Фалшивата софийска елитарност
Отивам оня ден до огромния супермаркет във Вела лука, с цел да си напазарувам за идващите няколко дни на острова, и някак с неспокойствие очаквам да ми пристигна редът. Не тъй като бързам, не. Изобщо не бързам. Иска ми се обаче оптимално скоро да се приближа до касиерката. Млада корчуланка на забележима възраст не повече от 23. С дълга руса, съвсем до бяло коса, леко надиплена като дантелена завеса, вееща се на лятно течение. Тя имаше прелестни и големи сини очи, само че нещото, поради което желаех да дойда до нея, беше друго. Тя не спираше да приказва със прилежащия касиер на типичния мощно звучен корчулански акцент. Този акцент ми е еликсир за ухото. Не я слушах какво тъкмо приказва, тъй като грам не ме интересуваше, само че се захласвах по удължаването на гласните. Някои от тях, изключително а-то и е-то, се проточваха като протяжна лятна следобедна сънливост.
Дойде редът ми. Започнах да нареждам покупките на лентата, тя ги маркираше, без изключително да бърза. На остров Корчула времето тече по друг метод. Дори открих, че това е друго измерение. Уж същата страна, но друго измерение. Едно такова протяжно, мелодично, постепенно, небързащо и в това време някак несъмнено. Тя маркира последната стока на лентата, само че наподобява, нямаше желание да чукне ентер-а и да оповести тотала. Беше прекомерно заета да разисква нещо пъклен значимо със съседа касиер. Доколкото съумях да доловя, обясняваше за какво някакви си някъде си отказали да подпишат църковен брак. Ако не знаете, за хърватското католическо схващане, изключително в провинцията, това води до умствен бъг –
Как по този начин?! Без брак?! О, смут!
Сините очи ме погледнаха, едвам се уверят, че не съм инцидентно нервна и бързаща, и продължиха в посоката на съседа по каса. Диалектът й се носеше като миризма на смокиня в парещ следобяд – сладостен, съблазнителен и леплив. Чувам я, че споделя нещо май по мой адрес, и ме изважда от унеса. Отначало не разбирам, само че до момента в който ме гледа с тези почтени корчулански очи, съумявам да подредя гласните и съгласните в главата си и да осъзная, че ме пита по какъв начин ще платя. Отговарям на съвършен загребски, че ще платя с карта. Загребският също е акцент по своята същина. По времето на Югата (Югославия) се водеше един общ език – сърбохърватски или хърватскосръбски. За да се маркират разликите обаче, сърбохърватският се делеше на екавски (сръбски) и йекавски (хърватски). Сега към този момент всяка някогашна югорепублика си има собствен език, а в самата Хърватия загребският се води кайкавски, тъй като, вместо да що-кат, кай-кат, което е симптом на огромна селяния. Езиковата норма е що-кане, което не трябва да се бърка със сръбското ща-кане. Все по този начин разтягайки гласните като дъвка на нажежен асфалт, касиерката ми уточни къде да си сложа картата, до момента в който продължаваше да разплисква мислите си като дребните вълнички на яхтеното пристанище наоколо. Платих и на загребски сленг й споделих „ дженя “ (съкратено от довиджения), а тя ме удостои с едно протяжно „ адио “.
Откакто пребивавам в Хърватия, не спирам да се учудвам на голямото многообразие от наречия и диалекти. Но и тук, както и в България, има
злост към говорещите „ погрешно “.
Разликата е, че тук враждуващите тимове са много равнопоставени, като най-голямата омраза е сред загребчани и далматинци. Вероятно огромен принос за тази омраза има футболът, само че загребчаните несъмнено се нервират на далматинското произношение, което е друго от корчуланското и в действителност е много характерно за всеки по-голям далматински град. Независимо от разликите обаче далматинецът няма по какъв начин да бъде сгрешен. Далматинците не остават длъжни и постоянно си отмъщават грубо (понякога даже с побой над почтени загребчани) в мига, когато схванат, че не си техен. Хърватия се състои от няколко много огромни дяла – региони, владяни от разнообразни огромни сили в разнообразни времена (оттам и чувството за друго измерение). Отвъд тези остарели и не толкоз остарели вражди стои нещо, с което можем и ние в България да се идентифицираме – драмата не е в диалекта, а в другата просвета (или много постоянно липса на култура).
В България обаче обстановката е много по-различна. Неприязънта към говорещите на акцент, както и към софиянците е от соцвремето, когато комунистите съумяха да основат
изкуствено разделяне сред София и останалите
В тогавашна номенклатурна София, по която сега изпитват носталгия някои възприемащи себе си за баш софиянци и като такива нападат кандидат-кмет единствено тъй като приказва на акцент, беше неразрешено да се влиза просто по този начин. Ако не си роден тук, би трябвало да се запишеш да учиш или да се ожениш/омъжиш, или пък да работиш в „ Кремиковци “, с цел да можеш да достъпиш този „ изумруден град “ с жълти павета. С други думи, София беше град на привилегированите, което автоматизирано слага всички останали във второкласен жители. Пак българи, но второ качество.
След 10 ноември, когато сякаш се хвърлихме да прегръщаме демокрацията, последваха няколко талази на вътрешна миграция – хора от провинцията се преселваха на вълни в София в търсене на по-добър живот и работа. Някои, възприемащи себе си за кореняци софиянци, се възмущаваха, че това скапва софийския дух, че замърсява софиянството. Факт е, че прекомерно бързо идващите една след друга миграционни талази водеха до пренасищането на град, безпланов за толкоз огромно население, а цялостната злоба към разпоредбите и върховенството на закона свърши всичко останало, трансформирайки София в нещо, което софиянци не припознават към този момент като свое. Това в допълнение подхрани ненавистта към говорещите на акцент. Само че казусът не е в диалекта, а в
цялостната просвета на пренебрежение към разпоредбите
и нежеланието нито на прииждащите, нито на заварените да създадат нещо дружно, тъй че да омекотят резултатите от миграцията. Всички огромни градове претърпяха през последните 20-30, а даже и единствено последните 10 години съществени трансформации. Лондон не е същият, какъвто беше преди 20, а даже и преди 10 години. Франкфурт, Брюксел, Мюнхен, Виена наподобяват напълно друго спрямо преди 30 години, когато Желязната завеса играеше ролята на филтър. Днес обаче градовете на Европа са културно и демографски доста по-различни. Някои съумяват да трансфорат разликите в плюсове, само че други се душат в ненавистта си към пришълците. Градовете на запад са към този момент мултикултурни общности, където по едно и също време съжителстват приемливост и ксенофобия. Градовете на изток изпитват разнообразни промени. Големите се пълнят с мигранти от провинцията, а дребните се обезлюдяват. Източните страни не търпят друг цвят на кожата, изповедание или просвета, а даже и акцент, нищо че някои огромни централноевропейски градове наподобяват много мултикултурно.
София от дълго време не е соцелитарната столица,
която беше. Тя се трансформира в дом за хиляди хора от разнообразни краища на страната, с разнообразни диалекти и наречия и друго виждане за хармония. През всичките тези години, когато трансформацията беше в ход, нито един кмет нямаше визия по какъв начин да накара цялото това българско многообразие да стартира да действа като едно цяло, да задиша като мултикулти. Хората започнаха да се сплотяват в културни мехури и да се изолират от неприемливите нашественици. Неприязънта към говорещите на акцент върви в остро несъгласие с всеобщата нервност в България по „ традициите “: тропкане на хорца и обличане на носии с мотив и без мотив. Недоумявам по какъв начин по този начин хора, които толкоз лелеят да се сложат в носия, не понасят диалекти. В последна сметка диалектите и другите наречия са наше културно благосъстояние и многообразие. Не мога да си показва, че в XXI век, когато светът е едно световно село и от време на време по-бързо стигаш до Франкфурт със аероплан, в сравнение с до Сливен с влака, някому може да бъде спънка, че претендент за кмет приказва на акцент. През последните дни се нагледах и наслушах на причини по какъв начин диалектът е неизбираем в София. В началото ми стана смешно, тъй като София от дълго време не е оня град със характерния сленг на моето детство, който е на изгубване. Много повече се чува диалектна тирада, която звънти из прашните улици като трамвай на " Графа " в 6 сутринта. В днешно време, когато във високата политика влизат всевъзможни, в това число и нискообразовани популисти или високообразовани селяни по душа и държание, повече от всеки път е значимо
какво оферират претендентите, а не по какъв начин приказват
Градовете от дълго време не са тези фортове, служещи за защита от пришълците. Сега към този момент са културни центрове, средища на разнообразни езици, наречия, кулинария, облекло и какво ли още не. И това е прелестно, стига всеки да може да се усеща вкъщи си. А за това е нужно да има правила, солидни и дълготрайни проекти, визия за развиване и просвета на приобщаване. Това прави един град първокласен, не вторачването в жълтите павета и величаенето на едно от дълго време (слава богу) отминало време.
С тези мисли потеглям постепенно към изхода на магазина, пробвайки се оптимално дълго да се любувам по какъв начин корчуланката дърпа гласните като тесто за щрукли. Автоматичната врата прекъсна мислите ми и скъса една мнооого дълга гласна тъкмо по средата.
Дойде редът ми. Започнах да нареждам покупките на лентата, тя ги маркираше, без изключително да бърза. На остров Корчула времето тече по друг метод. Дори открих, че това е друго измерение. Уж същата страна, но друго измерение. Едно такова протяжно, мелодично, постепенно, небързащо и в това време някак несъмнено. Тя маркира последната стока на лентата, само че наподобява, нямаше желание да чукне ентер-а и да оповести тотала. Беше прекомерно заета да разисква нещо пъклен значимо със съседа касиер. Доколкото съумях да доловя, обясняваше за какво някакви си някъде си отказали да подпишат църковен брак. Ако не знаете, за хърватското католическо схващане, изключително в провинцията, това води до умствен бъг –
Как по този начин?! Без брак?! О, смут!
Сините очи ме погледнаха, едвам се уверят, че не съм инцидентно нервна и бързаща, и продължиха в посоката на съседа по каса. Диалектът й се носеше като миризма на смокиня в парещ следобяд – сладостен, съблазнителен и леплив. Чувам я, че споделя нещо май по мой адрес, и ме изважда от унеса. Отначало не разбирам, само че до момента в който ме гледа с тези почтени корчулански очи, съумявам да подредя гласните и съгласните в главата си и да осъзная, че ме пита по какъв начин ще платя. Отговарям на съвършен загребски, че ще платя с карта. Загребският също е акцент по своята същина. По времето на Югата (Югославия) се водеше един общ език – сърбохърватски или хърватскосръбски. За да се маркират разликите обаче, сърбохърватският се делеше на екавски (сръбски) и йекавски (хърватски). Сега към този момент всяка някогашна югорепублика си има собствен език, а в самата Хърватия загребският се води кайкавски, тъй като, вместо да що-кат, кай-кат, което е симптом на огромна селяния. Езиковата норма е що-кане, което не трябва да се бърка със сръбското ща-кане. Все по този начин разтягайки гласните като дъвка на нажежен асфалт, касиерката ми уточни къде да си сложа картата, до момента в който продължаваше да разплисква мислите си като дребните вълнички на яхтеното пристанище наоколо. Платих и на загребски сленг й споделих „ дженя “ (съкратено от довиджения), а тя ме удостои с едно протяжно „ адио “.
Откакто пребивавам в Хърватия, не спирам да се учудвам на голямото многообразие от наречия и диалекти. Но и тук, както и в България, има
злост към говорещите „ погрешно “.
Разликата е, че тук враждуващите тимове са много равнопоставени, като най-голямата омраза е сред загребчани и далматинци. Вероятно огромен принос за тази омраза има футболът, само че загребчаните несъмнено се нервират на далматинското произношение, което е друго от корчуланското и в действителност е много характерно за всеки по-голям далматински град. Независимо от разликите обаче далматинецът няма по какъв начин да бъде сгрешен. Далматинците не остават длъжни и постоянно си отмъщават грубо (понякога даже с побой над почтени загребчани) в мига, когато схванат, че не си техен. Хърватия се състои от няколко много огромни дяла – региони, владяни от разнообразни огромни сили в разнообразни времена (оттам и чувството за друго измерение). Отвъд тези остарели и не толкоз остарели вражди стои нещо, с което можем и ние в България да се идентифицираме – драмата не е в диалекта, а в другата просвета (или много постоянно липса на култура).
В България обаче обстановката е много по-различна. Неприязънта към говорещите на акцент, както и към софиянците е от соцвремето, когато комунистите съумяха да основат
изкуствено разделяне сред София и останалите
В тогавашна номенклатурна София, по която сега изпитват носталгия някои възприемащи себе си за баш софиянци и като такива нападат кандидат-кмет единствено тъй като приказва на акцент, беше неразрешено да се влиза просто по този начин. Ако не си роден тук, би трябвало да се запишеш да учиш или да се ожениш/омъжиш, или пък да работиш в „ Кремиковци “, с цел да можеш да достъпиш този „ изумруден град “ с жълти павета. С други думи, София беше град на привилегированите, което автоматизирано слага всички останали във второкласен жители. Пак българи, но второ качество.
След 10 ноември, когато сякаш се хвърлихме да прегръщаме демокрацията, последваха няколко талази на вътрешна миграция – хора от провинцията се преселваха на вълни в София в търсене на по-добър живот и работа. Някои, възприемащи себе си за кореняци софиянци, се възмущаваха, че това скапва софийския дух, че замърсява софиянството. Факт е, че прекомерно бързо идващите една след друга миграционни талази водеха до пренасищането на град, безпланов за толкоз огромно население, а цялостната злоба към разпоредбите и върховенството на закона свърши всичко останало, трансформирайки София в нещо, което софиянци не припознават към този момент като свое. Това в допълнение подхрани ненавистта към говорещите на акцент. Само че казусът не е в диалекта, а в
цялостната просвета на пренебрежение към разпоредбите
и нежеланието нито на прииждащите, нито на заварените да създадат нещо дружно, тъй че да омекотят резултатите от миграцията. Всички огромни градове претърпяха през последните 20-30, а даже и единствено последните 10 години съществени трансформации. Лондон не е същият, какъвто беше преди 20, а даже и преди 10 години. Франкфурт, Брюксел, Мюнхен, Виена наподобяват напълно друго спрямо преди 30 години, когато Желязната завеса играеше ролята на филтър. Днес обаче градовете на Европа са културно и демографски доста по-различни. Някои съумяват да трансфорат разликите в плюсове, само че други се душат в ненавистта си към пришълците. Градовете на запад са към този момент мултикултурни общности, където по едно и също време съжителстват приемливост и ксенофобия. Градовете на изток изпитват разнообразни промени. Големите се пълнят с мигранти от провинцията, а дребните се обезлюдяват. Източните страни не търпят друг цвят на кожата, изповедание или просвета, а даже и акцент, нищо че някои огромни централноевропейски градове наподобяват много мултикултурно.
София от дълго време не е соцелитарната столица,
която беше. Тя се трансформира в дом за хиляди хора от разнообразни краища на страната, с разнообразни диалекти и наречия и друго виждане за хармония. През всичките тези години, когато трансформацията беше в ход, нито един кмет нямаше визия по какъв начин да накара цялото това българско многообразие да стартира да действа като едно цяло, да задиша като мултикулти. Хората започнаха да се сплотяват в културни мехури и да се изолират от неприемливите нашественици. Неприязънта към говорещите на акцент върви в остро несъгласие с всеобщата нервност в България по „ традициите “: тропкане на хорца и обличане на носии с мотив и без мотив. Недоумявам по какъв начин по този начин хора, които толкоз лелеят да се сложат в носия, не понасят диалекти. В последна сметка диалектите и другите наречия са наше културно благосъстояние и многообразие. Не мога да си показва, че в XXI век, когато светът е едно световно село и от време на време по-бързо стигаш до Франкфурт със аероплан, в сравнение с до Сливен с влака, някому може да бъде спънка, че претендент за кмет приказва на акцент. През последните дни се нагледах и наслушах на причини по какъв начин диалектът е неизбираем в София. В началото ми стана смешно, тъй като София от дълго време не е оня град със характерния сленг на моето детство, който е на изгубване. Много повече се чува диалектна тирада, която звънти из прашните улици като трамвай на " Графа " в 6 сутринта. В днешно време, когато във високата политика влизат всевъзможни, в това число и нискообразовани популисти или високообразовани селяни по душа и държание, повече от всеки път е значимо
какво оферират претендентите, а не по какъв начин приказват
Градовете от дълго време не са тези фортове, служещи за защита от пришълците. Сега към този момент са културни центрове, средища на разнообразни езици, наречия, кулинария, облекло и какво ли още не. И това е прелестно, стига всеки да може да се усеща вкъщи си. А за това е нужно да има правила, солидни и дълготрайни проекти, визия за развиване и просвета на приобщаване. Това прави един град първокласен, не вторачването в жълтите павета и величаенето на едно от дълго време (слава богу) отминало време.
С тези мисли потеглям постепенно към изхода на магазина, пробвайки се оптимално дълго да се любувам по какъв начин корчуланката дърпа гласните като тесто за щрукли. Автоматичната врата прекъсна мислите ми и скъса една мнооого дълга гласна тъкмо по средата.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ