Детската пълнота в съвременната ни нормалност
От зараждането си, съществена цел на медицината е била да запази живота при незабавни и остри положения. Познанието към момента не е било задоволително, с цел да се разбере произхода на скритото физическо страдалчество. Постепенно, с развиването на здравната просвета и опитността на лекарите във фокуса на внимание стартират да попадат хроничните болести. Създава се продължителната терапия и се слага нова цел - удължаването на живота.
Сравнена преди 2 хилядолетия, през днешния ден междинната дълготрайност на живота в развитите страни е увеличена с близо 50 години. Това прави допустимо медицината да срещне старостта и да изследва отслабващите с времето функционалности на редица органи и жлези - бъбреци, сърце, очи, мозък, надбъбрек... Започват да битуват общи термини, като старческа деменция, старческа слепота, а единствено допреди 40 години захарният диабет вид 2 беше определян като " старешки диабет ".
Днес, повече от всеки път, медицината се бори с биологията и времето, и приказва за качество на живот. Естествено, има още доста не извървян път в разбирането на произхода на доста патологии, само че от генерализирания модел на лекуване на заболяването, вниманието от ден на ден и все по-често стартира да се трансферира към самостоятелния метод в персонализираната грижа. Част от фокуса на медицинските експерти отива в посока профилактика и предварителна защита.
Казвам всичко това с ясното схващане, че модерността, в нейната отрицателна конотация, подрива еволюционните ни постижения. Да, живеем по-дълго, само че се разболяваме по-млади. Болестите се подмладяват. Рак, ревматологични заболявания, хронични бъбречни болести, заболявания на обмяната и на сърдечносъдовата система към този момент се срещат във всяка възраст. И парадоксът, с който се сблъсква медицината е, че до момента в който основава условия за дълъг живот, ние, модерните хора, сътворяваме условия да го съкратим.
Затлъстяването - зараза на развитите страни
Педиатричните ендокринолози са обезпокоени. Обизететът, или така наречен затлъстяване, се среща все по-често и в детската възраст. С него паралелно вървят артериалната хипертония в детска възраст и хормоналните проблеми. Наднорменото тегло основава проблеми в обмяната на веществата, а те въздействат върху ендокринната система, фертилитета, сърдечносъдовата система, костите и ставите, както и върху самочувствието, а от там и на психо-емоционалното положение на детето. Депресиите и самоизолирането в нежната възраст на пубертета са нещо, което елементарно може да се маскира със повишено внимание към обществените мрежи и компютърните игри. Десоциализацията на тези деца ги лишава от умения за житейска пригодливост, които не могат да се предадат през опитността и грижата на техните родители. Съветите, в най-хубавия случай, единствено укрепват възприятието за изолация и различност.
Какво обаче вършим ние като общество?
На първо място разрешаваме децата ни да ядат какво да е. Качеството и менюто в учебните столове е отвън контрола на родителя. Някой ще каже, че и едно време е било по този начин. Да, по този начин е, само че едно време нямаше артикули, чиято цена и качество варира в пъти. Днес можем да намерим сурогат на млечен артикул с много сходни вкусови качества на някаква цена и в доста пъти по-скъпия му същински другар, който учебните столове естествено няма да предпочетат. Както и доста хора, пазарувайки за личната си кухня.
Друг проблем са учебните лавки и магазинчетата към учебно заведение.
В огромното междучасие подрастващите си купуват най-вече газирани и енергийни питиета, тестени закуски и шоколадови десерти - обикновено за всяко дете, което желае да има надзор върху желанията си. Проблемът е, че по всички критерии на здравословното хранене, всяка пакетирана и тестена храна се съпоставя с отрова. В това число спадат глюкозо-фруктозния сироп, соевия лецитин, бялото брашно, палмовото масло, натривия глюконат и бялата захар, които участват към този момент в съвсем всички пакетирани и обработени храни.
Проблемът физическа интензивност, или по-скоро неналичието на такава.
Да пуснеш детето си единствено на учебно заведение съгласно критериите на актуалния живот е родителска безнаказаност. Да седи единствено в къщи във възрастта до 12 години е даже нелегално. Затова учебното заведение ангажира децата до края на работния ден на техните родители, та дори и по-късно, правейки образователния развой целодневен. В по-голямата възраст пък гимназистите са толкоз заети с обширни домашни и планове, че изкарват още един образователен ден в домовете си.
Натрапва ни се, че е рисково да ги пуснем да вървят сами на учебно заведение като ни плашат с пътния трафик. А кой прави този трафик? Ние, естествено, водейки децата си на учебно заведение. Елементарната логичност демонстрира, че в случай че естественият образователен ден стартира в 8, а работният - в 9, сигурно в 7,40 няма да има такова придвижване по улиците и децата, в случай че се събират в групи за учебно заведение, както в миналото ние сме правили, щяха да могат да се придвижат и сами, или с по някой родител, който да ги изпрати. Лишавайки ги от естествената утринна гимнастика, ние ги изсипваме пред вратата на школото и те към момента полуспящи стартират образователен развой. Стресът от изпитване и концентрацията в новия образователен материал напряга и изтощава мозъка, който не е квалифициран за сходна дейна работа толкоз скоро след пробуждане. Самите ние пием по няколко кафета преди да стартираме да мислим, само че чакаме от децата си да вършат контролно в 8 сутринта. Последиците от напрежението на несъбуденият мозък са въглехидратен апетит и естествено - въглехидратна закуска. Тоест, предната тематика.
Друг е въпросът, че самата физическа интензивност на децата е мощно лимитирана. Учебният развой на подрастващите е дълъг, неведнъж те са ангажирани с отвън учебни действия, а тези, които учат половин ден и са освободени от занимални и спомагателни курсове, срещат натовареността на образователната стратегия в домашната подготовка. Интересно по какъв начин законът стои зад нормирано работно време от 8 часа, само че неглижира образователния развой, който постоянно продължава доста повече часове. И по кое време децата да се движат? Час в школа по танци, фитнес, някакъв спорт в зала или физическото образование в учебно заведение не може да компенсира часовете седене на учебния чин или на бюрото у дома. Къде се събират децата да играят и по кое време? Отговорът е - в обществените мрежи постоянно, когато могат. Срещите са им най-вече виртуални, тъй като по този начин е по-безопасно, а и трафикът след 6 е все по този начин претрупан.
Сънят, който всички подценяват.
Храната и придвижването са най-цитираните аргументи за детското затлъстяване, само че какъв брой постоянно се обръща внимание на съня и неговото качество. Липсата на пълностоен сън в нужните за това часове има толкоз нездравословно въздействие върху обмяната на веществата, колкото и нощното похапване. Някога имахме своето " Сънчо ", след което с друга успеваемост ние, родителите, бивахме изпращани по леглата си. Сега се успокояваме, че в случай че за нас 7 часа сън са задоволителни, то същото важи и за нашите деца. Децата обаче би трябвало да спят най-малко по 10 часа. Кое дете си ляга в 9? Да, знам, несъмнено вашето. Но не и моето и на всичките ми познати. И повода не е, че сме неприятни родители и оставяме децата си до късно, а че децата не могат да се изморят физически, с цел да им се доспи. Психическата изтощеност, в случай че не се разтовари с физическа интензивност нормално превъзбужда организма, изключително в случай че компютърът или телефонът са загасени минути преди детето да си легне. И тук още веднъж се връщаме към миналата тематика и сме на път да затворим цикъла, тъй като тя пък беше обвързвана с първата.
Не обичам да върша крайни заключения, само че тъй като тематиката беше напредъкът на медицината и грижата за качеството на живот на болния, очевидно това качество го търсим най-често, когато напълно комфортно държим лекарите виновни за него. А не си даваме сметка, че най-можещи сме, когато сме здрави. Пълнотата най-малко от 50 години не се приема за форма на здраве. Нито пък зачервените бузи на дебеличкото дете. Пълнотата сама по себе си е болест, а в случай че още не е - то тя е вратата, през която минават най-често сърдечносъдовите, автоимунните, ставните и метаболитните болести. И каквото и да си приказваме за напредъка на медицината, каквито и искания да предявяваме към родното опазване на здравето, децата и тяхното здраве не е институционална отговорност, макар че ръката на институциите стои на дръжката на тази врата. Нейният напън обаче направляваме ние.
Сравнена преди 2 хилядолетия, през днешния ден междинната дълготрайност на живота в развитите страни е увеличена с близо 50 години. Това прави допустимо медицината да срещне старостта и да изследва отслабващите с времето функционалности на редица органи и жлези - бъбреци, сърце, очи, мозък, надбъбрек... Започват да битуват общи термини, като старческа деменция, старческа слепота, а единствено допреди 40 години захарният диабет вид 2 беше определян като " старешки диабет ".
Днес, повече от всеки път, медицината се бори с биологията и времето, и приказва за качество на живот. Естествено, има още доста не извървян път в разбирането на произхода на доста патологии, само че от генерализирания модел на лекуване на заболяването, вниманието от ден на ден и все по-често стартира да се трансферира към самостоятелния метод в персонализираната грижа. Част от фокуса на медицинските експерти отива в посока профилактика и предварителна защита.
Казвам всичко това с ясното схващане, че модерността, в нейната отрицателна конотация, подрива еволюционните ни постижения. Да, живеем по-дълго, само че се разболяваме по-млади. Болестите се подмладяват. Рак, ревматологични заболявания, хронични бъбречни болести, заболявания на обмяната и на сърдечносъдовата система към този момент се срещат във всяка възраст. И парадоксът, с който се сблъсква медицината е, че до момента в който основава условия за дълъг живот, ние, модерните хора, сътворяваме условия да го съкратим.
Затлъстяването - зараза на развитите страни
Педиатричните ендокринолози са обезпокоени. Обизететът, или така наречен затлъстяване, се среща все по-често и в детската възраст. С него паралелно вървят артериалната хипертония в детска възраст и хормоналните проблеми. Наднорменото тегло основава проблеми в обмяната на веществата, а те въздействат върху ендокринната система, фертилитета, сърдечносъдовата система, костите и ставите, както и върху самочувствието, а от там и на психо-емоционалното положение на детето. Депресиите и самоизолирането в нежната възраст на пубертета са нещо, което елементарно може да се маскира със повишено внимание към обществените мрежи и компютърните игри. Десоциализацията на тези деца ги лишава от умения за житейска пригодливост, които не могат да се предадат през опитността и грижата на техните родители. Съветите, в най-хубавия случай, единствено укрепват възприятието за изолация и различност.
Какво обаче вършим ние като общество?
На първо място разрешаваме децата ни да ядат какво да е. Качеството и менюто в учебните столове е отвън контрола на родителя. Някой ще каже, че и едно време е било по този начин. Да, по този начин е, само че едно време нямаше артикули, чиято цена и качество варира в пъти. Днес можем да намерим сурогат на млечен артикул с много сходни вкусови качества на някаква цена и в доста пъти по-скъпия му същински другар, който учебните столове естествено няма да предпочетат. Както и доста хора, пазарувайки за личната си кухня.
Друг проблем са учебните лавки и магазинчетата към учебно заведение.
В огромното междучасие подрастващите си купуват най-вече газирани и енергийни питиета, тестени закуски и шоколадови десерти - обикновено за всяко дете, което желае да има надзор върху желанията си. Проблемът е, че по всички критерии на здравословното хранене, всяка пакетирана и тестена храна се съпоставя с отрова. В това число спадат глюкозо-фруктозния сироп, соевия лецитин, бялото брашно, палмовото масло, натривия глюконат и бялата захар, които участват към този момент в съвсем всички пакетирани и обработени храни.
Проблемът физическа интензивност, или по-скоро неналичието на такава.
Да пуснеш детето си единствено на учебно заведение съгласно критериите на актуалния живот е родителска безнаказаност. Да седи единствено в къщи във възрастта до 12 години е даже нелегално. Затова учебното заведение ангажира децата до края на работния ден на техните родители, та дори и по-късно, правейки образователния развой целодневен. В по-голямата възраст пък гимназистите са толкоз заети с обширни домашни и планове, че изкарват още един образователен ден в домовете си.
Натрапва ни се, че е рисково да ги пуснем да вървят сами на учебно заведение като ни плашат с пътния трафик. А кой прави този трафик? Ние, естествено, водейки децата си на учебно заведение. Елементарната логичност демонстрира, че в случай че естественият образователен ден стартира в 8, а работният - в 9, сигурно в 7,40 няма да има такова придвижване по улиците и децата, в случай че се събират в групи за учебно заведение, както в миналото ние сме правили, щяха да могат да се придвижат и сами, или с по някой родител, който да ги изпрати. Лишавайки ги от естествената утринна гимнастика, ние ги изсипваме пред вратата на школото и те към момента полуспящи стартират образователен развой. Стресът от изпитване и концентрацията в новия образователен материал напряга и изтощава мозъка, който не е квалифициран за сходна дейна работа толкоз скоро след пробуждане. Самите ние пием по няколко кафета преди да стартираме да мислим, само че чакаме от децата си да вършат контролно в 8 сутринта. Последиците от напрежението на несъбуденият мозък са въглехидратен апетит и естествено - въглехидратна закуска. Тоест, предната тематика.
Друг е въпросът, че самата физическа интензивност на децата е мощно лимитирана. Учебният развой на подрастващите е дълъг, неведнъж те са ангажирани с отвън учебни действия, а тези, които учат половин ден и са освободени от занимални и спомагателни курсове, срещат натовареността на образователната стратегия в домашната подготовка. Интересно по какъв начин законът стои зад нормирано работно време от 8 часа, само че неглижира образователния развой, който постоянно продължава доста повече часове. И по кое време децата да се движат? Час в школа по танци, фитнес, някакъв спорт в зала или физическото образование в учебно заведение не може да компенсира часовете седене на учебния чин или на бюрото у дома. Къде се събират децата да играят и по кое време? Отговорът е - в обществените мрежи постоянно, когато могат. Срещите са им най-вече виртуални, тъй като по този начин е по-безопасно, а и трафикът след 6 е все по този начин претрупан.
Сънят, който всички подценяват.
Храната и придвижването са най-цитираните аргументи за детското затлъстяване, само че какъв брой постоянно се обръща внимание на съня и неговото качество. Липсата на пълностоен сън в нужните за това часове има толкоз нездравословно въздействие върху обмяната на веществата, колкото и нощното похапване. Някога имахме своето " Сънчо ", след което с друга успеваемост ние, родителите, бивахме изпращани по леглата си. Сега се успокояваме, че в случай че за нас 7 часа сън са задоволителни, то същото важи и за нашите деца. Децата обаче би трябвало да спят най-малко по 10 часа. Кое дете си ляга в 9? Да, знам, несъмнено вашето. Но не и моето и на всичките ми познати. И повода не е, че сме неприятни родители и оставяме децата си до късно, а че децата не могат да се изморят физически, с цел да им се доспи. Психическата изтощеност, в случай че не се разтовари с физическа интензивност нормално превъзбужда организма, изключително в случай че компютърът или телефонът са загасени минути преди детето да си легне. И тук още веднъж се връщаме към миналата тематика и сме на път да затворим цикъла, тъй като тя пък беше обвързвана с първата.
Не обичам да върша крайни заключения, само че тъй като тематиката беше напредъкът на медицината и грижата за качеството на живот на болния, очевидно това качество го търсим най-често, когато напълно комфортно държим лекарите виновни за него. А не си даваме сметка, че най-можещи сме, когато сме здрави. Пълнотата най-малко от 50 години не се приема за форма на здраве. Нито пък зачервените бузи на дебеличкото дете. Пълнотата сама по себе си е болест, а в случай че още не е - то тя е вратата, през която минават най-често сърдечносъдовите, автоимунните, ставните и метаболитните болести. И каквото и да си приказваме за напредъка на медицината, каквито и искания да предявяваме към родното опазване на здравето, децата и тяхното здраве не е институционална отговорност, макар че ръката на институциите стои на дръжката на тази врата. Нейният напън обаче направляваме ние.
Източник: dir.bg
КОМЕНТАРИ