Откъс от книгата на Паскал Брюкнер Кратка вечност: Философия на дълголетиетоГЛАВА

Откъс от книгата на Паскал Брюкнер " Кратка безкрайност: Философия на дълголетието "

ГЛАВА 1

Да се откажем от отказването

„ Остаряването към момента е единственият метод, който са намерили, с цел да живеем дълго. “ Сент-Бьов

Какво се е трансформирало в нашите общества след 1945 година? Този фундаментален факт: животът е престанал да бъде къс, толкоз краткотраен, колкото преминаващ трен, в случай че използваме една метафора на Мопасан. Или по-скоро, той е по едно и също време прекомерно къс и прекомерно дълъг, люлеейки се сред бремето на скуката и блясъка на спешността. Той се проточва в безкрайни интервали или минава като сън.

През последния век човешкият жанр играе продължения, най-малко в богатите страни, където продължителността на живота се е нараснала с 20 до 30 години. Съдбата дава на всеки самобитно продължение, друго според от пола и обществената класа. Медицината, „ тази въоръжена форма на нашата прекаленост “ (Мишел Фуко), ни отпуска едно в допълнение потомство. Това е голям прогрес, тъй като подхожда на желанието да живеем пълноценно, като в същото време се отсрочва прагът на старостта, който преди два века започваше още към тридесетте години.

Продължителността на живота, която през 1800 година е била сред 30 и 35 години, се е нараснала до 45–50 години през 1900 година, а през днешния ден печелим по три спомагателни месеца всяка година. Всяко второ момиче, което се ражда през днешния ден, ще доживее до 100 години. Дълголетието визира всички още от детството: то не касае единствено тези, които приближават края на живота си, а всички възрастови групи.

Да знаеш още на 18 години, че евентуално ще живееш цялостен век – както е при милениълите – изцяло трансформира визията ни за обучение, кариера, семейство, обич. Животът се трансформира в дълъг, лъкатушен път, цялостен с отклонения и нови начала, позволяващ неточности и повторни опити. Вече имаме време: няма потребност да се прибързва, да се женим и да имаме деца на 20 години, да приключваме образованието си прекомерно рано. Можем да имаме няколко разнообразни образования, няколко специалности, даже няколко брака. Ултиматумите, които обществото постанова, не се пренебрегват, а се заобикалят. Това ни носи една добродетел – състрадание към личните ни съмнения. И едно предизвикателство – суматохата пред избора.

В предишното времето беше ориентирано към край, било то духовно рационализиране или житейско осъществяване. Днес сред тези две положения се отваря нова, невиждана скоба – една пролонгация, която оставя живота отворен като разлюляна врата. Това е голям прогрес, който раздрусва всичко: взаимоотношенията сред поколенията, статута на наемния труд, въпросите за брака, финансирането на общественото обезпечаване, разноските за грижи при напреднала възраст. Появява се нова категория сред зрелостта и дълбоката напреднала възраст – „ възрастните “ (seniors, както гласи латинският термин). Това са хора в добра физическа форма, постоянно с по-добро материално състояние от останалата част от популацията. Това е времето, когато мнозина, откакто са отгледали децата си и са изпълнили брачните си отговорности, се развеждат или се женят наново.

Тази смяна не визира единствено западния свят. В Азия, Африка и Латинска Америка намаляването на раждаемостта върви ръка за ръка със застаряването на популацията, без нужната материална подготовка за това положение. Навсякъде държавните управления обмислят по какъв начин да върнат тази част от популацията на работа до 65 или даже 70 години. Дълбоката напреднала възраст към този момент не е орис единствено за малко на брой оживели – тя е бъдещето на огромна част от човечеството, с едно изключение: бялата работническа класа в Америка, където смъртността обезпокоително нараства. До 2050 година на световно равнище ще има два пъти повече възрастни хора, в сравнение с дребни деца. С други думи, към този момент няма една, а няколко старости, и единствено онази, която директно предшества гибелта, заслужава това име. Необходимо е по-фино разграничение на поколенията.

Но краткотрайността също е фактор за активност и изяснява трескавото предпочитание на някои хора да изживеят до краен лимит оставащите им дни, бързайки да наваксат пропуснатото или да удължат претърпяното. Това е преимуществото на противоположното преброяване – то ни прави жадни за всеки минал миг. След 50 години животът би трябвало да бъде движен от неотложност, изпълнен с неизчерпаеми стремежи. Още повече че във всеки един миг можем да бъдем покосени от болест или трагичен случай. „ От това, че живея в този момент, не следва, че ще продължа да живея по-нататък “, споделя Рене Декарт. Несигурността на утрешния ден, макар напредъка на медицината, не е по-малко трагична, в сравнение с през XVII век, и не понижава неустойчивостта на всеки нов ден. Дълголетието е статистически факт, само че никога не е персонална гаранция. Намираме се на ръба на бездна, която ни разрешава да виждаме панорамата от двете страни.

Тук би трябвало да се направи разлика сред бъдещето като граматическа категория и бъдещето като екзистенциална категория, която допуска не просто инцидентен, а мечтан и издирван утринен ден. Едното се понася, другото се построява, едното е бездейност, другото – съзнателна интензивност. Утре ще бъде студено или дъждовно, само че без значение от времето ще потегли на странствуване, тъй като по този начин съм решил. Може да останем живи доста дълго, само че съществуваме ли към момента, в смисъла, в който Хайдегер прави разлика сред битието, което е самò по себе си, и съществуващия, който се проектира напред? „ Най-тежкият товар е да живееш, без да съществуваш “, споделя по-просто Виктор Юго.

Какво да вършим с тези двайсет или трийсет години повече, които ни се стоварват инцидентно? Оказваме се като бойци, които е трябвало да бъдат демобилизирани, само че ги записват за нови борби. Основните карти са раздадени, времето за равносметки като че ли е настъпило, и въпреки всичко би трябвало да продължим. Старостта е парадоксална разтуха за тези, които се опасяват да живеят и си споделят, че някъде там, в края на дългия път, ги чака обещаната земя на покоя, където най-накрая ще могат да провиснал ръце и да смъкват товара си. Но циганското лято, тази нова, непредвидена житейска пролонгация, разрушава техните очаквания. Те желаеха да си дадат отмора, само че би трябвало да продължат.

Този спомагателен период, лишен от в началото наличие, е по едно и също време трогателен и обезпокоителен. Трябва да намерим по какъв начин да запълним тази непредвидена беритба от спомагателни дни. „ Моят прогрес е в това, че открих по какъв начин към този момент не прогресирам “, написа Сартр в Думите (1964), когато е на 59 години, и признава своята носталгия по „ младата опияненост на алпиниста “. Днес, половин век по-късно, към момента ли сме на това място? Крайните периоди се съкратяват, опциите понижават, само че към момента има какво да се открие, да се изживее, да се изненадаме, да обичаме. Времето се е трансформирало в абсурден съдружник – вместо да ни убива, то ни носи напред, то е по едно и също време притежател на паника и на наслада, „ на половина овощна градина, на половина пустиня “ (Рьоне Шар). Животът се забавя, както се забавят тези дълги летни вечери, когато ароматът на въздуха, вкусната храна и топлината на компанията карат всеки да желае да удължи магията на мига и в никакъв случай да не заспи.
Дълголетието не е просто добавяне на години – то трансформира надълбоко самата ни връзка с живота. То разрешава на няколко разнообразни генерации да съжителстват по едно и също време, всяко със своите мемоари и референции. Какво общо има човек, който е на 100 години и е претърпял Първата международна война, Втората, Студената война, рухването на Берлинската стена, с дете, родено в свят, доминиран от екрани и свръхтехнологии? Какво общо има моето минало „ аз “ със настоящето ми „ аз “? Единственото, което ги свързва, е персоналната ми карта.

Хронологиите се сблъскват без явен мост между тях, референциите се разминават, пораждайки същински проблеми в превода сред поколенията – те към този момент не приказват на еднакъв език. Дълголетието размива границите сред несъвместимите неща. Днес можем да бъдем по едно и също време и това, и това – татко, дядо и прадядо; дъртак и атлет; майка, която носи детето на щерка си и шурей си.

Матусал на всички етажи, само че витален Матусал – мъж може да стане татко на 75, да има ново дете, до момента в който първородният му наследник му ражда внук. Така чичото или лелята могат да бъдат с 40 години по-млади от племенниците си, а най-малкият наследник – с половин век по-млад от огромния си брат. Науката разрешава краткотрайни пренареждания, фамилните линии се преплитат, вместо да се следват линейно – като кабелите в телефонна централа. Семейните йерархии са обърнати с главата надолу, пред нас се отваря бездна, която опустошава всички ориентири. А в случай че на следващия ден, инцидентно, столетниците станат болшинство, те ще гледат на 70-годишните като на невъзпитани хлапета и ще възкликват: „ Ах, тези млади, никакво почитание нямат! “

Такъв е отсроченият край – краткотрайното отсрочване на развръзката, една фундаментална неустановеност. Съществуването към този момент не е стрела, която води от раждането към гибелта, а „ мелодична дълготрайност “ (Бергсон), многопластова времева конструкция, където разнообразни моменти се наслагват едни върху други. Вместо да мечтаем за прекъсване на времето („ О, време, стой полета си “, възкликва Ламартин, само че Ален отвръща: „ Но за какъв брой дълго? “), ние получаваме непредвиден подарък. Да се любуваме на това в допълнение време значи да скърбим за самата тъга, сходно на тези пациенти със СПИН, които бяха избавени в последния миг посредством тройната терапия. Палачът е спрял брадвата си.

Човешкият живот се развива по тъкмо противоположния метод на престъпен разказ – ние знаем края, знаем кой е виновникът, само че нямаме никакво предпочитание да го разобличим. Напротив – влагаме цялото си умеене, с цел да не го разкрием. Щом надникне, ние го умоляваме: „ Остани прикрит, имаме потребност от още доста години, преди да те срещнем. “ Последната глава на една книга може да бъде също толкоз завладяваща, колкото и предходните, даже в случай че единствено ги обобщава.

Ако привилегията на младостта е нейната несигурност, тъй като тя не знае какво следва, привилегията на „ циганското лято “ (втората младост) е да мами развръзката. Това е възрастта на двусмислието сред грацията и разпадането. След 50 години безгрижието е отминало, всеки е станал повече или по-малко това, което е трябвало да бъде, и в този момент се усеща свободен – или да продължи по същия път, или да се преоткрие.

Но парадоксалната юношеска възраст на петдесетгодишния човек няма да докара до някаква висша мъдрост. Клод Роа приказва прелестно за „ този метод, по който животът не приключва изреченията си “. Човешко е да не го приключваме, да го оставяме като леко полуотворен прозорец. Това са другите, които ще го затворят и ще сложат последната точка, не без да спорят за ориста ни.

Киркегор, в една фамозна книга, разграничава три стадия по пътя на живота: естетическия етап – този на непосредствеността, етическия етап – този на моралното условие, и религиозния етап – този на осъществяването. Идеята е стимулираща, само че кой през днешния ден би могъл да раздели живота си на три елементи, толкоз ясни, колкото структурата на едно съчинение? Съществуването е непрекъснато встъпление към самото себе си, до самия му край, без градуиране. Ние не сме настанени в самото време, а непрекъснато изхвърляни, изгонени от сегашното. Ние сме бездомници във времето.
Откъм забележимата анатомия: кожата в никакъв случай не е задоволително опъната, наново уплътнена, подмладена; гърдите в никакъв случай не са задоволително повдигнати, скулите – задоволително изразени. Паниката от това да не бъдеш в сходство стартира още с излизането от детството. Лифтингите стартират при най-малкия симптом на разпределяне. Толкова доста заболявания са били победени – изненадващо е, че не могат всички да бъдат изкоренени незабавно.

Към класическите несгоди се прибавя и неспособността да се преборим с нещастието единствено по себе си. Изключителният прогрес на медицината ни кара да имаме вяра в съвсем цялостното изгубване на страданието. „ Остаряването скоро ще завърши “ – по този начин гласеше заглавие на списание през 1992 година Невероятна вест. Ако още тогава старостта не беше нищо повече от въпрос на време, в случай че успеем да я отложим, да върнем обратно биологичния часовник, тогава крайният зложелател, гибелта, би трябвало скоро да бъде надвит. Трябва първо да се излекуваме от тази смъртоносна болест, наречена живот, тъй като един ден тя завършва. Ние сме раздвоени сред ужаса от разпадането и безумната вяра за знамение: неразумната убеденост, че с помощта на последните научни открития сме завършили с заболяванията и гибелта. Мечтаем наивно да бъдем пощадени, все пак, и че най-сетне ще бъдат разкрити законите на дълголетието – да вземем за пример посредством епигенетиката или посредством секвенирането на ДНК на суперстолетниците. Така би трябвало да разбираме актуалния протест против гибелта, чийто основен флагман остава трансхуманизмът. Все по-трудно разграничаваме изменимите ориси – като забавянето на физическия разпад и удължаването на живота – от неизбежните ориси.

Студен душ

Остава тази фундаментална машинация: науката и технологиите не са удължили живота, а старостта. Истинското знамение би било да ни запазят до прага на гибелта в положението и с външния тип на 30-40-годишни възрастни – свежи и витални, да ни задържат вечно в определената от нас възраст. Дори в случай че по този начин наречената „ продължителностна “ технология работи в тази посока посредством разнообразни лечения, интервенции, проучвания върху клетките и митохондриите, към момента сме надалеч от това. Тези „ сабатични години “ са токсичен подарък: живеем по-дълго, само че заболели, до момента в който продължителността на живота в положително здраве остава в застой. Медицината се е трансформирала в машина за произвеждане на неработоспособност и деменция. Получаваме двайсет години живот в износено положение! Иска ни се да запазим лицето си в най-хубавия му интервал, това, което сме избрали измежду всички версии, които еволюцията ни е предоставила, или да си го върнем посредством хирургична интервенция. Остаряването е търпимо, единствено в случай че човек резервира достолепието на тялото и мозъка си. 

Страхът от стареенето нараства с удължаването на живота и отлагането на дълбоката напреднала възраст. Той се появява все по-рано – стартира още в юношеството. 20-годишни девойки замразяват яйцеклетките си, прибягват до пластични интервенции, трансформират носовете си, устните си, гърдите си, задните си елементи, още на прага на живота. Хирургията се е трансформирала в наложителен аксесоар нацяло едно потомство, което мечтае за трансформация, рискувайки да сътвори човечество от клонинги. Дарената анатомия не е анатомията на фантазиите – а мечтаната анатомия в никакъв случай не е задоволителна. 

Крайната граница и гибелта. Последната към този момент не е естественият свършек на живота, а лечебен неуспех, който би трябвало да бъде поправен неотложно. Ще пристигна миг, когато ще се възмущаваме, че умираме, уверени, че в случай че научните открития бяха направени единствено няколко години по-рано, щяхме да оцелеем. Сякаш сме жертви на неприятна последователност, като че ли епохата ни дължи излекуване. Модерността ни примамва с обещанието за надзор върху живота, за „ второ създание “, което към този момент няма да зависи от случайностите на природата. Не самите упоритости ни наподобяват налудничави, а забавянето и пречките пред тяхното реализиране. Успяхме да „ създадем отвратително разминаването сред идеала и действителността “ (Маркс) – настройка, която може да докара или до реформистки дейности, или до безплодни недоволства.

Бележки

1. Патрис Бурделе, в Le Débat № 82 (май 1994), напомня, че през 1750 година единствено 7–8% от френското население достигало 60 години. През 1985 година 82% от възрастните и 92% от дамите имали късмет да навършат 60. Днес 60-годишните постоянно имат още живи родители, братя и сестри, деца и внуци – от време на време до четири генерации съжителстват в едно семейство, изключително измежду дамите. През XVIII век старостта започвала на 60, когато човек към този момент не можел да носи оръжие. Днес оптималната дълготрайност на живота остава към 110 години, само че тя се доближава от от ден на ден хора. Във Франция броят на столетниците нараства с 7% годишно.

2. Римляните са разграничавали възрастовите групи единствено за мъжете:
infans (0–6 г.),
puer (7–16 г.),
adulescens (17–29 г.),
juvenis (30–45 г.),
senior (46–59 г.),
senex (60–79 г.),
aetate provectus (80+ г.) – безусловно „ тласнат напред от времето “.

Латинският език има два термина за „ време “:
tempus (абстрактно време)
aetas (времето на живота), произлизащо от aevum, което значи „ живот “ и „ дълготрайност на живота “.

3.Япония: През 2040 година 40% от популацията ще бъде на възраст над 65 години. Днес страната има 65 000 столетници.

Китай: Политиката на едно дете не разреши естествено подмладяване на популацията. Днес има 22,6 милиона души над 80 години. Рязкото понижаване на раждаемостта заплашва икономическото развиване, тъй като Китай ще остарее, преди да забогатее.

Индия: 87 милиона души са над 60 години, половината от тях са небогати и без приходи.

Франция: През 2060 година ще има 200 000 столетници. От 2014 година продължителността на живота във Франция е застинала на 79,4 години за мъжете и 85,3 за дамите. Явлението визира всички развити страни, без да има ясна научна причина. Въпреки това Франция остава водач в международната дълготрайност на живота.

4.Ангъс Дийтън (Нобелов лауреат по икономика) показва, че продължителността на живота в Апалачите е по-ниска от тази в Бангладеш, поради общественото обезсърчение, затлъстяването и рецесията с опиоидите.

Англия: Работническата класа също е наранена.Интересно би било да се изследва дали „ жълтите жилетки “ във Франция са свързани с сходна динамичност.

Франция: Разликата в продължителността на живота сред 5-те% най-богати и 5-те% най-бедни е 13 години.

5. Други източници:
Automnes. Plus je vieillis, plus je me sens prête à vivre – Кристин Жорди, Albin Michel, 2017.
Qu'est-ce que la métaphysique? – Хайдегер, Gallimard, 1938.
Les Châtiments – Виктор Юго, Hachette, 1932.
Les Mots – Жан-Пол Сартр, Gallimard.
Étapes sur le chemin de la vie – Сьорен Киркегор, 1845.
Vers la fin des maladies? – Лоран Шварц, 2019.
La Symphonie du vivant – Жоел дьо Розне, 2018.
Bottom of Form

Редактор: Анна Димова