Магията на траките – тракийският орфизъм
От Троянската война (около 1190 пр.Хр.) до началото на елинистическата ера (около 323 година прочие Хр.) е засвидетелствано общуване на Балканите сред траки и елини. През цялото това време тези две общности развиват свои лични модели на социално-икономическо, политическо и културно развиване. С началото на елинистическата ера в Стария свят, обвързвана с наследството от завоеванията на Филип Македонски и синът му Александър, древногръцкото се постанова като преобладаващо над тракийското. Специфично тракийското остава, само че в огромна степен е смесено с гръцкото: траките употребяват гръцки букви и възприемат гръцките мостри в метода си на живот.
Тракийската самородност в нравствен аспект има своето съответно измерение. Тя влиза в границите на това, което на теоретичен език се назовава тракийски орфизъм. Тракийският орфизъм е извънредно събитие за духовния живот на Балканите. Представлява вълшебен практики и ритуали, присъщи за хорa с източен генезис. Орфизмът се е съхранил от прастари времена до през днешния ден под формата на кукерските обичаи. Най-силен негов израз е обредният танц на Белия кукер в Странджа. Кукерът е тракийският господ, цар, висш сановник и шаман Дионис Загрей. Облечен е в овчи кожи, с висока гугла на главата и с намерено лице, начернено със сажди. В ръце държи дървена тояга (пометаш), увита с кожа от единия край, а на кръста му е закрепен дървен фалос, оцветен в алено. Придружаван е от свитата си. Кукерът е знак на слънчевото (слънчевото) начало в света. По време на танца си той „ опложда “ Великата богиня майка – Земята, която е персонификация на хтоническото (земното начало на света). Танцът символизира сливането на слънчевото със земното, разкривайки тайнството на плодородието на почвата, даряваща живот с настъпването на пролетта.
Орфизмът се образува като аристократично мистично обучение. То е показателно за изконно тракийските световъзприятия, прекомерно разнообразни от елинските. Орфизмът утвърждава религиозната религия измежду хората, вярата в безсмъртието на душата и в нейното избавление посредством паметните практики. Той инициира всепроизход и единно начало (монархизъм), до момента в който елинската космогония е обвързвана с визията за Хаоса и многообразието (демократизъм). Затова орфизмът е наличен единствено за отдадени, а не за всички. Неговите почитатели се събират на секрети места, където четат свещените си слова.
Орфическите ритуали пресъздават целия живот на Царя-жрец и полубожество – Дионис Загрей. Защото Царя е начало, среда и завършек на света. Той е дете на Великата богиня-майка. По време на своята ранна възраст, както всяко дете, се нуждае от играчки. Това са огледало, зарове, златна ябълка, шишарки, колелце, пумпал, топка и парченце вълна. Такива играчки и до през днешния ден се намират по време на археологически разкопки, като са удостоверение за орфически практики измежду античното население.
Последователите на орфизма не правят кръвни жертвоприношения, каквито са доста присъщи при елините. Освен това се въздържат да ядат месо и яйца. Храмовете-гробници на тракийските царе евентуално служат за техни места за поклонение. Те имат вяра, че душата на царя им става безсмъртна, а той самият се трансформира в провидение след гибелта си. Такива вярвания също са прекомерно непознати за елините.
След включването на траките към елинския кръг на културно въздействие се реализира синкретизъм (смесване) сред вярванията на елини и траки. Дионис Загрей (Орфей) намира своето място в древногръцкия мавзолей, където е с доста по-маргинално значение и съвсем неразпознаваем. Бог Дионис е провидение на лозарството, виното и веселието – нещо отдалечаващо го прекалено много от тракийския му подтекст. Митът за Орфей, героят отишъл в отвъдния свят в търсене на обичаната си Евридика, е тясно обвързван с орфическите търсения. Тракийският орфизъм е обучение, сближаващо Изтока и Запада посредством мистичност и вяра в безсмъртието на човешката душа.
Галерия:
Изображение на свирещия Орфей върху съд от V в. прочие Хр.
Изображение на Дионис от IV в. прочие Хр.:
