Откога българският език за писателите е ограничение, е ясно –

Откога българският език за писателите е ограничаване, е ясно – откогато огромна част от литературната ни традиция се премълчава и подритва в ъгъла, с цел да изпъкнат избрани „ световни” имена най-много като преведени в чужбина.

Защото явно не е значимо какво се случва тук на родна земя, какви думи от творбите проникват и облагородяват вътрешния ни свят, а е преди всичко належащо доста български творби на избрани хора (най-вече на един човек) да се преведат на много непознати езици. Нашите думи, неоткритите и забравени думи – Бог да ги елементарни! Българската дума през днешния ден е абокат за вливка в непознатата просвета. А Вазовото „ език заветен на моите деди” звучи от ден на ден като „ език заветен на моите преводачи”. Оказа се, че и като „ език заветен на моите тайни”.

Онзи ден водачът на една от партиите цитира учебник по литература за седми клас, в който във връзка на Вазовата ода „ Българският език” било маркирано като преимущество на българския език това, че когато приказваш на него в чужбина, не те схващат. Тоест, в случай че искаш да кажеш някому нещо скришно в самолета за Америка или по улиците на Берлин, някаква неистина или дивотия, имаш превъзходен ‘свещен’ инструмент: карай по нашенски и тайната е сигурна.

Сега може би би трябвало да обясня за какво пиша всичките тези неща под заглавие, отнесено към рождения ден на Вазов. Защото Иван Вазов с изключение на публицист е бил и труженик за обогатяването на речника ни. Търсел е целеустремено български думи от националните приказва и ги е преоткривал за хората посредством художеството на творбите си. На Вазов изискуем навлизането в литературния ни език на следните думи: мирис, заник, изгрев, здрач, обилен, тътнеж, ладия, екот и доста други. За него българският език не е бил ограничаване. Ограничение е било вътрешното му възприятие, че ни липсва задоволително богата лексикална просвета. И Вазов го е преодолявал, като е търсел, като е пишел, като е разгръщал литературата ни в недостигнати до оня миг жанрове и форми.

Някои намират творчеството му архаично. Децата не желаят да го четат. И по какъв начин ще желаят – тук две глави от „ Под игото”, там – още две. Защо пък да не ги махнем напълно? Всеки през днешния ден търси приложение и изгода от напъните си и в случай че не ги намира в модерния софтуерен свят, ги мисли за ненужни. А кой изяснява на децата за какво е значимо да четат Вазов? Защо би трябвало да учат остарели думи? Може би тези български писатели, които бързат да се кланят на преводачите, преди да са помогнали на личния си народ да прогледне.

А въпреки това постоянно се твърди, че препрочитаме Вазов. Рецитираме го по малкия екран. И през днешния ден, на рождения му ден, ще има доста обръщения и доста подчертавания, че имаме с какво негово да се гордеем. Но в случай че смеем към момента да назоваваме Вазов огромен български публицист, то би трябвало да знаем, че изборът ни на определение ни задължава морално: да се оглеждаме за Вазов, да съпоставяме днешните интелектуалци с него – като дух, търсения, художествени внушения, майсторство и благосъстояние на езика. Това е прочитът, който Вазов заслужава. И популярност богу неговите духовни наследници са измежду нас. Само би трябвало да ги припознаем като такива. Защото съм сигурна, че самият патриарх на българската литература доста би желал през днешния ден да изрече: „ Господи, видоха!”

Магдалена Абаджиева