Отидете в която и да е част на света и

Отидете в която и да е част на света и шансът да откриете дракони, дебнещи в митологичния фолклор на локалните, изобщо не е дребен. В античните митове на Европа, Азия, Африка и Северна и Южна Америка се среща фигурата на хилаво крокодилско създание с дълги нокти и яростен взор. Въпросът е: за какво забележителен брой цивилизации без значение една от друга са сътворили мита за дракона, макар че той в никакъв случай не е съществувал в реалност?

Първо, би било неправилно да одобряваме, че всички дракони са идентични. Тези от Средновековна Европа постоянно са огнедишащи гущероподобни зверове със мощни тела, крила, сходни на прилепи, и рога. Обикновено те се възприемат като зли същества. Приказките от фолклора постоянно включват самоуверен воин, който убива дракона, с цел да грабне благосъстоянието му или да освободи царството му от ужасените поданици на града. Дори в изображенията на европейските дракони обаче има огромно многообразие.

В източноазиатската просвета драконът може да играе малко по-различна роля. Често тези същества получават по-мистична аура и се употребяват като знак на власт, мощ и шанс. Един от добре познатите дракони в китайската просвета е Тианлун, " небесният змей ", за който се твърди, че се носел измежду облаците и пазел небето.

В мезоамериканската просвета има господ, наименуван Кетцалкоатл, което значи " дръпнат дракон ". Това драконоподобно провидение играе значима роля в техните духовни вярвания и се счита, че е имало основна роля в основаването на човечеството.

Има и разлики, само че приликите сред митологичните чудовища са забележителни (особено като се има поради какъв брой раздалечени в географско отношение са били тези култури и че културният продан сред тях в годините, когато тези легенди са основани, е бил минимален).

Съществуват няколко хрумвания за това по какъв начин се е стигнало до тази конвергентна еволюция на концепциите.

Адриен Майор, типичен фолклорист и историк на античната просвета в Станфордския университет, твърди, че античните хора са си представяли митични същества, най-много грифони, откакто са интерпретирали неправилно вкаменелостите на изчезнали същества. В този ред на мисли не е мъчно да си представим, че откриваме праисторическите остатъци на тиранозавър рекс и имаме вяра, че те са принадлежали на отблъскващ звяр, сходен на змей.

Друга доктрина е, че драконите са архетип, заровен надълбоко в човешкото схващане. В книгата " Инстинкт за дракони " антропологът от Университета на Централна Флорида доктор Дейвид Е. Джоунс твърди, че митовете за дракони са толкоз публикувани, тъй като сме еволюирали, с цел да развием мисловен отпечатък на рискови хищници.

Драконът, твърди Джоунс, има доста претекстове, от които нашите ранни предшественици са се научили вътрешно да се опасяват при дивите животни. Този примитивен инстинкт е довел до това въображението ни да сътвори архетипно създание, което сплотява всички най-свирепи черти на крокодил, змия, хищна птица и огромна котка.

Каквато и да е повода за този всемогъщ мит, драконите явно ни притеглят. Те са се задържали в продължение на хиляди години и не престават да бъдат обект на обаяние, като участват в някои от най-популярните художествени творби, без значение дали става дума за " Хобит " и поредицата за Хари Потър, или за " Игра на тронове " и " Покемон ".

Източник: IFLScience