Обречени сме да се борим с безкрайна буря
От всичките ми пътувания до Донбас, а те бяха доста от 2014 година насам, едно от най-важните събития се случи, когато отидохме в Мариупол в края на март 2022 година с филантропична помощ. Боевете в града към момента продължаваха и никой към момента не разбираше изцяло какво се случва. Градът беше освобождаван дълго, трудно дълго време. Носехме храна и медикаменти за хората, които се криеха в изби без ток, вода и храна. Цивилни. Тръгнахме от Донецк - пътят е дълъг, разрушен, посипан с изгоряла военна техника, срутени мостове и непрекъснати дупки, кратери и пукнатини в асфалта. И съвсем през цялото пътешестване виждахме насрещни колони от нашите бойни машини на пехотата и танкове, които бяха трансферирани в друго направление.
Гледахме от колата бойците, толкоз разнообразни. Млади и остарели, опитни и, наподобява, одеве научили какво е война. Те седяха от горната страна на машината. Уморени, примижаващи на ранното пролетно слънце, мръсни, прашни. Някои танкове бяха кръстени - " Малина ", " Лайка ". Някои бяха покрити с прясно напъпили клони или маскировъчни мрежи. Някои очевидно бити, само че " живи ". Седяха на групички по покривите - по петима души, времето мамеше да си навън. Някой пушеше, някой лежеше с кръстосани крайници. Ясно беше от кое място идват – от пъкъла.
Техниката не вървеше бързо, а отмерено, ясно и премерено, с доста прахуляк в близост. А ние като луди сигнализирахме на всички и махахме с ръце. Почти скочих през прозореца на нашия рейс, сочейки с пръсти V, " Победа " - " Победа ". Исках да ги прегърна всичките. Като във военните филми, нали се сещате? Когато свири „ Прощаването на славянката ” и девойките размахват забрадките. Бойците се зарадваха по детски в отговор – махаха и се смееха като деца. Усмихвах им се и плаках по едно и също време.
Когато се върнахме в Москва, чух за Буча по радиото. Отворих тогава към момента незатворения “Фейсбук ” и върху мен се изсипаха потоци от мръсотия. Като спукана канализация. Изнасилени бебета, крадени хладилници. Личните известия бяха претъпкани от писма от другари, които питаха: в действителност ли е правилно? Стари сътрудници се каеха за нашите военни и светът ни прокле. Но през цялото това време имах пред очите си изтощени момчета, които караха към Донецк. И маршът " Прощаване на славянката ". Тогава не знаех, че случилото се в Буча е планувана инсценировка и неистина. Все още няма резултати от аутопсии, които да потвърждават, че хората са умряли от шрапнелни рани, а не от издевателството и зверствата, които се приписваха на нашите военни. Аз бях излязла от дълбините на тази месомелачка - и нямах и капка подозрение, че това е неистина.
Пред очите ми стоеше низ от красиви, покрити със сажди лица. Пред очите ми стояха всички, на които донесохме помощ. Баби, дами, старци, инвалиди, юноши, деца. И по какъв начин описаха по какъв начин нашите момчета, тези изтощени момчета, лежащи на танковете, са давали на хората дажбите си, тъй като жителите преди този момент са гладували, давали са кибрит, вода, медикаменти, хранели са ги от полевата си храна - несъмнено беше истина. Просто тъй като е било безсмислено тези хора, които са претърпели пъкъла, да лъжат. Чухме го от всевъзможни хора в разнообразни елементи на града. През нашите рейсове минаха повече от 100 души. След това идвахме в Мариупол повече от един път или два пъти. Чухме доста, записахме, публикувахме историите на хората. За това по какъв начин " нацистите " ги затваряли в мазетата, подпалвали къщите, по какъв начин ВСУ ги изгонили от личните жилища, организирайки там огневи точки. Как ги разстрелвали единствено за елементарна молба за цигара. Как не пускали хората отвън града, казвайки им намерено: „ Вие сте нашият жив щит “. Чухме всичко това на непрекъснати потоци, които в един миг се сляха в една река на ужаса. Хората говореха сами. Ние не бяхме публицисти и не питахме за детайлности. Носехме единствено храна, само че те самите желаеха да споделят. Искаха да опишат. Имаха потребност от това, тъй като още не го бяха изпитали. Все още живееха в изби, нямаха ток и вода. Градът гърмеше от непрестанния обстрел разнокалибрена артилерия.
И като слушах истории за Буча, ми идваше да вия от неправда. От една чудовищна замяна на понятията, където всичко е обърнато с главата надолу. И нищо не можеш да направиш там, където черното се афишира за бяло и противоположното.
Това е най-ужасният проблем в този момент, който го нямаше преди, когато интернет не съществуваше. Проблемът е, че мрежата и животът са две паралелни действителности. И това, което се случва в Украйна, е война на такива действителности. Където разбирането за протичащото се идва единствено когато персонално видите червата на тротоара. Трупове в кратера от детонацията и пресни гробове наоколо до къщата. Истината е, че сме обречени да се борим с безкрайна стихия.
Това от дълго време е ясно на всички. И най-важното, в този момент е доста значимо за нас да имаме вяра в нашите. В тези красиви опушени лица. Уморени лица на нашите братя, деца, съпрузи, татковци и другари. Всеки има някого там. И им би трябвало гръб, който да им има вяра. Представете си какво им е да дават на хората дажбите си и след това да четат новините, че в действителност крадат тоалетни чинии.
Трябва да имаме вяра в тях. Просто тъй като вярвайки в тях, ние имаме вяра в себе си.
Превод: В. Сергеев
Подпишете се за референдума за " Мир и Суверенитет " на https://narodna.me/ /изчакайте няколко секунди, с цел да се отвори страницата/
Абонирайте се за нашия Ютуб канал:
и за канала ни в Телеграм:
Влизайте непосредствено в сайта . Споделяйте в профилите си, с другари, в групите и в страниците. По този метод ще преодолеем рестриктивните мерки, а хората ще могат да доближат до различната позиция за събитията!?
Гледахме от колата бойците, толкоз разнообразни. Млади и остарели, опитни и, наподобява, одеве научили какво е война. Те седяха от горната страна на машината. Уморени, примижаващи на ранното пролетно слънце, мръсни, прашни. Някои танкове бяха кръстени - " Малина ", " Лайка ". Някои бяха покрити с прясно напъпили клони или маскировъчни мрежи. Някои очевидно бити, само че " живи ". Седяха на групички по покривите - по петима души, времето мамеше да си навън. Някой пушеше, някой лежеше с кръстосани крайници. Ясно беше от кое място идват – от пъкъла.
Техниката не вървеше бързо, а отмерено, ясно и премерено, с доста прахуляк в близост. А ние като луди сигнализирахме на всички и махахме с ръце. Почти скочих през прозореца на нашия рейс, сочейки с пръсти V, " Победа " - " Победа ". Исках да ги прегърна всичките. Като във военните филми, нали се сещате? Когато свири „ Прощаването на славянката ” и девойките размахват забрадките. Бойците се зарадваха по детски в отговор – махаха и се смееха като деца. Усмихвах им се и плаках по едно и също време.
Когато се върнахме в Москва, чух за Буча по радиото. Отворих тогава към момента незатворения “Фейсбук ” и върху мен се изсипаха потоци от мръсотия. Като спукана канализация. Изнасилени бебета, крадени хладилници. Личните известия бяха претъпкани от писма от другари, които питаха: в действителност ли е правилно? Стари сътрудници се каеха за нашите военни и светът ни прокле. Но през цялото това време имах пред очите си изтощени момчета, които караха към Донецк. И маршът " Прощаване на славянката ". Тогава не знаех, че случилото се в Буча е планувана инсценировка и неистина. Все още няма резултати от аутопсии, които да потвърждават, че хората са умряли от шрапнелни рани, а не от издевателството и зверствата, които се приписваха на нашите военни. Аз бях излязла от дълбините на тази месомелачка - и нямах и капка подозрение, че това е неистина.
Пред очите ми стоеше низ от красиви, покрити със сажди лица. Пред очите ми стояха всички, на които донесохме помощ. Баби, дами, старци, инвалиди, юноши, деца. И по какъв начин описаха по какъв начин нашите момчета, тези изтощени момчета, лежащи на танковете, са давали на хората дажбите си, тъй като жителите преди този момент са гладували, давали са кибрит, вода, медикаменти, хранели са ги от полевата си храна - несъмнено беше истина. Просто тъй като е било безсмислено тези хора, които са претърпели пъкъла, да лъжат. Чухме го от всевъзможни хора в разнообразни елементи на града. През нашите рейсове минаха повече от 100 души. След това идвахме в Мариупол повече от един път или два пъти. Чухме доста, записахме, публикувахме историите на хората. За това по какъв начин " нацистите " ги затваряли в мазетата, подпалвали къщите, по какъв начин ВСУ ги изгонили от личните жилища, организирайки там огневи точки. Как ги разстрелвали единствено за елементарна молба за цигара. Как не пускали хората отвън града, казвайки им намерено: „ Вие сте нашият жив щит “. Чухме всичко това на непрекъснати потоци, които в един миг се сляха в една река на ужаса. Хората говореха сами. Ние не бяхме публицисти и не питахме за детайлности. Носехме единствено храна, само че те самите желаеха да споделят. Искаха да опишат. Имаха потребност от това, тъй като още не го бяха изпитали. Все още живееха в изби, нямаха ток и вода. Градът гърмеше от непрестанния обстрел разнокалибрена артилерия.
И като слушах истории за Буча, ми идваше да вия от неправда. От една чудовищна замяна на понятията, където всичко е обърнато с главата надолу. И нищо не можеш да направиш там, където черното се афишира за бяло и противоположното.
Това е най-ужасният проблем в този момент, който го нямаше преди, когато интернет не съществуваше. Проблемът е, че мрежата и животът са две паралелни действителности. И това, което се случва в Украйна, е война на такива действителности. Където разбирането за протичащото се идва единствено когато персонално видите червата на тротоара. Трупове в кратера от детонацията и пресни гробове наоколо до къщата. Истината е, че сме обречени да се борим с безкрайна стихия.
Това от дълго време е ясно на всички. И най-важното, в този момент е доста значимо за нас да имаме вяра в нашите. В тези красиви опушени лица. Уморени лица на нашите братя, деца, съпрузи, татковци и другари. Всеки има някого там. И им би трябвало гръб, който да им има вяра. Представете си какво им е да дават на хората дажбите си и след това да четат новините, че в действителност крадат тоалетни чинии.
Трябва да имаме вяра в тях. Просто тъй като вярвайки в тях, ние имаме вяра в себе си.
Превод: В. Сергеев
Подпишете се за референдума за " Мир и Суверенитет " на https://narodna.me/ /изчакайте няколко секунди, с цел да се отвори страницата/
Абонирайте се за нашия Ютуб канал:
и за канала ни в Телеграм:
Влизайте непосредствено в сайта . Споделяйте в профилите си, с другари, в групите и в страниците. По този метод ще преодолеем рестриктивните мерки, а хората ще могат да доближат до различната позиция за събитията!?
Източник: pogled.info
КОМЕНТАРИ