Историци: Депортацията на евреите от Вардарска Македония и Беломорието е германска инициатива
Отбелязването на 80-ата годишнина от спасяването на българските евреи по време на Втората международна война провокира за първи път от години остра полемика измежду историци, еврейски организации и публични фигури. Спорът е за ролята на Третата българска страна в депортацията на евреите от Македония и Беломорска Тракия напролет на 1943 година
" Дневник " разгласява преди седмица - съгласно едната сегашните ръководещи дължат опрощение за изпратените в лагерите на гибелта близо 12 000 души от Западните околности и българската страна би трябвало да признае отговорността си. Според другите ръководената от Цар Борис III страна не е имала избор и би трябвало да се регистрира заслугата й по спасяването на евреите в българските земи.
Проблемът с проучването на обстоятелствата и подтекста се усложнява и от това, че българските архиви са отнесени в Москва след 9 септември 1944 година и към момента не са изучени от историците. На разположение е немският списък от това време.
За да помогне за прочита на историята и изясняването на обстоятелствата, " Дневник " ще продължи да разгласява мненията на двете страни в разногласието. Препубликуваме от позицията от група историци и независими откриватели във връзка със събитията, свързани със спасяването на българските евреи. Заглавието е на " Дневник ".
Спасяването на българските евреи – полемиката за ролята на страната
Политиката на България по еврейския въпрос в годините на Втората международна война
Несъмнено геноцидът над еврейското население през Втората международна война е една от най-ужасяващите страници в актуалната история на човечеството. Напълно целесъобразно е проучването на тези страшни събития, известни с термина Холокост, да продължава да провокират ползата както на научните среди по този начин и на необятната общност. Отдалечаването във времето от тези събития по никакъв метод не прави по-малко настоящи поуките от случилото се преди към този момент повече от 80 години.
Напоследък в България и отвън страната се появяват разнообразни тълкования, които не регистрират в задоволителна степен богата информация по тази тематика в многочислените и разнородни исторически източници, както и ролята на водещия външен фактор в този интервал. В тази връзка е належащо да се построи мнение, което да следва одобрените в историческата просвета проучвателен способи, основаващи се на работата с достоверните исторически източници. За вярното схващане на политиката на българската страна по този въпрос е нужно тя да се преглежда в необятния подтекст на събитията, които се случват по това време в Европа.
Неутралитетът и външнополитическите цели на България при започване на Втората международна война
Малко след експлоадирането на международния въоръжен спор, на 15 септември 1939 година тогавашното българско държавно управление, ръководено от Георги Кьосеиванов публично афишира политиката на неутралитет, която страната ще следва във връзка с войната. Тази позиция отразява както господстващите настроения в българското общество, по този начин и откровеното предпочитание на ръководещите фактори в България, отпред с цар Борис III, страната по всевъзможен метод да избегне присъединяване в директни военни дейности и по този метод да не допусне повтарянето на нещастията от времето на Балканските и изключително на Първата международна война. Тази цел ще продължи да бъде водеща и даже във времето, когато България ще бъде принудена да изостави политиката на неутралитет.
Наред с това обаче, несъгласията сред страните участващи във войната основават някои предпоставки за отменяне на несправедливите клаузи на Ньойския кротичък контракт. И в този миг българската страна продължава да следва одобрената още в междувоенния интервал политика на мирна проверка, т.е. че смяната на контракта може и би трябвало да се реализира единствено със средствата на дипломацията. В тази връзка към този момент има реализирани триумфи - при започване на 30-те години на процедура са прекъснати заплащанията по репарациите, а от 1938 година отпадат и военните ограничавания, отнасящи се до България.
Остават обаче най-сложната част - териториалните промени. Промените в интернационалните връзки основават чувството в българското общество, че и в тази сфера могат да се реализиран позитивни резултати. Още преди експлоадирането на войната през април 1939 година държавното управление формулира задачите на териториалната проверка на Ньойския контракт - връщане на Южна Добруджа и Западните околности и териториален изход на Бяло море. Преценено е, че не е реалистично към този миг да се повдига въпроса за смяна на границите в Македония и по тази причина се задоволяват с настояването за признание съществуването на българско население в тази област. Отново се удостоверява, че тези промени в контракта би трябвало да станат по кротичък метод.
Смяната на държавното управление през февруари 1940 година с министър ръководител проф. Богдан Филов по никакъв метод не трансформира нито водената политика на неутралитет, нито заложените външнополитически цели за мирна проверка на контракта. В новия кабинет прогерманските благосклонности на премиера се балансират в огромна степен от скептичното отношение на външния министър Иван Попов към крайната немска победа във войната.
Светкавичните военни триумфи на Германия напролет и лятото на 1940 година, и най-много рухването на стожера на Версайската мирна система - Франция, основават изискванията за смяна на тази част от границите на европейския континент, считани за несправедливи. Българското държавно управление преценя, че е пристигнал подобаващият миг да предяви своите териториални аспирации и през лятото на 1940 година слага въпроса за връщането на Южна Добруджа от Румъния. Справедливостта на българските искания не се слагат под подозрение от нито една от огромните европейски страни - Германия, Съюз на съветските социалистически републики и Англия. Но би трябвало да се означи, че най-сериозна поддръжка оказва Германия, която упражнява пряк дипломатически напън над Букурещ да удовлетвори българските претенции. По този метод на 7 септември с подписването на Крайовския контракт България реализира впечатляващ триумф в политиката си на мирна проверка - връща Южна Добруджа в рамките на отечеството.
Създаване на Тристранния пакт и дипломатическия напън над България да изостави политиката на неутралитет
На 27 септември 1940 година Германия, Италия и Япония подписват съюзен контракт, прочут като Тристранен пакт. Това не е просто военна коалиция, имаща за цел реализиране на крайната победа във войната, само че е и поръчка за създаване на един " нов международен ред ", учреден на тоталитарния държавен и идеологически модел. В Европа той би трябвало да бъде белязан от расистките и антисемитския хрумвания на водещата мощ в пакта национал-социалистическа Германия. От основаването си Тристранният пакт е отворен и към останалите европейски неутрални страни да се причислят към него. През ноември към Пакта се включват Унгария, Румъния и Словакия. Призовани са това да сторят Югославия и България. Българското държавно управление отклонява немското гледище да изостави политиката си на неутралитет. Освен Германия напън върху българския неутралитет упражнява и Съюз на съветските социалистически републики, който излиза с оферти за подписване на контракт за военна взаимопомощ. Москва декларира, че България може да получи Източна Тракия. Но София отхвърля тези предложения.
Запазването на неутралитета става обаче все по-трудно след експлоадирането през октомври на Итало-гръцката война, която трансформира Балканите в зона на дейни бойни дейности. Рим също приканва България да се включи във войната с обещанието, че ще получи Беломорието. И в този момент българското държавно управление отхвърля.
Унизителните провали, които италианските войски търпят в Гърция, постановат Германия да се притече на помощ на своя зле преставящ се съдружник. В началото на 1941 година немската дипломация слага в безусловен звук настояването България час по-скоро да се дефинира на коя страна застава, от което зависи по какъв начин ще премине Вармахтът през страната - като вражеска или съюзническа мощ. В София излиза наяве, че дните на българския неутралитет към този момент са преброени.
Имало ли е фашистки режим в България
Приемане на антисемитското законодателство в България
В изискванията на непрекъснато засилващ се напън над българската страна да се причисли към Тристранния пакт, ръководещите в София вземат решение да подхващат дейности, с които да показват, че минават към политика на открит благоразположен неутралитет към контролиращата съвсем цяла Европа нацистка Германия. Надеждата е, че в случай че се създадат някои реверанси към Райха, би могло да се избегне включването на страната в Пакта или най-малко отлагането на този миг. Още повече, че както означават в донесенията си от края на 1940 година английските и американските дипломатически представители в София, в немската преса постоянно се задава въпросът за какво България, за разлика от доста други европейски страни, се бави с приемането на закони, ограничаващи евреите и забраняващи активността на тайните организации.
При тези условия в края на декември 1940 година Народното събрание приема Закон за отбрана на нацията. С него се постановат тежки и унизителни ограничавания на еврейското население в България, като го лишават и от множеството права. Срещу приемането на закона се афишират необятни публични среди и разнообразни организации, в това число и институции като Българската православна черква.
Този закон няма нищо общо нито със законодателната традиция на третата българска страна, нито пък е подбуден от някакви мощни антисемитски настроения в българската общество. Той има едно доста ясно външнополитическо обръщение, отправено към Германия и нейния извънредно расистки надъхан водач.
Законът не разрешава и активността на тайните организации в България, членове на които са и не малко от ръководещите София, включително и министър председателят Богдан Филов и вносителят на законопроекта - вътрешният министър Петър Габровски.
Този законодателен акт обаче не съумява да анулира влизането на България в Тристранния пакт. На 1 март 1941 година немски войски навлизат в България и същия ден министър ръководителят проф. Богдан Филов подписва присъединението на страната към Пакта. Все отново българското държавно управление издейства да се одобри изискването България да не взе участие в директни военни дейности.
Скоро събитията в допълнение ще ангажират България с Райха. След като включилата се на 25 март 1941 година към Тристранния пакт Югославия трансформира своята позиция след боен прелом при започване на април немските войски подхващат нахлуване, което приключва с подписването на публични капитулации на Югославия и Гърция, а Германия става техен висш военновременен суверен. По-късно на България са предадени Македония и Беломорието с правото да ги управлява, като категорично се акцентира, че не става въпрос за промени на държавните граници. Предвижда се тяхната орис да се реши след края на войната.
Поради тази причина България преглежда установяването на българска администрация в тях като " прелиминарен стадий от реинкорпорирането към майката-родината ". В същото Германия редуцира, само че резервира военното си наличие в тези територии и в тях дружно с българските, не престават да действат и немските комендатури, които подсигуряват контрола от страна на немските управляващи.
Еврейският въпрос след влизането на България в Тристранния пакт
Несъмнено прекратяването на неутралитета и влизането на България в Тристранния пакт мощно лимитират опциите страната да води независима политика в редица области - най-вече във външната, само че също и по връзки на някои сфери на вътрешната политика. Като съдружник на Третия райх, българското държавно управление би трябвало да се преценява с директивите, идващи от Берлин. В страната се откриват огромен брой представители на немските външнополитически служби и Гестапо, които прецизно наблюдават дали България лоялно извършва съюзническите си задължения. Особено внимание се обръща на отношението към евреите. Така да вземем за пример в редица отчети на немски чиновници се отбелязва, че Законът за отбрана на нацията не се ползва с цялата си суровост - към момента прекомерно малко евреи носят жълтата звезда, доста от ограничаващите ограничения не се извършват, а режимът в трудовите групи, където са събрани евреите, въобще не е задоволително непоколебим, като даже доста от евреите офицери не престават да носят своите военни униформи.
През 1942 година ситуацията на евреите очевидно се утежнява. След приемането на окончателното решение на конференцията във Ванзее службите на нацистка Германия подхващат стъпки за неговото реализиране. Нараства натискът и над България за усилване на антисемитските ограничения. Приет е Закон за възлагане на Министерския съвет да вземе всички ограничения за споразумяване на еврейския въпрос и обвързваните с него въпроси и разпоредба за осъществяването му. В края на август 1942 година въз основата на немско предложение е основано Комисарство по еврейските въпроси. Начело на Комисарството застава отявления антисемит Александър Белев. Той е уверен последовател на нацистките хрумвания по отношение на евреите в България.
Депортацията на евреите от новите земи
След почналото изтласкване на немските войски от Северна Африка в края на 1942 година и основаването на опция за съюзнически десант на Балканите, за евреите в района настава сериозен миг. В края на януари 1943 година в България идва като консултант по еврейските въпроси към немското посолство Теодор Данекер. Той е пристигнал с задачата да провежда депортацията на евреите от Вардарска Македония и Беломорието, само че има също желание да включи към тях и евреите от остаряла България.
Позицията на България по въпроса за македонските и беломорските евреи се дефинират основно от интернационалния статут на тези региони, които съставляват завладени от Германия елементи от Югославия и Гърция. Административният статут и пълномощията на българските управляващи в тези земи са относително ясно обрисувани с подписването на няколко значими документи. Най-съществен е този, прочут в историята като съглашението " Клодиус - Попов ". Той е подписан на 24 април 1941 година и тъкмо дефинира кой е висшият разпоредник в Вардарска Македония. Предвижда се естествените благосъстояния да се създават от немски предприятия и да се изнасят за Райха, собствеността на неприятелските страни, както и осъществените до момента конфискации остават напълно в интерес на Германия. Член 5 на документа заявява, че България не може да се опълчи на изпращането на хора от региона за работа в Германия.
След като поема администрацията на новите земи българската страна вкарва в деяние цялото българското законодателство и по нейна самодейност лицата от български генезис автоматизирано се дава българско поданство. Въпреки че на лицата от небългарски генезис е предоставена опция да избират своето поданство, а на локалните евреите е отказано да трансформират югославското си и гръцко поданство, немското военно командване " Югоизток " стачкува срещу наредбата за гражданство с претекста, че на първо място е под " въпрос дали България има право да урежда поданството в новоосвободените земи преди да има един контракт за мир, засягащ ориста на тия земи ". Поради тази причина немското командване " Югоизток " " упорства да се анулира наредбата за гражданство в новоосвободените земи ".
Макар че се пробва да ръководят областите като интегрална част от България, това по никакъв метод не значи, че българските управляващи могат да не зачитат подписаните с Германия съглашения. До края на своето наличие в региона българската администрация не си разрешава да употребява нищо от избраните в документите запаси за Германия. Независимо по какъв начин България гледа на тези земи, през този интервал Берлин изрично ги възприема като територии, директно подвластни на Германия, а живеещите в тях евреи преглежда като жители на победени страни и ползва към тях непосредствено немското законодателство.
Показателен е фактът, че след конференцията във Ванзее и почналото събиране на информация за еврейското население в Европа, евреите от тези региони се водят в немските статистически документи като категория и бройка към общите бройки за Сърбия и Гърция, изцяло настрана от тези в България. Всъщност това, което немският представител желае от България не е позволение, а присъединяване в събирането на тези евреи от домовете им и превозване до директните лагери в Лом и Скопие, където става формалното им вдишване от немските управляващи, които правят депортацията с техен превоз.
Днес се слага въпросът могла ли е и трябвало ли е българската страна да откаже присъединяване и да саботира подготвяната от Данекер акция. Безспорно такова деяние би било един впечатляващ честен акт, който щеше да влезе със златни букви в българската история. Проблемът е до каква степен това е било допустимо през ранната пролет на 1943 година, в миг когато страната се стреми да реализира основните си цели - запазване на националното обединяване, безучастие в дейни бойни дейности. Освен това опълчването на немските проекти в този интервал крие значителен риск посредством немска интервенция в страната да се откри извънредно пронацистко държавно управление, както става по-късно в Унгария, което би довело цялото общество до пагубни последствия. Освен това би трябвало да се има поради, че в това време България води секрети договаряния със съдружниците за излизане от Оста и изселване на 60-70 000 евреи под неин надзор към Палестина.
За страдание, политическите условия в това ужасно време са такива, че липсват каквито и да са действителни благоприятни условия събитията да се развият по някакъв друг метод. Но макар сложните условия, със застъпничеството на представители на локалните български управляващи десетки евреи с техните фамилии са избавени безусловно в последния миг.
Спасяването на българските евреи
В съпоставяне с македонските и беломорските евреи въпросът за депортацията на евреи от старите лимити стои по друг метод. T. Данекер показва своя проект като упорства да закръгли броя на депортираните евреи на 20 000, т.е. към тези към 12 000 от новите земи да бъдат предадени и още към 8 000 от остаряла България. Планът пламенно се поддържа и от комисаря Ал. Белев. Но както отбелязва немският дипломат А. Бекерле още на първата среща на Данекер с вътрешния министър, извършена на 2 февруари, П. Габровски декларира, че към този миг и въпрос не може да става за депортиране на евреи от старите лимити - те са нужни за градежа на пътища и железници. За да бъде изрично ясна българската политическа позиция по отношение на евреите с българско гражданство на 16 февруари министър председателят Б. Филов декларира на дипломат А. Бекерле - " евреите от София и остаряла България ще бъдат мобилизирани на първо място в трудова активност за българския интерес ".
В идващите 20 дни обаче немските представители упражняват мощен напън и в последна сметка Министерският съвет гласоподава решение за изселване до 20 000 евреи от новите земи. Ал. Белев стартира трескаво да провежда депортацията, като се пробва да я остави в загадка с оглед предстоящата отрицателна социална реакция. Скоро обаче подготовката за изпращането на евреи отвън страната става известна.
Началото на избавителната акция стартира от Кюстендил. Еврейската общественост се обръща към свои видни съграждани и търси тяхната поддръжка. Отзовават се Асен Суйчмезов, Владимир Куртев и Иван Момчилов. Заедно с депутата Петър Михалев отпътуват за столицата и срещат със обстановката подпредседателя на Парламента Димитър Пешев. На 9 март делегация от народни представители ръководена от Д. Пешев има среща с вътрешния министър П. Габровски и го среща с ситуацията. След като организира телефонен диалог, евентуално с цар Борис III, вътрешният министър се разпорежда ограниченията в старите лимити да бъдат спрени. Организирани са още митинги против акцията за депортация. В Пловдив митрополит Кирил изрично се опълчва на събирането на евреите в едно локално учебно заведение и изпраща протестна депеша до цар Борис. По-късно се опълчват Св. Синод на Българската православна черква и разнообразни представители на културни, научни и публични организация. Връх в тази избавителна акция се явява проведената от Д, Пешев подписката на 43 депутати, най-вече от парламентарното болшинство, само че и с представители на опозицията.
В събитията, свързани с митингите против депортацията на български евреи вършат усещане две неща. Първо, това не е чисто социална самодейност. В нея се включва представители на публични институции, каквито са Народното събрание и църквата и те излагат своето мнение точно като представители на тези институции. Най-важната демонстрация е проведена от подпредседателя на Народното събрание, за което по-късно той би трябвало да заплати и политическата цена за дейностите си, а имено отстраняването му от този пост. Тук явно става дума за спор сред държавните институции на изпълнителната и законодателната власт, което потвърждава, че въобще не може да се приказва за направена и единна държавна позиция по тематиката за депортацията.
Другият факт, който прави усещане, е прекомерно бързото анулиране на акцията по подготовка на депортацията. Още на първата среща с кюстендилската делегация, преди да са почнали всевъзможни обществени изяви, вътрешният министър анулира подхванати от Комисарството дейности. Това свидетелства най-малкото за неналичието на увереност в държавните среди за нуждата от провеждането на депортацията.
В тази комплицирана конюнктура от извънредно значение е ролята на монарха цар Борис III. Като човек, контролиращ главните центрове на властта, безспорно неговото решение е определящо за крайния излаз на събитията. Освен разпореждането му да се спре депортацията, близо месец по-късно след персонална среща с Хитлер царят много ясно декларира на немския външен министър Рибентроп, че с изключение единствено на болшевишко-комунистическите детайли, няма да позволи депортация на българските евреи и че те ще бъдат употребявани в трудовата тегоба за построяването на инфраструктура. Нещо повече на тази среща той даже си разрешава да съобщи пред един антисемит, че българските евреи, които в болшинството си са сефаради, в никакъв случай не са играли отрицателна роля в българската история.
След мартенските събития Ал. Белев продължава да крои проекти за депортацията на български евреи, само че концепциите му не срещат нужната поддръжка в ръководещите кръгове и през есента на 1943 година той е заставен да подаде оставка като Комисар по еврейските въпроси. Въпреки че почналите през месец май изселвания на евреи от столицата в провинцията се възприемат от доста хора като подготовка за бъдеща депортация към лагерите на гибелта, предвид на декларацията на цар Борис III пред Рибентроп месец и половина по-рано, може да се каже, че те в действителност целят огромната софийска еврейска общественост да не притегля вниманието на многочислените немски представители в столицата. Противно на немските претенции, те не са съсредоточени, а разпръснати на дребни групи из страната. Наред с тези ограничения продължава всеобщото потребление на еврейските мъже за работа в трудовите групи. Този факт става най-силният мотив в позицията на ръководещите да не депортират българските евреи.
Ситуацията не се трансформира и след гибелта на цар Борис III. След като германците си дават сметка за неуспеха на своя проект да депортират българските евреи през септември 1943 година Т. Данекер е отзован от България.
Транзитът на евреи през България към Палестина
В тези съдбоносни за европейското еврейство години името на България се свързва и с едно друго доста значимо събитие, разрешило на хиляди евреи да намерят избавление от зоната на Холокоста - емиграцията към Палестина.
През целия интервал на Втората международна война България е един от главните коридори за реализиране на така наречен алия бет (нелегална емиграция). Процесът стартира още в дните директно преди експлоадирането на войната като потоци бягащи от Централна Европа евреи се насочват към българските пристанища, Русе, Варна и Бургас, откъдето с български кораби, някои плаващи и под непознат байрак, подхващат рисковано пътешестване към крайбрежията на Палестина. В интервала от началото на войната до влизането на България в Тристранния пакт, по морския маршрут през акваторията на страната минават повече от 7 500 евреи. Близо 4 000 са пък тези, които употребяват железниците и се насочват към Турция, а оттова към Палестина.
След присъединението на България към Пакта изискванията за пренос на евреи се усложняват. Присъствието на огромен брой немски чиновници, както и установяването на двоен граничен надзор (т.е. и немски контролно-пропусквателен пункт) на българо-турската граница основават голям брой трудности и опасности пред емигрантите. Но макар строгите условия, наложени за издаването на български директни визи, в това число и да се търси единодушието на немските представители в България, българските консулски служби в Букурещ, Будапеща и на други места, със единодушието на управлението на МВРИ, издават хиляди директни визи, които се трансформират в билет към спасението. За времето от 1941 до есента 1944 година са издадени близо 4 000 директни или изходящи български визи.
Доблест и наказване. Народният съд и Държавна сигурност против спасителите на българските евреиС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
Друг индикативен факт за отношението на българските управляващи към емиграцията са договарянията сред българските и английските управляващи, посредством посредничеството на швейцарското държавно управление, за организирането на изпращането на 4 000 деца евреи, съпроводени от 500 възрастни за Палестина. В същото време, когато през февруари 1943 година Т. Данекер приготвя депортацията на македонските и беломорските евреи, българското държавно управление поема уговорката да обезпечи железопътния превоз и нужните санитарни условия за превеждането на 4500 души за Турция. В последна сметка поради неналичието на поверителност от британска страна и забавената реакция от турска, немските управляващи схващат за водените договаряния и пламенно интервенират пред българските управляващи, които са принудени през юли да се отдръпват от сделката. Все отново по тази скица са трансферирани към 4 000 души.
Всички тези образци красноречиво демонстрират, че българските институции, в тази ситуация Министерство на външните работи, не споделят нацистките хрумвания за " окончателното решение ".
В хода на цялата 1944 година се вижда все по-осезаема намаляване на натиска над еврейското население в страната. Засилва се преносът на евреи по море, което се реализира най-вече с български кораби от румънските пристанища. Съвсем се облекчават изискванията за издаване на български директни визи. През август, при държавното управление на Иван Багрянов, антиеврейските ограничения са анулирани и Комисарството по еврейските въпроси на процедура приключва активността си.
По отношение на политиката на България по еврейския въпрос в годините на Втората международна война могат да се създадат следните съществени заключения:
● В България се вкарва и ползва антисемитско законодателство. Тази политика е в резултат на въздействието на външния фактор, в тази ситуация хитлеристка Германия, която по това време доминира в съвсем цяла Европа и навсякъде постанова расистките и антисемитските тези на нацистката идеология. Антисемитски ограничения са въведени във всички страни, намиращи се под директния или индиректен надзор на Райха и България не прави изключение в това отношение. Законът за отбрана на нацията има обаче една основна разлика от Нюрнбергското законодателство - българските евреи не се лишават от гражданство и не се планува да бъдат изселвани.
● Депортацията на евреите от Вардарска Македония и Беломорието е само и напълно немска самодейност. Участието на българските управляващи е в предварителния стадий на тази акция и произтича от избраните още през април 1941 година условия при които България поема администрирането на тези принадлежащи на Райха територии. Това изказване се удостоверява и от решенията по процесите " Айхман ", " Бекерле " и " Фриц декор Хан ", които не вменяват виновност на българската страна.
● Спасяването на българските евреи е самоуверен акт на опълчване на немската политика по реализирането на " окончателното решение ". То е резултат от взаимоотношението на представители на държавни институции и публични организации, обособени групи и персони. Този синхрон в акцията дефинира трайния темперамент на отхвърли на България да изпрати своите евреи в лагерите на гибелта.
● Почти безпрепятственият пренос, който българската страна обезпечава на бягащите от зоната на Холокоста евреи , в това число и в най-страшните години 1942 - 1944 година, е красноречиво доказателство, че ръководещите не споделят крайната антисемитска политика на Третия райх.
Даниел Вачков - Институт за исторически проучвания - Българска академия на науките
Петър Стоянович - Институт за исторически проучвания - Българска академия на науките
Румяна Чукова - Институт за исторически проучвания - Българска академия на науките
Спас Ташев - Институт за проучване на популацията и индивида - Българска академия на науките
Веселин Янчев - Исторически факултет, СУ " Св. Климент Охридски "
Светослав Живков - Исторически факултет, СУ " Св. Климент Охридски "
Милко Палангурски - Исторически факултет, ВТУ " Св. Св. Кирил и Методий "
Румен Борисов - Държавна организация " Архиви "
Силвия Авдала - Независимо историческо сдружение
Георги Боздуганов - Независимо историческо сдружение
Всичко, което би трябвало да знаете за:
Рубриката “Анализи ” показва разнообразни гледни точки, не е наложително изразените отзиви да съответстват с публицистичната позиция на “Дневник ”.
" Дневник " разгласява преди седмица - съгласно едната сегашните ръководещи дължат опрощение за изпратените в лагерите на гибелта близо 12 000 души от Западните околности и българската страна би трябвало да признае отговорността си. Според другите ръководената от Цар Борис III страна не е имала избор и би трябвало да се регистрира заслугата й по спасяването на евреите в българските земи.
Проблемът с проучването на обстоятелствата и подтекста се усложнява и от това, че българските архиви са отнесени в Москва след 9 септември 1944 година и към момента не са изучени от историците. На разположение е немският списък от това време.
За да помогне за прочита на историята и изясняването на обстоятелствата, " Дневник " ще продължи да разгласява мненията на двете страни в разногласието. Препубликуваме от позицията от група историци и независими откриватели във връзка със събитията, свързани със спасяването на българските евреи. Заглавието е на " Дневник ".
Спасяването на българските евреи – полемиката за ролята на страната Политиката на България по еврейския въпрос в годините на Втората международна война
Несъмнено геноцидът над еврейското население през Втората международна война е една от най-ужасяващите страници в актуалната история на човечеството. Напълно целесъобразно е проучването на тези страшни събития, известни с термина Холокост, да продължава да провокират ползата както на научните среди по този начин и на необятната общност. Отдалечаването във времето от тези събития по никакъв метод не прави по-малко настоящи поуките от случилото се преди към този момент повече от 80 години.
Напоследък в България и отвън страната се появяват разнообразни тълкования, които не регистрират в задоволителна степен богата информация по тази тематика в многочислените и разнородни исторически източници, както и ролята на водещия външен фактор в този интервал. В тази връзка е належащо да се построи мнение, което да следва одобрените в историческата просвета проучвателен способи, основаващи се на работата с достоверните исторически източници. За вярното схващане на политиката на българската страна по този въпрос е нужно тя да се преглежда в необятния подтекст на събитията, които се случват по това време в Европа.
Неутралитетът и външнополитическите цели на България при започване на Втората международна война
Малко след експлоадирането на международния въоръжен спор, на 15 септември 1939 година тогавашното българско държавно управление, ръководено от Георги Кьосеиванов публично афишира политиката на неутралитет, която страната ще следва във връзка с войната. Тази позиция отразява както господстващите настроения в българското общество, по този начин и откровеното предпочитание на ръководещите фактори в България, отпред с цар Борис III, страната по всевъзможен метод да избегне присъединяване в директни военни дейности и по този метод да не допусне повтарянето на нещастията от времето на Балканските и изключително на Първата международна война. Тази цел ще продължи да бъде водеща и даже във времето, когато България ще бъде принудена да изостави политиката на неутралитет.
Наред с това обаче, несъгласията сред страните участващи във войната основават някои предпоставки за отменяне на несправедливите клаузи на Ньойския кротичък контракт. И в този миг българската страна продължава да следва одобрената още в междувоенния интервал политика на мирна проверка, т.е. че смяната на контракта може и би трябвало да се реализира единствено със средствата на дипломацията. В тази връзка към този момент има реализирани триумфи - при започване на 30-те години на процедура са прекъснати заплащанията по репарациите, а от 1938 година отпадат и военните ограничавания, отнасящи се до България.
Остават обаче най-сложната част - териториалните промени. Промените в интернационалните връзки основават чувството в българското общество, че и в тази сфера могат да се реализиран позитивни резултати. Още преди експлоадирането на войната през април 1939 година държавното управление формулира задачите на териториалната проверка на Ньойския контракт - връщане на Южна Добруджа и Западните околности и териториален изход на Бяло море. Преценено е, че не е реалистично към този миг да се повдига въпроса за смяна на границите в Македония и по тази причина се задоволяват с настояването за признание съществуването на българско население в тази област. Отново се удостоверява, че тези промени в контракта би трябвало да станат по кротичък метод.
Смяната на държавното управление през февруари 1940 година с министър ръководител проф. Богдан Филов по никакъв метод не трансформира нито водената политика на неутралитет, нито заложените външнополитически цели за мирна проверка на контракта. В новия кабинет прогерманските благосклонности на премиера се балансират в огромна степен от скептичното отношение на външния министър Иван Попов към крайната немска победа във войната.
Светкавичните военни триумфи на Германия напролет и лятото на 1940 година, и най-много рухването на стожера на Версайската мирна система - Франция, основават изискванията за смяна на тази част от границите на европейския континент, считани за несправедливи. Българското държавно управление преценя, че е пристигнал подобаващият миг да предяви своите териториални аспирации и през лятото на 1940 година слага въпроса за връщането на Южна Добруджа от Румъния. Справедливостта на българските искания не се слагат под подозрение от нито една от огромните европейски страни - Германия, Съюз на съветските социалистически републики и Англия. Но би трябвало да се означи, че най-сериозна поддръжка оказва Германия, която упражнява пряк дипломатически напън над Букурещ да удовлетвори българските претенции. По този метод на 7 септември с подписването на Крайовския контракт България реализира впечатляващ триумф в политиката си на мирна проверка - връща Южна Добруджа в рамките на отечеството.
Създаване на Тристранния пакт и дипломатическия напън над България да изостави политиката на неутралитет
На 27 септември 1940 година Германия, Италия и Япония подписват съюзен контракт, прочут като Тристранен пакт. Това не е просто военна коалиция, имаща за цел реализиране на крайната победа във войната, само че е и поръчка за създаване на един " нов международен ред ", учреден на тоталитарния държавен и идеологически модел. В Европа той би трябвало да бъде белязан от расистките и антисемитския хрумвания на водещата мощ в пакта национал-социалистическа Германия. От основаването си Тристранният пакт е отворен и към останалите европейски неутрални страни да се причислят към него. През ноември към Пакта се включват Унгария, Румъния и Словакия. Призовани са това да сторят Югославия и България. Българското държавно управление отклонява немското гледище да изостави политиката си на неутралитет. Освен Германия напън върху българския неутралитет упражнява и Съюз на съветските социалистически републики, който излиза с оферти за подписване на контракт за военна взаимопомощ. Москва декларира, че България може да получи Източна Тракия. Но София отхвърля тези предложения.
Запазването на неутралитета става обаче все по-трудно след експлоадирането през октомври на Итало-гръцката война, която трансформира Балканите в зона на дейни бойни дейности. Рим също приканва България да се включи във войната с обещанието, че ще получи Беломорието. И в този момент българското държавно управление отхвърля.
Унизителните провали, които италианските войски търпят в Гърция, постановат Германия да се притече на помощ на своя зле преставящ се съдружник. В началото на 1941 година немската дипломация слага в безусловен звук настояването България час по-скоро да се дефинира на коя страна застава, от което зависи по какъв начин ще премине Вармахтът през страната - като вражеска или съюзническа мощ. В София излиза наяве, че дните на българския неутралитет към този момент са преброени.
Имало ли е фашистки режим в България Приемане на антисемитското законодателство в България
В изискванията на непрекъснато засилващ се напън над българската страна да се причисли към Тристранния пакт, ръководещите в София вземат решение да подхващат дейности, с които да показват, че минават към политика на открит благоразположен неутралитет към контролиращата съвсем цяла Европа нацистка Германия. Надеждата е, че в случай че се създадат някои реверанси към Райха, би могло да се избегне включването на страната в Пакта или най-малко отлагането на този миг. Още повече, че както означават в донесенията си от края на 1940 година английските и американските дипломатически представители в София, в немската преса постоянно се задава въпросът за какво България, за разлика от доста други европейски страни, се бави с приемането на закони, ограничаващи евреите и забраняващи активността на тайните организации.
При тези условия в края на декември 1940 година Народното събрание приема Закон за отбрана на нацията. С него се постановат тежки и унизителни ограничавания на еврейското население в България, като го лишават и от множеството права. Срещу приемането на закона се афишират необятни публични среди и разнообразни организации, в това число и институции като Българската православна черква.
Този закон няма нищо общо нито със законодателната традиция на третата българска страна, нито пък е подбуден от някакви мощни антисемитски настроения в българската общество. Той има едно доста ясно външнополитическо обръщение, отправено към Германия и нейния извънредно расистки надъхан водач.
Законът не разрешава и активността на тайните организации в България, членове на които са и не малко от ръководещите София, включително и министър председателят Богдан Филов и вносителят на законопроекта - вътрешният министър Петър Габровски.
Този законодателен акт обаче не съумява да анулира влизането на България в Тристранния пакт. На 1 март 1941 година немски войски навлизат в България и същия ден министър ръководителят проф. Богдан Филов подписва присъединението на страната към Пакта. Все отново българското държавно управление издейства да се одобри изискването България да не взе участие в директни военни дейности.
Скоро събитията в допълнение ще ангажират България с Райха. След като включилата се на 25 март 1941 година към Тристранния пакт Югославия трансформира своята позиция след боен прелом при започване на април немските войски подхващат нахлуване, което приключва с подписването на публични капитулации на Югославия и Гърция, а Германия става техен висш военновременен суверен. По-късно на България са предадени Македония и Беломорието с правото да ги управлява, като категорично се акцентира, че не става въпрос за промени на държавните граници. Предвижда се тяхната орис да се реши след края на войната.
Поради тази причина България преглежда установяването на българска администрация в тях като " прелиминарен стадий от реинкорпорирането към майката-родината ". В същото Германия редуцира, само че резервира военното си наличие в тези територии и в тях дружно с българските, не престават да действат и немските комендатури, които подсигуряват контрола от страна на немските управляващи.
Еврейският въпрос след влизането на България в Тристранния пакт
Несъмнено прекратяването на неутралитета и влизането на България в Тристранния пакт мощно лимитират опциите страната да води независима политика в редица области - най-вече във външната, само че също и по връзки на някои сфери на вътрешната политика. Като съдружник на Третия райх, българското държавно управление би трябвало да се преценява с директивите, идващи от Берлин. В страната се откриват огромен брой представители на немските външнополитически служби и Гестапо, които прецизно наблюдават дали България лоялно извършва съюзническите си задължения. Особено внимание се обръща на отношението към евреите. Така да вземем за пример в редица отчети на немски чиновници се отбелязва, че Законът за отбрана на нацията не се ползва с цялата си суровост - към момента прекомерно малко евреи носят жълтата звезда, доста от ограничаващите ограничения не се извършват, а режимът в трудовите групи, където са събрани евреите, въобще не е задоволително непоколебим, като даже доста от евреите офицери не престават да носят своите военни униформи.
През 1942 година ситуацията на евреите очевидно се утежнява. След приемането на окончателното решение на конференцията във Ванзее службите на нацистка Германия подхващат стъпки за неговото реализиране. Нараства натискът и над България за усилване на антисемитските ограничения. Приет е Закон за възлагане на Министерския съвет да вземе всички ограничения за споразумяване на еврейския въпрос и обвързваните с него въпроси и разпоредба за осъществяването му. В края на август 1942 година въз основата на немско предложение е основано Комисарство по еврейските въпроси. Начело на Комисарството застава отявления антисемит Александър Белев. Той е уверен последовател на нацистките хрумвания по отношение на евреите в България.
Депортацията на евреите от новите земи
След почналото изтласкване на немските войски от Северна Африка в края на 1942 година и основаването на опция за съюзнически десант на Балканите, за евреите в района настава сериозен миг. В края на януари 1943 година в България идва като консултант по еврейските въпроси към немското посолство Теодор Данекер. Той е пристигнал с задачата да провежда депортацията на евреите от Вардарска Македония и Беломорието, само че има също желание да включи към тях и евреите от остаряла България.
Позицията на България по въпроса за македонските и беломорските евреи се дефинират основно от интернационалния статут на тези региони, които съставляват завладени от Германия елементи от Югославия и Гърция. Административният статут и пълномощията на българските управляващи в тези земи са относително ясно обрисувани с подписването на няколко значими документи. Най-съществен е този, прочут в историята като съглашението " Клодиус - Попов ". Той е подписан на 24 април 1941 година и тъкмо дефинира кой е висшият разпоредник в Вардарска Македония. Предвижда се естествените благосъстояния да се създават от немски предприятия и да се изнасят за Райха, собствеността на неприятелските страни, както и осъществените до момента конфискации остават напълно в интерес на Германия. Член 5 на документа заявява, че България не може да се опълчи на изпращането на хора от региона за работа в Германия.
След като поема администрацията на новите земи българската страна вкарва в деяние цялото българското законодателство и по нейна самодейност лицата от български генезис автоматизирано се дава българско поданство. Въпреки че на лицата от небългарски генезис е предоставена опция да избират своето поданство, а на локалните евреите е отказано да трансформират югославското си и гръцко поданство, немското военно командване " Югоизток " стачкува срещу наредбата за гражданство с претекста, че на първо място е под " въпрос дали България има право да урежда поданството в новоосвободените земи преди да има един контракт за мир, засягащ ориста на тия земи ". Поради тази причина немското командване " Югоизток " " упорства да се анулира наредбата за гражданство в новоосвободените земи ".
Макар че се пробва да ръководят областите като интегрална част от България, това по никакъв метод не значи, че българските управляващи могат да не зачитат подписаните с Германия съглашения. До края на своето наличие в региона българската администрация не си разрешава да употребява нищо от избраните в документите запаси за Германия. Независимо по какъв начин България гледа на тези земи, през този интервал Берлин изрично ги възприема като територии, директно подвластни на Германия, а живеещите в тях евреи преглежда като жители на победени страни и ползва към тях непосредствено немското законодателство.
Показателен е фактът, че след конференцията във Ванзее и почналото събиране на информация за еврейското население в Европа, евреите от тези региони се водят в немските статистически документи като категория и бройка към общите бройки за Сърбия и Гърция, изцяло настрана от тези в България. Всъщност това, което немският представител желае от България не е позволение, а присъединяване в събирането на тези евреи от домовете им и превозване до директните лагери в Лом и Скопие, където става формалното им вдишване от немските управляващи, които правят депортацията с техен превоз.
Днес се слага въпросът могла ли е и трябвало ли е българската страна да откаже присъединяване и да саботира подготвяната от Данекер акция. Безспорно такова деяние би било един впечатляващ честен акт, който щеше да влезе със златни букви в българската история. Проблемът е до каква степен това е било допустимо през ранната пролет на 1943 година, в миг когато страната се стреми да реализира основните си цели - запазване на националното обединяване, безучастие в дейни бойни дейности. Освен това опълчването на немските проекти в този интервал крие значителен риск посредством немска интервенция в страната да се откри извънредно пронацистко държавно управление, както става по-късно в Унгария, което би довело цялото общество до пагубни последствия. Освен това би трябвало да се има поради, че в това време България води секрети договаряния със съдружниците за излизане от Оста и изселване на 60-70 000 евреи под неин надзор към Палестина.
За страдание, политическите условия в това ужасно време са такива, че липсват каквито и да са действителни благоприятни условия събитията да се развият по някакъв друг метод. Но макар сложните условия, със застъпничеството на представители на локалните български управляващи десетки евреи с техните фамилии са избавени безусловно в последния миг.
Спасяването на българските евреи
В съпоставяне с македонските и беломорските евреи въпросът за депортацията на евреи от старите лимити стои по друг метод. T. Данекер показва своя проект като упорства да закръгли броя на депортираните евреи на 20 000, т.е. към тези към 12 000 от новите земи да бъдат предадени и още към 8 000 от остаряла България. Планът пламенно се поддържа и от комисаря Ал. Белев. Но както отбелязва немският дипломат А. Бекерле още на първата среща на Данекер с вътрешния министър, извършена на 2 февруари, П. Габровски декларира, че към този миг и въпрос не може да става за депортиране на евреи от старите лимити - те са нужни за градежа на пътища и железници. За да бъде изрично ясна българската политическа позиция по отношение на евреите с българско гражданство на 16 февруари министър председателят Б. Филов декларира на дипломат А. Бекерле - " евреите от София и остаряла България ще бъдат мобилизирани на първо място в трудова активност за българския интерес ".
В идващите 20 дни обаче немските представители упражняват мощен напън и в последна сметка Министерският съвет гласоподава решение за изселване до 20 000 евреи от новите земи. Ал. Белев стартира трескаво да провежда депортацията, като се пробва да я остави в загадка с оглед предстоящата отрицателна социална реакция. Скоро обаче подготовката за изпращането на евреи отвън страната става известна.
Началото на избавителната акция стартира от Кюстендил. Еврейската общественост се обръща към свои видни съграждани и търси тяхната поддръжка. Отзовават се Асен Суйчмезов, Владимир Куртев и Иван Момчилов. Заедно с депутата Петър Михалев отпътуват за столицата и срещат със обстановката подпредседателя на Парламента Димитър Пешев. На 9 март делегация от народни представители ръководена от Д. Пешев има среща с вътрешния министър П. Габровски и го среща с ситуацията. След като организира телефонен диалог, евентуално с цар Борис III, вътрешният министър се разпорежда ограниченията в старите лимити да бъдат спрени. Организирани са още митинги против акцията за депортация. В Пловдив митрополит Кирил изрично се опълчва на събирането на евреите в едно локално учебно заведение и изпраща протестна депеша до цар Борис. По-късно се опълчват Св. Синод на Българската православна черква и разнообразни представители на културни, научни и публични организация. Връх в тази избавителна акция се явява проведената от Д, Пешев подписката на 43 депутати, най-вече от парламентарното болшинство, само че и с представители на опозицията.
В събитията, свързани с митингите против депортацията на български евреи вършат усещане две неща. Първо, това не е чисто социална самодейност. В нея се включва представители на публични институции, каквито са Народното събрание и църквата и те излагат своето мнение точно като представители на тези институции. Най-важната демонстрация е проведена от подпредседателя на Народното събрание, за което по-късно той би трябвало да заплати и политическата цена за дейностите си, а имено отстраняването му от този пост. Тук явно става дума за спор сред държавните институции на изпълнителната и законодателната власт, което потвърждава, че въобще не може да се приказва за направена и единна държавна позиция по тематиката за депортацията.
Другият факт, който прави усещане, е прекомерно бързото анулиране на акцията по подготовка на депортацията. Още на първата среща с кюстендилската делегация, преди да са почнали всевъзможни обществени изяви, вътрешният министър анулира подхванати от Комисарството дейности. Това свидетелства най-малкото за неналичието на увереност в държавните среди за нуждата от провеждането на депортацията.
В тази комплицирана конюнктура от извънредно значение е ролята на монарха цар Борис III. Като човек, контролиращ главните центрове на властта, безспорно неговото решение е определящо за крайния излаз на събитията. Освен разпореждането му да се спре депортацията, близо месец по-късно след персонална среща с Хитлер царят много ясно декларира на немския външен министър Рибентроп, че с изключение единствено на болшевишко-комунистическите детайли, няма да позволи депортация на българските евреи и че те ще бъдат употребявани в трудовата тегоба за построяването на инфраструктура. Нещо повече на тази среща той даже си разрешава да съобщи пред един антисемит, че българските евреи, които в болшинството си са сефаради, в никакъв случай не са играли отрицателна роля в българската история.
След мартенските събития Ал. Белев продължава да крои проекти за депортацията на български евреи, само че концепциите му не срещат нужната поддръжка в ръководещите кръгове и през есента на 1943 година той е заставен да подаде оставка като Комисар по еврейските въпроси. Въпреки че почналите през месец май изселвания на евреи от столицата в провинцията се възприемат от доста хора като подготовка за бъдеща депортация към лагерите на гибелта, предвид на декларацията на цар Борис III пред Рибентроп месец и половина по-рано, може да се каже, че те в действителност целят огромната софийска еврейска общественост да не притегля вниманието на многочислените немски представители в столицата. Противно на немските претенции, те не са съсредоточени, а разпръснати на дребни групи из страната. Наред с тези ограничения продължава всеобщото потребление на еврейските мъже за работа в трудовите групи. Този факт става най-силният мотив в позицията на ръководещите да не депортират българските евреи.
Ситуацията не се трансформира и след гибелта на цар Борис III. След като германците си дават сметка за неуспеха на своя проект да депортират българските евреи през септември 1943 година Т. Данекер е отзован от България.
Транзитът на евреи през България към Палестина
В тези съдбоносни за европейското еврейство години името на България се свързва и с едно друго доста значимо събитие, разрешило на хиляди евреи да намерят избавление от зоната на Холокоста - емиграцията към Палестина.
През целия интервал на Втората международна война България е един от главните коридори за реализиране на така наречен алия бет (нелегална емиграция). Процесът стартира още в дните директно преди експлоадирането на войната като потоци бягащи от Централна Европа евреи се насочват към българските пристанища, Русе, Варна и Бургас, откъдето с български кораби, някои плаващи и под непознат байрак, подхващат рисковано пътешестване към крайбрежията на Палестина. В интервала от началото на войната до влизането на България в Тристранния пакт, по морския маршрут през акваторията на страната минават повече от 7 500 евреи. Близо 4 000 са пък тези, които употребяват железниците и се насочват към Турция, а оттова към Палестина.
След присъединението на България към Пакта изискванията за пренос на евреи се усложняват. Присъствието на огромен брой немски чиновници, както и установяването на двоен граничен надзор (т.е. и немски контролно-пропусквателен пункт) на българо-турската граница основават голям брой трудности и опасности пред емигрантите. Но макар строгите условия, наложени за издаването на български директни визи, в това число и да се търси единодушието на немските представители в България, българските консулски служби в Букурещ, Будапеща и на други места, със единодушието на управлението на МВРИ, издават хиляди директни визи, които се трансформират в билет към спасението. За времето от 1941 до есента 1944 година са издадени близо 4 000 директни или изходящи български визи.
Друг индикативен факт за отношението на българските управляващи към емиграцията са договарянията сред българските и английските управляващи, посредством посредничеството на швейцарското държавно управление, за организирането на изпращането на 4 000 деца евреи, съпроводени от 500 възрастни за Палестина. В същото време, когато през февруари 1943 година Т. Данекер приготвя депортацията на македонските и беломорските евреи, българското държавно управление поема уговорката да обезпечи железопътния превоз и нужните санитарни условия за превеждането на 4500 души за Турция. В последна сметка поради неналичието на поверителност от британска страна и забавената реакция от турска, немските управляващи схващат за водените договаряния и пламенно интервенират пред българските управляващи, които са принудени през юли да се отдръпват от сделката. Все отново по тази скица са трансферирани към 4 000 души.
Всички тези образци красноречиво демонстрират, че българските институции, в тази ситуация Министерство на външните работи, не споделят нацистките хрумвания за " окончателното решение ".
В хода на цялата 1944 година се вижда все по-осезаема намаляване на натиска над еврейското население в страната. Засилва се преносът на евреи по море, което се реализира най-вече с български кораби от румънските пристанища. Съвсем се облекчават изискванията за издаване на български директни визи. През август, при държавното управление на Иван Багрянов, антиеврейските ограничения са анулирани и Комисарството по еврейските въпроси на процедура приключва активността си.
По отношение на политиката на България по еврейския въпрос в годините на Втората международна война могат да се създадат следните съществени заключения:
● В България се вкарва и ползва антисемитско законодателство. Тази политика е в резултат на въздействието на външния фактор, в тази ситуация хитлеристка Германия, която по това време доминира в съвсем цяла Европа и навсякъде постанова расистките и антисемитските тези на нацистката идеология. Антисемитски ограничения са въведени във всички страни, намиращи се под директния или индиректен надзор на Райха и България не прави изключение в това отношение. Законът за отбрана на нацията има обаче една основна разлика от Нюрнбергското законодателство - българските евреи не се лишават от гражданство и не се планува да бъдат изселвани.
● Депортацията на евреите от Вардарска Македония и Беломорието е само и напълно немска самодейност. Участието на българските управляващи е в предварителния стадий на тази акция и произтича от избраните още през април 1941 година условия при които България поема администрирането на тези принадлежащи на Райха територии. Това изказване се удостоверява и от решенията по процесите " Айхман ", " Бекерле " и " Фриц декор Хан ", които не вменяват виновност на българската страна.
● Спасяването на българските евреи е самоуверен акт на опълчване на немската политика по реализирането на " окончателното решение ". То е резултат от взаимоотношението на представители на държавни институции и публични организации, обособени групи и персони. Този синхрон в акцията дефинира трайния темперамент на отхвърли на България да изпрати своите евреи в лагерите на гибелта.
● Почти безпрепятственият пренос, който българската страна обезпечава на бягащите от зоната на Холокоста евреи , в това число и в най-страшните години 1942 - 1944 година, е красноречиво доказателство, че ръководещите не споделят крайната антисемитска политика на Третия райх.
Даниел Вачков - Институт за исторически проучвания - Българска академия на науките
Петър Стоянович - Институт за исторически проучвания - Българска академия на науките
Румяна Чукова - Институт за исторически проучвания - Българска академия на науките
Спас Ташев - Институт за проучване на популацията и индивида - Българска академия на науките
Веселин Янчев - Исторически факултет, СУ " Св. Климент Охридски "
Светослав Живков - Исторически факултет, СУ " Св. Климент Охридски "
Милко Палангурски - Исторически факултет, ВТУ " Св. Св. Кирил и Методий "
Румен Борисов - Държавна организация " Архиви "
Силвия Авдала - Независимо историческо сдружение
Георги Боздуганов - Независимо историческо сдружение
Всичко, което би трябвало да знаете за:
Рубриката “Анализи ” показва разнообразни гледни точки, не е наложително изразените отзиви да съответстват с публицистичната позиция на “Дневник ”.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ