Самуил Шивачев: Политическа ни класа има един огромен комплекс, който е свързан с ролята на Русия в нашата история
Отбелязваме 138 години от Съединението на Княжество България и Източна Румелия. Това е може би една от най-паметните дати в българската история. През есента на 1885 година България пази правото си да върне земята, която в действителност й принадлежи. Интервю в предаването " България, Европа и светът на фокус " на Радио " Фокус " с историкът и учител в Пловдивския университет гл. ас. доктор Самуил Шивачев. (бел. ред. диалогът е от 06.09.2023 година)
Може би през днешния ден празникът е малко по-различен, тъй като знаем, че той минава под знака на ужасяващите събития, които се случват по Южното ни Черноморие. Много от тържествата бяха анулирани поради това, което се случва там. Как вие коментирате обстановката по Южното ни Черноморие и изобщо това, което се случва там?
Позволете ми при започване на нашия диалог да изкажа съболезнования на околните за трите жертви от наводненията и да изкажа и своята съпричастност към това, което се случва. За втора поредна година 6 септември минава миг на тествания. Явно би трябвало в действителност да се възнамерявам като народ, че би трябвало да загърбим всички разграничителни линии да помислим най-сетне в действителност за обединяване, обединяване, което да сложи ползите на елементарния човек в центъра на всичко, и неговите потребност и неговите съществени стремежи, а освен да изпадаме в едно непрестанно политизиране на всичко.
Г-н Шивачев, на този ден преди 138 години вършим крачки към национално обединяване. Днес обаче накъде върви България – напред или желае да се върне обратно, и по-скоро да промени по някакъв метод своята история?
За страдание, това, което виждаме напоследък, демонстрира, че ние като народ и по-специфичното да го кажа, нашата политическа класа има един голям комплекс, който е обвързван с ролята на Русия в нашата история. Това не е в последните две години, както се пробва единствено да се изкаже, това е най-малко в последните 10 години. Един себеуважаващ се народ няма да разреши на неговите национални празници да се опълчват един на различен. Историческото ни минало е такова, че то не може да бъде променено от конюнктурата и подтекста на модерни събития. Днес, 138 години след Съединението, още веднъж си приказваме за това, че би трябвало да се обединим, че би трябвало да имаме една национална цел, една национална концепция. Аз не виждам по-голяма национална цел и концепция от това България да върви напред и да бъде добре. И в тази си цел това не би трябвало да бъде според от една или друга външнополитическа ориентировка. Нашите предшественици ясно демонстрираха преди 138 години, че те не се преценяват с никоя велика мощ, че те не се интересуват от никакви външнополитически конфигурации и ориентировка на който и да било. И 138 години по-късно мисля, че ние доста сме отстъпили от тези завещания.
Ето, както и вие казвате, приказваме си за национални празници, слагаме ги под въпрос съответните дати дали дават отговор на този празник и дали би трябвало да бъдат те, само че това не е ли като да отвориш кутията на Пандора безусловно?
Аз не знам за какво би трябвало да противопоставяме празниците си. Значи началото на нашата съвременна страна, се поставят на 3 март по нов жанр, 19 февруари остарял жанр, 1878 година В разследване на този контракт, който е подписан тогава, стартира да действа нашата страна. Да, Берлинският конгрес разцепи България на пет елементи. Затова имаме Деня на нашето обединяване, на нашето съединяване. Това е първата съществена задача, която си слагат нашите предци след Освобождението, при основаването на новата страна – първо да обединим двете елементи на България. И по тази причина мотото " Съединението прави силата “, както споделя Стамболов, " а силата прави независимостта “ – точно по тази причина имаме тази триада от празници – Деня на Освобождението, Деня на Съединението и Деня на Независимостта. Не знам за какво би трябвало да противопоставяме, да издигаме или да си мислим, че един празник е по-маловажен от различен. Само да кажа, че в историята нямаме такива детайли, които на някои политици им се желае да вършат.
Какви детайли, господин Шивачев?
За това опълчване, което те вършат. Аз в действителност не ги разбирам техните цели какви са. Вместо да приказваме за единство, за обединяване и за това да честваме празниците си такива, каквито са, ние отиваме в другата прекаленост на това да занимаваме публичното мнение не със сериозните въпроси, а с това хората да се пробват едвам да не да влизат в непотребни разногласия за това този празник по-български ли е или е по-малко български.
Г-н Шивачев, как се стигна до Съединението на България? Нека с вас да проследим основните моменти, които трябва да се знаят и да се помнят за днешния ден.
Благодаря за този въпрос, който ми задавате. Още след Освобождението на България имаме два опита за съединяване – от 1880 и от 1881 година, които са несполучливи, и в действителност се стига до събитията от септември 1885 година, до активността на Българския скришен централен революционен комитет (БТЦРК) и най-много интензивността на неговия ръководител Захарий Стоянов в Източна Румелия. Събитията, за които приказваме, стават по този начин, че БТЦРК се събира край днешния град Първомай, до село Дермендере тогава се е казвало, като взимат решение Съединението да бъде оповестено на 15 септември. На 2 септември в Панагюрище избухва протест, като трима възпитаници на Пловдивското епархийско учебно заведение смъкват знамето на Източна Румелия, извикват " Долу Румелия! Да живее Съединението! “. Полицията съумява да овладее този къс протест, задържа участниците, което обаче води до излизането на панагюрци в центъра на града в опит да спасят и да извадят от полицията тримата арестувани.
Това кара уредниците на БТЦРК да се задействат и още на 3 септември стартират техните членове да отпътуват по огромните градове в Източна Румелия, като на 5 септември е вдигнато въстание в Чирпан, където последователите на съединението съумяват да открият краткотрайно ръководство. Чирпанската чета надлежно потегля към Пловдив, редом с нея към града се насочват чети от Голямо Конаре, Конуш и Асеновград. Има къса престрелка сред източнорумелийската милиция и чирпанската чета, като тя е доста за малко. Съответно източнорумелийската милиция се причислява към тях и на 5 септември вечерта се случва този прелом в Пловдив, като генерал-губернаторът Гаврил Кръстевич е задържан.
И тук не би трябвало да се забравяме и неговата роля в Съединението, доста постоянно тя е изпускана – че той като генерал-губернатор е имал опция да изпрати депеша до Истанбул, откъдето да изиска помощ за размириците в Източна Румелия, само че той не прави това и напълно непринудено се предава на заверата. Съответно знаем неговите думи – " Аз съм българин, моето проваляне в действителност да бъде за издигане на българския народ “. На 6 септември се основава краткотрайно държавно управление в Пловдив отпред с доктор Георги Странски, което изпраща депеша до княз Александър Батенберг, който в този миг се намира в Шумен на военни маневри. Разбира се, по този начин сложени събитията, едно след друго, някой би споделил – да де, но князът какво прави в Шумен на военни маневри, значи той би трябвало да е очаквал, че може нещо да се случи.
Точно по този начин, да.
Това не е било напълно без в княжеството да знаят какво се случва в Източна Румелия. Тъй като военните маневри – да, те са били планувани всяка година, само че особено в този интервал князът се връща от едно своя посещаване в Австро-Унгария, след което насрочва маневрите. Разбира се, в Австро-Унгария той приема устно сделка с Франц Йозеф, че няма да приема съединяване в този миг, само че когато новината за Съединението в Пловдив идва до него, той се свързва със Стефан Стамболов, който по това време е ръководител на Народното събрание, и след диалози с него, първо князът чете своя манифест за приемането на Съединението в град Варна. Затова и варненци също доста тачат този ден.
Това се случва няколко дни по-късно...
На 8-9 септември князът към този момент е в Пловдив и приема Съединението.
Узаконява го, по този начин да се каже.
Да. След това стартира една извънредно огромна борба на българската дипломация за признание на това Съединение.
Г-н Шивачев, дано да поговорим и за това, тъй като е доста значимо – следствията от самото Съединение на 6 септември, узаконено малко по-късно. Какво се случва по-късно, какви събития следват и по кое време в действителност Съединението получава дипломатическото и интернационално самопризнание?
След събитията на 6 септември стартира един опит на България да отбрани дипломатически своето Съединение, защото Великите сили не са съгласни с него, защото ние нарушаваме Берлинския контракт. Разбира се, първата реакция, както всички знаем, тя е от страна на Русия. Русия се афишира против Съединението. От една страна, това е в осъществяване на Берлинския контракт, защото тя се води настойник на България пред Великите сили и всички дейности, които подхваща България, за тях дава отговор Русия.
Така руснаците подхващат този ход от една страна заради персоналната злост на съветския император Александър III към българския княз Александър Батенберг, а въпреки това, би трябвало да кажем, че няма нищо неразбираемо в това, защото сега, в който се схваща съветската позиция, най-големият съперник на Русия на Балканите – Англия, която в началото също показва отрицателно отношение към Съединението на България, заема позитивна позиция и декларира, че тя поддръжка Съединението, нищо, че то е в нарушаване на Берлинския контракт.
Тези ходове бихме могли да кажем, че се показват в следното: Ако искаш да покажеш своя противник, т.е. да урониш неговия авторитет, най-добре е да го представиш като собствен другар пред неговите другари – има една такава поговорка в дипломацията. Оттук насетне, несъмнено, и още краткотрайното държавно управление в Пловдив взима решение за готовност на младежите в източнорумелийската милиция и под предводителството на майор Данаил Николаев източнорумелийските елементи се концентрират по границата с Османската империя. Това е първата опция за опасност на Съединението, защото региона е самостоятелна и върху нея интернационална пълномощия има Османската империя.
Истанбул не прави подобен ход, не потегля с войски към Пловдив, само че изненадата за България идва от прилежащата на нас балканска страна – това е Сърбия. Разбира се, доста пъти се е говорило за това къде и по какъв начин се крият събитията към Сръбско-българската война. В този интервал би трябвало да кажем, че Сърбия е доста тясно насочена към австро-унгарската политика на Балканите. Самата Австро-Унгария желае да продължи своето уголемение на юг, като вземе първо Босна и Херцеговина, Сърбия, Македония и да доближи до Солун и изход на Бяло море. Със Съединението на България във Виена виждат опция, че в бъдеще по същия метод обединената българска страна може да се съедини с Македония и по този метод да се попречи на австрийските проекти за уголемение на юг към Бяло море.
Споменахте Македония – какво се случва със Северна Добруджа, Нишко, Пиротско, които в действителност са откъснати със Санстефанския и Берлинския контракт?
Да, с решение на Берлинския контракт Северна Добруджа е предадена на Румъния. Това е една замяна на територии – Русия дава Северна Добруджа на Румъния, а за сметка на това тя получава от Румъния Бесарабия. Има доста тежки конфликти в румънския парламент по отношение на тази замяна на територии, тъй като румънците по това време нямат безусловно никакъв интерес към Северна Добруджа. Техните изконни исторически ползи постоянно са били към Бесарабия и още тогава, 1878 година, когато се разискват тези въпроси, в Румъния споделят, че вероятно присъединение на Северна Добруджа крие бъдещи проблеми с българите.
Пиротско е обещано на Сърбия поради присъединяване й в Руско-турската война. Македония, Беломорска и Одринска Тракия са върнати на Османската империя, като особено за Македония в Берлинския контракт има един член 23 и член 62, съгласно които Османската империя би трябвало да вкара промени и Македония да се трансформира в самостоятелна област – нещо, което до 1912 година не се случва. Но тези ходове, които вършим ние в следствие, след Съединението, опитите ние да разгадаем проблемите си със Сърбия, смятайки, че надали не, ние вършим някакво огромно уголемение на нашата територия, стига досега, в който Австро-Унгария подтиква Белград в лицето на крал Милан да нападне България.
Г-н Шивачев, какво тъкмо се случва на 2 ноември? Нека продължим историята.
На 2 ноември Сърбия афишира война на България. Бихме могли да кажем, че тези събития стартират малко по-рано, защото сръбските войски в края на месец октомври се концентрират по границите на България, което е изненада за нас. Българската дипломация и най-много в лицето на българския княз Александър Батенберг до последно се пробват да разубедят сърбите да подхващат военни опити надали не за разрешаване на противоречивите въпроси. На 2 ноември събитието става факт – Сърбия минава българската граница. Граничните елементи би трябвало да кажем, че оказват в действителност голям подвиг, като съумяват да забавят сръбското нахлуване, и то доста.
Самата Сръбска войска е разграничена на три елементи, като задачите са към Видин и две армии, които се насочват към София. Проблемите на България се крият най-много в това, че ние оставаме с капитани. Най-високият чин в армията ни по това време е капитан. С изключение на майор Данаил Николаев, който е главнокомандващ на източнорумелийските елементи, и надлежно главнокомандващият Александър Батенберг, ние нямаме по-висшестоящи офицери. Затова и Сръбско-българската война остава в историята като Войната на генералите против капитаните.
Но ние получаваме дипломатическото и интернационално самопризнание малко по-късно.
Да. Към 2 ноември всички в Европа са считали, че Сърбия ще си направи просто една разходка до София и бързо-бързо ще завладее западната част на България. Оказва се, че тази разходка в действителност се трансформира в техен разгром. Освен че те не съумява да доближат до София, тук би трябвало да споменем, че българските елементи, които са ситуирани на източната граница с Османската империя, за две денонощия са трансферирани на запад, с извънредно тежък марш, в тиня, в мраз, надлежно в София са посрещнати от държавното управление и жителите, като те са изпратени до края на града – пътят, който води до Сливница.
Българското командване взема решение, че няма да влиза в началото в открит пердах, а ще се концентрира върху една позиция, където да може да даде съдбоносен пердах на сръбските сили, и тази позиция е точно Сливница. И при Сливница, както знаем, стават решителните боеве, които в следствие обръщат Сръбската войска в бяг. Разбира се, войната не завършва с боевете при Сливница. Тя продължава с извънредно кървавите боеве при Цариброд, при Пирот и едвам при Ниш, когато българите разрушават сръбските елементи и пленяват шатрата на сръбския крал Милан, тогава в българското командване в Ихтиман, където то е било ситуирано по това време, идва австрийският представител и връчва нота, с което в действителност държавното управление взема решение да предприеме към този момент оттук нататък дипломатически път за разрешаване на тези събития.
Така се стига досега, в който на 19 февруари 1886 година в Букурещ е подписан контракт, с който се поставя завършек на Сръбско-българската война. Именно 19 февруари – да споменем, че не е определена инцидентно тази дата. И по-късно, през месец март 1886 година, с Топханенския акт се взема решение дефинитивно този проблем със Съединението, като българският княз Александър Батенберг е разгласен за генерал-губернатор на Източна Румелия. В акта би трябвало да кажем, че е записано доста тъкмо, че става въпрос за българския княз, т.е. без значение от това кой е той, той е по едно и също време с това генерал-губернатор на Източна Румелия. Вече окончателното интернационално признание на Съединението, то се случва със събитията от 22 септември 1908 година, когато е оповестена Българската самостоятелност.
Може би през днешния ден празникът е малко по-различен, тъй като знаем, че той минава под знака на ужасяващите събития, които се случват по Южното ни Черноморие. Много от тържествата бяха анулирани поради това, което се случва там. Как вие коментирате обстановката по Южното ни Черноморие и изобщо това, което се случва там?
Позволете ми при започване на нашия диалог да изкажа съболезнования на околните за трите жертви от наводненията и да изкажа и своята съпричастност към това, което се случва. За втора поредна година 6 септември минава миг на тествания. Явно би трябвало в действителност да се възнамерявам като народ, че би трябвало да загърбим всички разграничителни линии да помислим най-сетне в действителност за обединяване, обединяване, което да сложи ползите на елементарния човек в центъра на всичко, и неговите потребност и неговите съществени стремежи, а освен да изпадаме в едно непрестанно политизиране на всичко.
Г-н Шивачев, на този ден преди 138 години вършим крачки към национално обединяване. Днес обаче накъде върви България – напред или желае да се върне обратно, и по-скоро да промени по някакъв метод своята история?
За страдание, това, което виждаме напоследък, демонстрира, че ние като народ и по-специфичното да го кажа, нашата политическа класа има един голям комплекс, който е обвързван с ролята на Русия в нашата история. Това не е в последните две години, както се пробва единствено да се изкаже, това е най-малко в последните 10 години. Един себеуважаващ се народ няма да разреши на неговите национални празници да се опълчват един на различен. Историческото ни минало е такова, че то не може да бъде променено от конюнктурата и подтекста на модерни събития. Днес, 138 години след Съединението, още веднъж си приказваме за това, че би трябвало да се обединим, че би трябвало да имаме една национална цел, една национална концепция. Аз не виждам по-голяма национална цел и концепция от това България да върви напред и да бъде добре. И в тази си цел това не би трябвало да бъде според от една или друга външнополитическа ориентировка. Нашите предшественици ясно демонстрираха преди 138 години, че те не се преценяват с никоя велика мощ, че те не се интересуват от никакви външнополитически конфигурации и ориентировка на който и да било. И 138 години по-късно мисля, че ние доста сме отстъпили от тези завещания.
Ето, както и вие казвате, приказваме си за национални празници, слагаме ги под въпрос съответните дати дали дават отговор на този празник и дали би трябвало да бъдат те, само че това не е ли като да отвориш кутията на Пандора безусловно?
Аз не знам за какво би трябвало да противопоставяме празниците си. Значи началото на нашата съвременна страна, се поставят на 3 март по нов жанр, 19 февруари остарял жанр, 1878 година В разследване на този контракт, който е подписан тогава, стартира да действа нашата страна. Да, Берлинският конгрес разцепи България на пет елементи. Затова имаме Деня на нашето обединяване, на нашето съединяване. Това е първата съществена задача, която си слагат нашите предци след Освобождението, при основаването на новата страна – първо да обединим двете елементи на България. И по тази причина мотото " Съединението прави силата “, както споделя Стамболов, " а силата прави независимостта “ – точно по тази причина имаме тази триада от празници – Деня на Освобождението, Деня на Съединението и Деня на Независимостта. Не знам за какво би трябвало да противопоставяме, да издигаме или да си мислим, че един празник е по-маловажен от различен. Само да кажа, че в историята нямаме такива детайли, които на някои политици им се желае да вършат.
Какви детайли, господин Шивачев?
За това опълчване, което те вършат. Аз в действителност не ги разбирам техните цели какви са. Вместо да приказваме за единство, за обединяване и за това да честваме празниците си такива, каквито са, ние отиваме в другата прекаленост на това да занимаваме публичното мнение не със сериозните въпроси, а с това хората да се пробват едвам да не да влизат в непотребни разногласия за това този празник по-български ли е или е по-малко български.
Г-н Шивачев, как се стигна до Съединението на България? Нека с вас да проследим основните моменти, които трябва да се знаят и да се помнят за днешния ден.
Благодаря за този въпрос, който ми задавате. Още след Освобождението на България имаме два опита за съединяване – от 1880 и от 1881 година, които са несполучливи, и в действителност се стига до събитията от септември 1885 година, до активността на Българския скришен централен революционен комитет (БТЦРК) и най-много интензивността на неговия ръководител Захарий Стоянов в Източна Румелия. Събитията, за които приказваме, стават по този начин, че БТЦРК се събира край днешния град Първомай, до село Дермендере тогава се е казвало, като взимат решение Съединението да бъде оповестено на 15 септември. На 2 септември в Панагюрище избухва протест, като трима възпитаници на Пловдивското епархийско учебно заведение смъкват знамето на Източна Румелия, извикват " Долу Румелия! Да живее Съединението! “. Полицията съумява да овладее този къс протест, задържа участниците, което обаче води до излизането на панагюрци в центъра на града в опит да спасят и да извадят от полицията тримата арестувани.
Това кара уредниците на БТЦРК да се задействат и още на 3 септември стартират техните членове да отпътуват по огромните градове в Източна Румелия, като на 5 септември е вдигнато въстание в Чирпан, където последователите на съединението съумяват да открият краткотрайно ръководство. Чирпанската чета надлежно потегля към Пловдив, редом с нея към града се насочват чети от Голямо Конаре, Конуш и Асеновград. Има къса престрелка сред източнорумелийската милиция и чирпанската чета, като тя е доста за малко. Съответно източнорумелийската милиция се причислява към тях и на 5 септември вечерта се случва този прелом в Пловдив, като генерал-губернаторът Гаврил Кръстевич е задържан.
И тук не би трябвало да се забравяме и неговата роля в Съединението, доста постоянно тя е изпускана – че той като генерал-губернатор е имал опция да изпрати депеша до Истанбул, откъдето да изиска помощ за размириците в Източна Румелия, само че той не прави това и напълно непринудено се предава на заверата. Съответно знаем неговите думи – " Аз съм българин, моето проваляне в действителност да бъде за издигане на българския народ “. На 6 септември се основава краткотрайно държавно управление в Пловдив отпред с доктор Георги Странски, което изпраща депеша до княз Александър Батенберг, който в този миг се намира в Шумен на военни маневри. Разбира се, по този начин сложени събитията, едно след друго, някой би споделил – да де, но князът какво прави в Шумен на военни маневри, значи той би трябвало да е очаквал, че може нещо да се случи.
Точно по този начин, да.
Това не е било напълно без в княжеството да знаят какво се случва в Източна Румелия. Тъй като военните маневри – да, те са били планувани всяка година, само че особено в този интервал князът се връща от едно своя посещаване в Австро-Унгария, след което насрочва маневрите. Разбира се, в Австро-Унгария той приема устно сделка с Франц Йозеф, че няма да приема съединяване в този миг, само че когато новината за Съединението в Пловдив идва до него, той се свързва със Стефан Стамболов, който по това време е ръководител на Народното събрание, и след диалози с него, първо князът чете своя манифест за приемането на Съединението в град Варна. Затова и варненци също доста тачат този ден.
Това се случва няколко дни по-късно...
На 8-9 септември князът към този момент е в Пловдив и приема Съединението.
Узаконява го, по този начин да се каже.
Да. След това стартира една извънредно огромна борба на българската дипломация за признание на това Съединение.
Г-н Шивачев, дано да поговорим и за това, тъй като е доста значимо – следствията от самото Съединение на 6 септември, узаконено малко по-късно. Какво се случва по-късно, какви събития следват и по кое време в действителност Съединението получава дипломатическото и интернационално самопризнание?
След събитията на 6 септември стартира един опит на България да отбрани дипломатически своето Съединение, защото Великите сили не са съгласни с него, защото ние нарушаваме Берлинския контракт. Разбира се, първата реакция, както всички знаем, тя е от страна на Русия. Русия се афишира против Съединението. От една страна, това е в осъществяване на Берлинския контракт, защото тя се води настойник на България пред Великите сили и всички дейности, които подхваща България, за тях дава отговор Русия.
Така руснаците подхващат този ход от една страна заради персоналната злост на съветския император Александър III към българския княз Александър Батенберг, а въпреки това, би трябвало да кажем, че няма нищо неразбираемо в това, защото сега, в който се схваща съветската позиция, най-големият съперник на Русия на Балканите – Англия, която в началото също показва отрицателно отношение към Съединението на България, заема позитивна позиция и декларира, че тя поддръжка Съединението, нищо, че то е в нарушаване на Берлинския контракт.
Тези ходове бихме могли да кажем, че се показват в следното: Ако искаш да покажеш своя противник, т.е. да урониш неговия авторитет, най-добре е да го представиш като собствен другар пред неговите другари – има една такава поговорка в дипломацията. Оттук насетне, несъмнено, и още краткотрайното държавно управление в Пловдив взима решение за готовност на младежите в източнорумелийската милиция и под предводителството на майор Данаил Николаев източнорумелийските елементи се концентрират по границата с Османската империя. Това е първата опция за опасност на Съединението, защото региона е самостоятелна и върху нея интернационална пълномощия има Османската империя.
Истанбул не прави подобен ход, не потегля с войски към Пловдив, само че изненадата за България идва от прилежащата на нас балканска страна – това е Сърбия. Разбира се, доста пъти се е говорило за това къде и по какъв начин се крият събитията към Сръбско-българската война. В този интервал би трябвало да кажем, че Сърбия е доста тясно насочена към австро-унгарската политика на Балканите. Самата Австро-Унгария желае да продължи своето уголемение на юг, като вземе първо Босна и Херцеговина, Сърбия, Македония и да доближи до Солун и изход на Бяло море. Със Съединението на България във Виена виждат опция, че в бъдеще по същия метод обединената българска страна може да се съедини с Македония и по този метод да се попречи на австрийските проекти за уголемение на юг към Бяло море.
Споменахте Македония – какво се случва със Северна Добруджа, Нишко, Пиротско, които в действителност са откъснати със Санстефанския и Берлинския контракт?
Да, с решение на Берлинския контракт Северна Добруджа е предадена на Румъния. Това е една замяна на територии – Русия дава Северна Добруджа на Румъния, а за сметка на това тя получава от Румъния Бесарабия. Има доста тежки конфликти в румънския парламент по отношение на тази замяна на територии, тъй като румънците по това време нямат безусловно никакъв интерес към Северна Добруджа. Техните изконни исторически ползи постоянно са били към Бесарабия и още тогава, 1878 година, когато се разискват тези въпроси, в Румъния споделят, че вероятно присъединение на Северна Добруджа крие бъдещи проблеми с българите.
Пиротско е обещано на Сърбия поради присъединяване й в Руско-турската война. Македония, Беломорска и Одринска Тракия са върнати на Османската империя, като особено за Македония в Берлинския контракт има един член 23 и член 62, съгласно които Османската империя би трябвало да вкара промени и Македония да се трансформира в самостоятелна област – нещо, което до 1912 година не се случва. Но тези ходове, които вършим ние в следствие, след Съединението, опитите ние да разгадаем проблемите си със Сърбия, смятайки, че надали не, ние вършим някакво огромно уголемение на нашата територия, стига досега, в който Австро-Унгария подтиква Белград в лицето на крал Милан да нападне България.
Г-н Шивачев, какво тъкмо се случва на 2 ноември? Нека продължим историята.
На 2 ноември Сърбия афишира война на България. Бихме могли да кажем, че тези събития стартират малко по-рано, защото сръбските войски в края на месец октомври се концентрират по границите на България, което е изненада за нас. Българската дипломация и най-много в лицето на българския княз Александър Батенберг до последно се пробват да разубедят сърбите да подхващат военни опити надали не за разрешаване на противоречивите въпроси. На 2 ноември събитието става факт – Сърбия минава българската граница. Граничните елементи би трябвало да кажем, че оказват в действителност голям подвиг, като съумяват да забавят сръбското нахлуване, и то доста.
Самата Сръбска войска е разграничена на три елементи, като задачите са към Видин и две армии, които се насочват към София. Проблемите на България се крият най-много в това, че ние оставаме с капитани. Най-високият чин в армията ни по това време е капитан. С изключение на майор Данаил Николаев, който е главнокомандващ на източнорумелийските елементи, и надлежно главнокомандващият Александър Батенберг, ние нямаме по-висшестоящи офицери. Затова и Сръбско-българската война остава в историята като Войната на генералите против капитаните.
Но ние получаваме дипломатическото и интернационално самопризнание малко по-късно.
Да. Към 2 ноември всички в Европа са считали, че Сърбия ще си направи просто една разходка до София и бързо-бързо ще завладее западната част на България. Оказва се, че тази разходка в действителност се трансформира в техен разгром. Освен че те не съумява да доближат до София, тук би трябвало да споменем, че българските елементи, които са ситуирани на източната граница с Османската империя, за две денонощия са трансферирани на запад, с извънредно тежък марш, в тиня, в мраз, надлежно в София са посрещнати от държавното управление и жителите, като те са изпратени до края на града – пътят, който води до Сливница.
Българското командване взема решение, че няма да влиза в началото в открит пердах, а ще се концентрира върху една позиция, където да може да даде съдбоносен пердах на сръбските сили, и тази позиция е точно Сливница. И при Сливница, както знаем, стават решителните боеве, които в следствие обръщат Сръбската войска в бяг. Разбира се, войната не завършва с боевете при Сливница. Тя продължава с извънредно кървавите боеве при Цариброд, при Пирот и едвам при Ниш, когато българите разрушават сръбските елементи и пленяват шатрата на сръбския крал Милан, тогава в българското командване в Ихтиман, където то е било ситуирано по това време, идва австрийският представител и връчва нота, с което в действителност държавното управление взема решение да предприеме към този момент оттук нататък дипломатически път за разрешаване на тези събития.
Така се стига досега, в който на 19 февруари 1886 година в Букурещ е подписан контракт, с който се поставя завършек на Сръбско-българската война. Именно 19 февруари – да споменем, че не е определена инцидентно тази дата. И по-късно, през месец март 1886 година, с Топханенския акт се взема решение дефинитивно този проблем със Съединението, като българският княз Александър Батенберг е разгласен за генерал-губернатор на Източна Румелия. В акта би трябвало да кажем, че е записано доста тъкмо, че става въпрос за българския княз, т.е. без значение от това кой е той, той е по едно и също време с това генерал-губернатор на Източна Румелия. Вече окончателното интернационално признание на Съединението, то се случва със събитията от 22 септември 1908 година, когато е оповестена Българската самостоятелност.
Източник: varna24.bg
КОМЕНТАРИ