Защо е това бясно препускане и пропиляване на живота?
Отидох в гората, тъй като желаех да пребивавам по своя воля, да виждам единствено същината на живота и да се опитам да извлека всичко от нея, та когато удари часът ми, да не се окаже, че въобще не съм живял. Не желаех да пребивавам обратно на живота - той е така драгоценен; не желаех и да залинявам в покорно битие, доколкото не бе неотложно. Исках да навляза в дълбините на живота и да изсмуча соковете му, да заживея пълнокръвно, по спартански, та да разбия на пух и прахуляк всичко, което му е обратно, с необятен откос да го окастря до основи, да го притисна в ъгъл и да го сведа до най-простите му градива: в случай че се окаже долен, да сбера цялата му първозданна подлост и да я оповестя на света, а окаже ли се величествен, да съм го познал от личен опит и да мога правилно да го опиша след. Защото съгласно мен множеството хора тънат в странна неизясненост по отношение на живота - до каква степен е царство дяволско или господне - и някак ПРИБЪРЗАНО са заключили, че най-важното за индивида на тоя свят е " да слави Господа-Бога и постоянно да Му благодари ".
Открай време животът ни е презрян, мравешки, въпреки в мита да се споделя, че от дълго време сме се трансформирали в хора; бием се с жерави като истински пигмеи, трупаме неточност след неточност и кръпка връз кръпка, а висшите ни добродетели се подклаждат от незначителни и елементарно отстраними злочестини. Животът ни се прахосва в дреболии. За честния човек е премного да знае да брои на пръсти, най-вече да си помогне и с десетте пръста на нозете. Простота, елементарност и отново елементарност! Вършете по две-три неща, а не по 100, че и по хиляда едновременно; вместо до милион бройте до 10, та всичките ви сметки да се побират на дланта. Това разбунено море - цивилизацията - е така помръкнало от облаци, раздирано от стихии, насечено от плитчини и всевъзможни рифове, че решен ли е да не потъне и да доближи своя кей, човек би трябвало да е отличен навигатор, да се ориентира без помощта на звездите. Опростявайте, непрекъснато опростявайте! Наместо три пъти дневно яжте по един път, щом се налага; наместо със 100 разнообразни блюда задоволявайте се с пет, и намалете надлежно всичко останало. Животът ни припомня Германската конфедерация, формирана от голям брой държавници с непрекъснато менящи се граници, заради което един немец не би могъл да каже в кой миг до каква степен се простират рамките й. Самата ни нация с целия й така наименуван сериозен прогрес - който прочее е напълно лекомислен и лекомислен, - задръстена с мебели, заклещена в личните си клопки, развратена от лукс и безгранично разточителство, съставлява - също като милионите изграждащи я фамилии - така занемарена и несръчно скроена общественост, че може да се избави само чрез устойчива стопанска система, от спартанска по-спартанска елементарност на живота и облагородяване на стремежите. Животът ни тече прекомерно бързо. Хората си фантазират, че най-важното е Нацията да развива търговия, да изнася лед, да разполага с телеграф, да доближава тридесет благи в час, а не мислят до каква степен ТЯХ САМИТЕ това ги визира, не са решили като маймуни ли да живеят или като хора. Ако престанем да дяламе траверси, да ковем релси, да отдаваме на труд дните и нощите си и се помъчим да изковем ЖИВОТА си, кой тогава ще прокарва железопътни линии? А не се ли прокарват железопътни линии, по какъв начин ще стигаме в точния момент небето?
Хенри Дейвид Торо
Но в случай че си стоим у дома, погълнати от заниманията си, кой въобще ще има потребност от железопътни линии? Не ние пътуваме по релсите, а те пътуват по нас. Замисляли ли сте се в миналото какво съставляват траверсите, подложени под релсите? Всяка от тях е човек, ирландец или янки. Релсите лежат от горната страна им, пясък ги покрива, вагоните гладко се движат върху им. Но те спят надълбоко, убеждавам ви. С годините железопътните линии стават от ден на ден и повече, така че, в случай че някои хора имат удоволствието да пътуват по релси, други пък имат злочестината да се пътува от горната страна им. А случи ли се да бъде прегазен някой надигнал се сомнамбул - някоя непотребна или изкривено сложена конзола, - незабавно стопират влака и подвигат такава олелия, като че ли станалото е изключение. С наслада узнах, че на всеки пет благи има служащи, които се грижат траверсите да не помръдват от местата си, т.е. един ден те могат да се пробудят.
Защо е това лудо препускане и пропиляване на живота? Обрекли сме се на гладна гибел, още преди да сме почувствали апетит. Казано е, че един бод в точния момент икономисва девет, и всички бързат да създадат хиляда боцкам през днешния ден, та да си спестят девет на следващия ден. Всъщност ТРУДЪТ ни е изцяло неправилен. Друсани от несекваща хорея, не можем за момент да останем неподвижен. Достатъчно е единствено да подръпна въжето на църковната камбана като на пожар и, сигурен съм, няма да остане жив човек по фермите в покрайнината на Конкорд: мъже, дами, деца, без значение от непомерната си претовареност, с която към този момент нееднократно са се оправдавали същата тая заран, ще зарежат всичко и ще се отзоват на камбанния звън, само че не толкоз с цел да избавят горящото имущество, колкото - дано признаем истината - с цел да го видят в пламъци, откакто тъй-тъй се е запалило и то се знае, не по тяхна виновност, или пък с цел да видят потушаването на огъня, че и самите да се включат, в случай че гледката е красива: това е то, даже да гори енорийската черква. Едва подремнал половин час подиробед, деловият човек надига глава и пита: " Какво ново? " - като че ли цялото човечество през това време е стояло на стража. Има и такива, които се разпореждат да ги будят на всеки половин час - явно по същата причина, - и сетне вместо компенсация описват какво са сънували. След нощния сън новините са не по-малко насъщни от закуската. " Я да забележим какво ново по света тая заран " върви дружно с кафето и кифлата: тогава човек прочита във вестника по какъв начин примерно някому извадили очите край река Уахито, без въобще да се замисли, че самият той населява мрачна и дълбока мамутска пещера на земното кълбо и има единствено зачатък на зрение.
...
Новини! А какъв брой по-важно е да знаем това, което в никакъв случай не остарява. Кию Хи Йу, върховен жрец от провинция Вей, проводил делегат при Кюн Джоу за вести. Кюн Джоу повелил на пратеника да седне до него и го попитал така: " Какво прави твоят стопанин? " Пратеникът уважително отвърнал: " Моят стопанин се стреми да понижи греховете си, само че все не смогва да им постави край. " Когато пратеникът си отишъл, философът отбелязал: " Какъв заслужен делегат! Какъв единствено заслужен делегат! " Вместо с провлачени проповеди да нервира слуха на придремващите фермери в почивния им ден в края на седмицата - тъй като неделята е подобаващият свършек на една зле изживяна седмица, а не ярко и дръзновено начало на нова, - проповедникът би трябвало да приканва с гороломен глас: " Спрете! Опомнете се! Защо е това видимо бързане, когато в действителност не помръдвате от местата си? "
Статуя на Торо до имитация на колибата на езерото Уолдън, покрай Конкорд, Масачузетс, в която е живял две години
Заблуждения и химери биват почитани като изконни истини, а действителността ни наподобява неправдоподобна. Да можехме крепко да се придържаме единствено о съществуващите дадености и да не се поддаваме на заблуди, животът би ни се коствал като приказка от " Хиляда и една нощ " спрямо сегашното. Ако тачехме единствено неизбежното и правомерното, музиката и поезията биха звучали по улиците. Когато не бързаме и сме способни да мислим, разбираме, че единствено великото и достойното е извечно и безусловно, а дребните страхове и удоволствия не са нищо повече от сянка на действителността. А това постоянно ободрява и възвисява. Затворили очи, спящи, оставили се на заблудите на привидността, хората навсякъде градят и утвърждават едно ежедневие на навици и инерция, основаващо се на чистата заблуда. Играейки си на възрастни, децата разграничават същинските закономерности и взаимовръзки на живота по-добре от възрастните, които не съумяват да живеят почтено, само че си фантазират, че са помъдрели от житейски опит - тоест от неуспехите си.Четох в една индийска книга за някой си царски наследник, който бил отхвърлен от родния си град още като дребен и бил отгледан от горски жители, та когато пораснал, си мислел, че принадлежи към дивашкото племе, с което живеел. Намерил го един от бащините му министри и му разкрил кой е: заблудата му се разсеяла и той прозрял, че е принц. " Тъй душата - продължава индийския мъдрец - заради изискванията, в които се намира, не познава същинската си същина, додето някой свят преподавател не й я открие и тя прозре, че е Брама. " Убеден съм, че ние, жителите на Нова Англия, водим така тъпо битие, тъй като погледът ни не прониква оттатък повърхността на нещата. За нас съществува само ПРИВИДНОТО. Ако някой, кадърен да съзира самата същина на нещата, тръгне из нашия град, мислите ли, че ще види Воденичния бент? А наеме ли се да опише действителността, която е зърнал, въобще не бихме познали града си. Само погледнете някой богослужебен дом, съдилище, затвор, магазин или жилищна постройка с очите на същински зрящите, и ще го видите да се разпада на прахуляк и пепел. Втълпили сме си, че истината е надалеч, в покрайнините на Вселената, оттатък най-далечната звезда, преди Адам и след последния земен гражданин. Във вечността, правилно, има нещо същинско и величествено. Но място, време, условия за нас постоянно са тук и в този момент. Бог е всевишен в сегашния момент и безкрайният низ от годините не ще усили божествената му мощност. Единственият метод да познаем възвишеното и благородното е непрекъснато да попиваме заобикалящата ни реалност. Вселената удовлетворява нашите замисли с непроменяемо смирение, все едно дали бързаме, или се бавим, пътят пред нас е открит. Тогава дано живеем в креативен разгар. Няма стихотворец или художник, който да не е завещал на потомците да осъществят неговите прелестни и възвишени замисли.
Нека най-малко един ден поживеем с отмерения темп на Природата, без да ни изважда от релсите всяка орехова черупка или крилце на комар, паднали на пътя ни. Да станем рано и умерено да закусим, без да бързаме, или просто да сложим някой залък в уста: приятелите да идват и да си отиват, камбаните да си бият, децата, в случай че щат, да крещят, дано тоя ден си е единствено наш. Защо да се предаваме и да се оставяме на течението? Нека не позволяваме да ни прекатурва и залива тоя ужасяващ водовъртеж, наименуван обед, който ни застига по пладнешките плитчини. Избегнем ли го, нататък няма ужасно, тъй като иде надолнище. Напрегнете всичките си сили, цялата си утринна мощност и отместили взор, завързани за мачтата като Одисей, задминете с кораба си заплахата. Ако моторът заръмжи, дано си ръмжи, додето прегракне от изпитание. Ако камбаните забият, дано си бият, за какво да се отзоваваме на звъна им? По-напред да бяхме се вслушали що за музика разнасят.
Нека без прибързаност, а с старание и непримиримост забием нозе в гъстата кална лапавица от отзиви, предубеждения, обичаи, заблуждения, усещания - в тая кал, покриваща земното кълбо, дано потънем надълбоко под Париж и Лондон, под Ню Йорк, Бостън и Конкорд, под черква и страна, под лирика, философия и вяра, додето усетим твърда камениста почва, която можем да назовем ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ, и си кажем: " Това е, няма подозрение! " Най-сетне през пороища, огън и студ ще сте достигнали оная point d'appui, където може да издигнете стена или да основете страна, както и трайно да поставите фенер, а може и измервателен апарат - не нилометър, а реалометър, - та бъдните генерации да знаят какво равнище са достигнали пороищата от неистини и заблуди на времето. Насочите ли погледа си право към съответния факт, ще видите по какъв начин слънцето заиграва по двете му страни като по острието на меч, ще го почувствате по какъв начин меко се врязва в сърцето и костния ви мозък и така щастливо ще завършите земния си път. И в живота, и в гибелта копнеем за правота. Ако умираме, дано чуем хъхренето в гърлото си и почувстваме изстиването на крайниците си; в случай че живеем, дано се заловим за работата си.
Времето - това е реката, в която хвърлям въдицата си. Навеждам се и пия, само че отпивайки, виждам пясъчното й дъно и разбирам какъв брой е плитка. Тая плитка речица си тече, само че вечността остава. Ще ми се да пия от дълбините, да хвърлям въдицата си в небето, чието дъно е застлано със ситните камъчета на звездите. Изобщо не зная да броя. Не зная даже първата писмен знак от писмеността. Винаги съм съжалявал, че не съм толкоз умен, колкото в деня, в който съм се родил. Разумът е брадва, която съсича съкровената същина на нещата. Не искам ръцете ми да са заети повече от нужното. Главата ми служи и за ръце, и за нозе. Чувствам, че най-хубавото от мен е концентрирано в нея. Инстинктът ми подсказва, че главата ми е орган за ровене, сходно на зурлата и предните лапи у някои животни, и с нейна помощ ще съумея да си изровя тунел през тия хълмове. Убеден съм, че златната жилка е някъде наоколо, тъй като лесковата пръчка помръдва и се разнасят нежни ухания: стартирам да копая тук.
Албена Бакрачева - превод
Открай време животът ни е презрян, мравешки, въпреки в мита да се споделя, че от дълго време сме се трансформирали в хора; бием се с жерави като истински пигмеи, трупаме неточност след неточност и кръпка връз кръпка, а висшите ни добродетели се подклаждат от незначителни и елементарно отстраними злочестини. Животът ни се прахосва в дреболии. За честния човек е премного да знае да брои на пръсти, най-вече да си помогне и с десетте пръста на нозете. Простота, елементарност и отново елементарност! Вършете по две-три неща, а не по 100, че и по хиляда едновременно; вместо до милион бройте до 10, та всичките ви сметки да се побират на дланта. Това разбунено море - цивилизацията - е така помръкнало от облаци, раздирано от стихии, насечено от плитчини и всевъзможни рифове, че решен ли е да не потъне и да доближи своя кей, човек би трябвало да е отличен навигатор, да се ориентира без помощта на звездите. Опростявайте, непрекъснато опростявайте! Наместо три пъти дневно яжте по един път, щом се налага; наместо със 100 разнообразни блюда задоволявайте се с пет, и намалете надлежно всичко останало. Животът ни припомня Германската конфедерация, формирана от голям брой държавници с непрекъснато менящи се граници, заради което един немец не би могъл да каже в кой миг до каква степен се простират рамките й. Самата ни нация с целия й така наименуван сериозен прогрес - който прочее е напълно лекомислен и лекомислен, - задръстена с мебели, заклещена в личните си клопки, развратена от лукс и безгранично разточителство, съставлява - също като милионите изграждащи я фамилии - така занемарена и несръчно скроена общественост, че може да се избави само чрез устойчива стопанска система, от спартанска по-спартанска елементарност на живота и облагородяване на стремежите. Животът ни тече прекомерно бързо. Хората си фантазират, че най-важното е Нацията да развива търговия, да изнася лед, да разполага с телеграф, да доближава тридесет благи в час, а не мислят до каква степен ТЯХ САМИТЕ това ги визира, не са решили като маймуни ли да живеят или като хора. Ако престанем да дяламе траверси, да ковем релси, да отдаваме на труд дните и нощите си и се помъчим да изковем ЖИВОТА си, кой тогава ще прокарва железопътни линии? А не се ли прокарват железопътни линии, по какъв начин ще стигаме в точния момент небето?
Хенри Дейвид Торо
Но в случай че си стоим у дома, погълнати от заниманията си, кой въобще ще има потребност от железопътни линии? Не ние пътуваме по релсите, а те пътуват по нас. Замисляли ли сте се в миналото какво съставляват траверсите, подложени под релсите? Всяка от тях е човек, ирландец или янки. Релсите лежат от горната страна им, пясък ги покрива, вагоните гладко се движат върху им. Но те спят надълбоко, убеждавам ви. С годините железопътните линии стават от ден на ден и повече, така че, в случай че някои хора имат удоволствието да пътуват по релси, други пък имат злочестината да се пътува от горната страна им. А случи ли се да бъде прегазен някой надигнал се сомнамбул - някоя непотребна или изкривено сложена конзола, - незабавно стопират влака и подвигат такава олелия, като че ли станалото е изключение. С наслада узнах, че на всеки пет благи има служащи, които се грижат траверсите да не помръдват от местата си, т.е. един ден те могат да се пробудят.
Защо е това лудо препускане и пропиляване на живота? Обрекли сме се на гладна гибел, още преди да сме почувствали апетит. Казано е, че един бод в точния момент икономисва девет, и всички бързат да създадат хиляда боцкам през днешния ден, та да си спестят девет на следващия ден. Всъщност ТРУДЪТ ни е изцяло неправилен. Друсани от несекваща хорея, не можем за момент да останем неподвижен. Достатъчно е единствено да подръпна въжето на църковната камбана като на пожар и, сигурен съм, няма да остане жив човек по фермите в покрайнината на Конкорд: мъже, дами, деца, без значение от непомерната си претовареност, с която към този момент нееднократно са се оправдавали същата тая заран, ще зарежат всичко и ще се отзоват на камбанния звън, само че не толкоз с цел да избавят горящото имущество, колкото - дано признаем истината - с цел да го видят в пламъци, откакто тъй-тъй се е запалило и то се знае, не по тяхна виновност, или пък с цел да видят потушаването на огъня, че и самите да се включат, в случай че гледката е красива: това е то, даже да гори енорийската черква. Едва подремнал половин час подиробед, деловият човек надига глава и пита: " Какво ново? " - като че ли цялото човечество през това време е стояло на стража. Има и такива, които се разпореждат да ги будят на всеки половин час - явно по същата причина, - и сетне вместо компенсация описват какво са сънували. След нощния сън новините са не по-малко насъщни от закуската. " Я да забележим какво ново по света тая заран " върви дружно с кафето и кифлата: тогава човек прочита във вестника по какъв начин примерно някому извадили очите край река Уахито, без въобще да се замисли, че самият той населява мрачна и дълбока мамутска пещера на земното кълбо и има единствено зачатък на зрение.
...
Новини! А какъв брой по-важно е да знаем това, което в никакъв случай не остарява. Кию Хи Йу, върховен жрец от провинция Вей, проводил делегат при Кюн Джоу за вести. Кюн Джоу повелил на пратеника да седне до него и го попитал така: " Какво прави твоят стопанин? " Пратеникът уважително отвърнал: " Моят стопанин се стреми да понижи греховете си, само че все не смогва да им постави край. " Когато пратеникът си отишъл, философът отбелязал: " Какъв заслужен делегат! Какъв единствено заслужен делегат! " Вместо с провлачени проповеди да нервира слуха на придремващите фермери в почивния им ден в края на седмицата - тъй като неделята е подобаващият свършек на една зле изживяна седмица, а не ярко и дръзновено начало на нова, - проповедникът би трябвало да приканва с гороломен глас: " Спрете! Опомнете се! Защо е това видимо бързане, когато в действителност не помръдвате от местата си? "
Статуя на Торо до имитация на колибата на езерото Уолдън, покрай Конкорд, Масачузетс, в която е живял две години
Заблуждения и химери биват почитани като изконни истини, а действителността ни наподобява неправдоподобна. Да можехме крепко да се придържаме единствено о съществуващите дадености и да не се поддаваме на заблуди, животът би ни се коствал като приказка от " Хиляда и една нощ " спрямо сегашното. Ако тачехме единствено неизбежното и правомерното, музиката и поезията биха звучали по улиците. Когато не бързаме и сме способни да мислим, разбираме, че единствено великото и достойното е извечно и безусловно, а дребните страхове и удоволствия не са нищо повече от сянка на действителността. А това постоянно ободрява и възвисява. Затворили очи, спящи, оставили се на заблудите на привидността, хората навсякъде градят и утвърждават едно ежедневие на навици и инерция, основаващо се на чистата заблуда. Играейки си на възрастни, децата разграничават същинските закономерности и взаимовръзки на живота по-добре от възрастните, които не съумяват да живеят почтено, само че си фантазират, че са помъдрели от житейски опит - тоест от неуспехите си.Четох в една индийска книга за някой си царски наследник, който бил отхвърлен от родния си град още като дребен и бил отгледан от горски жители, та когато пораснал, си мислел, че принадлежи към дивашкото племе, с което живеел. Намерил го един от бащините му министри и му разкрил кой е: заблудата му се разсеяла и той прозрял, че е принц. " Тъй душата - продължава индийския мъдрец - заради изискванията, в които се намира, не познава същинската си същина, додето някой свят преподавател не й я открие и тя прозре, че е Брама. " Убеден съм, че ние, жителите на Нова Англия, водим така тъпо битие, тъй като погледът ни не прониква оттатък повърхността на нещата. За нас съществува само ПРИВИДНОТО. Ако някой, кадърен да съзира самата същина на нещата, тръгне из нашия град, мислите ли, че ще види Воденичния бент? А наеме ли се да опише действителността, която е зърнал, въобще не бихме познали града си. Само погледнете някой богослужебен дом, съдилище, затвор, магазин или жилищна постройка с очите на същински зрящите, и ще го видите да се разпада на прахуляк и пепел. Втълпили сме си, че истината е надалеч, в покрайнините на Вселената, оттатък най-далечната звезда, преди Адам и след последния земен гражданин. Във вечността, правилно, има нещо същинско и величествено. Но място, време, условия за нас постоянно са тук и в този момент. Бог е всевишен в сегашния момент и безкрайният низ от годините не ще усили божествената му мощност. Единственият метод да познаем възвишеното и благородното е непрекъснато да попиваме заобикалящата ни реалност. Вселената удовлетворява нашите замисли с непроменяемо смирение, все едно дали бързаме, или се бавим, пътят пред нас е открит. Тогава дано живеем в креативен разгар. Няма стихотворец или художник, който да не е завещал на потомците да осъществят неговите прелестни и възвишени замисли.
Нека най-малко един ден поживеем с отмерения темп на Природата, без да ни изважда от релсите всяка орехова черупка или крилце на комар, паднали на пътя ни. Да станем рано и умерено да закусим, без да бързаме, или просто да сложим някой залък в уста: приятелите да идват и да си отиват, камбаните да си бият, децата, в случай че щат, да крещят, дано тоя ден си е единствено наш. Защо да се предаваме и да се оставяме на течението? Нека не позволяваме да ни прекатурва и залива тоя ужасяващ водовъртеж, наименуван обед, който ни застига по пладнешките плитчини. Избегнем ли го, нататък няма ужасно, тъй като иде надолнище. Напрегнете всичките си сили, цялата си утринна мощност и отместили взор, завързани за мачтата като Одисей, задминете с кораба си заплахата. Ако моторът заръмжи, дано си ръмжи, додето прегракне от изпитание. Ако камбаните забият, дано си бият, за какво да се отзоваваме на звъна им? По-напред да бяхме се вслушали що за музика разнасят.
Нека без прибързаност, а с старание и непримиримост забием нозе в гъстата кална лапавица от отзиви, предубеждения, обичаи, заблуждения, усещания - в тая кал, покриваща земното кълбо, дано потънем надълбоко под Париж и Лондон, под Ню Йорк, Бостън и Конкорд, под черква и страна, под лирика, философия и вяра, додето усетим твърда камениста почва, която можем да назовем ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ, и си кажем: " Това е, няма подозрение! " Най-сетне през пороища, огън и студ ще сте достигнали оная point d'appui, където може да издигнете стена или да основете страна, както и трайно да поставите фенер, а може и измервателен апарат - не нилометър, а реалометър, - та бъдните генерации да знаят какво равнище са достигнали пороищата от неистини и заблуди на времето. Насочите ли погледа си право към съответния факт, ще видите по какъв начин слънцето заиграва по двете му страни като по острието на меч, ще го почувствате по какъв начин меко се врязва в сърцето и костния ви мозък и така щастливо ще завършите земния си път. И в живота, и в гибелта копнеем за правота. Ако умираме, дано чуем хъхренето в гърлото си и почувстваме изстиването на крайниците си; в случай че живеем, дано се заловим за работата си.
Времето - това е реката, в която хвърлям въдицата си. Навеждам се и пия, само че отпивайки, виждам пясъчното й дъно и разбирам какъв брой е плитка. Тая плитка речица си тече, само че вечността остава. Ще ми се да пия от дълбините, да хвърлям въдицата си в небето, чието дъно е застлано със ситните камъчета на звездите. Изобщо не зная да броя. Не зная даже първата писмен знак от писмеността. Винаги съм съжалявал, че не съм толкоз умен, колкото в деня, в който съм се родил. Разумът е брадва, която съсича съкровената същина на нещата. Не искам ръцете ми да са заети повече от нужното. Главата ми служи и за ръце, и за нозе. Чувствам, че най-хубавото от мен е концентрирано в нея. Инстинктът ми подсказва, че главата ми е орган за ровене, сходно на зурлата и предните лапи у някои животни, и с нейна помощ ще съумея да си изровя тунел през тия хълмове. Убеден съм, че златната жилка е някъде наоколо, тъй като лесковата пръчка помръдва и се разнасят нежни ухания: стартирам да копая тук.
Албена Бакрачева - превод
Източник: hera.bg
КОМЕНТАРИ