Веднъж на гробищата…
Отидох да се видя с един другар. Той работи като защита на гробището. Заговорихме се и взе, че стана късно. Реших да си вървя и внезапно ме споходи концепцията да мине през алеята на гробището. Да помисля върху вечността, нали знаете, да поразсъждавам метафизичен.
Разхождам се, мрачно е. И тук виждам по какъв начин от страничната алея се зададе някаква дама. Цялата запъхтяна. И право към мен…
– О, дребосъче, какъв брой хубаво! Не можете ли да ми помогнете? Трябва да изляза на южния вход, там ми е колата, а аз каквато съм патка се изгубих и не мога да намеря пътя!
В старите гробища, изключително вечер, е елементарно да се загубиш.
– Ще оказа помощ.
– Ох, какъв брой хубаво, а аз отсам бях тръгнала да излиза, глупачка с глупачката… Ой, а накъде трябва…
– Оттук.
– А тук какъв брой е мрачно, неуютно, ужасно! Вас не Ви ли е боязън? – тя ме хвана за ръката.
– Не.
Стигаме съвсем до изхода.
– Огромни благодарности, че ми помогнахте. А Вие постоянно ли сте толкоз неразговорлив, а? Това от работата ли е?
– Да, аз и когато бях жив не бях разговорлив (сякаш дяволът реши да се пошегувам).
Последва вцепенен вик. Дамата, включвайки на режим „ Юсеин Болт„, побягна. Не натам, по дяволите! Вратата е на другата страна!