От реката до морето Израел ще бъде свободен.“ Добре, това не

„ От реката до морето Израел ще бъде свободен. “

Добре, това не е методът, по който би трябвало да стане, нали? Но в този миг на война и всеобща гибел си коства да се замислим върху това предложение: Палестина не може да бъде свободна без Израел – или най-малко израелците – да са свободни. Истинската независимост сред реката и морето може да бъде реализирана единствено посредством освобождение от веригите на заселническия колониализъм, само че също и от тесните граници на националната страна.

Преди да обясня по-нататък, позволете ми да се впусна в настоящия спор по отношение на лозунга „ река към морето “.

Когато множеството израелци и безспорно забележителен брой палестинци чуят израза „ река към морето “, те си го показват с извънредни термини. Това не е изненадващо.

Разбирането на нулевата сума за национална страна – характерна територия под изключителния надзор на една национална общественост, е определящата общностна еднаквост в продължение на минимум четири века. Логиката му е толкоз елементарна, колкото и насилствена: в случай че тази територия принадлежи на моята група, тя не може да принадлежи на вашата.

Идентичността и политиката на всяка страна не се основават на тази логичност, само че доста са. Дори страни с дълга традиция на междуобщностна приемливост могат бързо да се насочат към национализъм.

Динамиката е още по-ясна в заселническо-колониалните общества, където общността на заселниците би трябвало да завладее територията и да подчини или прогони локалното население, с цел да построи свое лично общество. Геноцидът по-често е главно прекарване на този развой.

Израел е, несъмнено, типичното заселническо-колониално общество; въпреки всичко това е и такова, чийто максималистичен подтик към момента не е осъществен. Палестинците не са сведени до управляемо малко малцинство, на което могат да бъдат дадени публични политически права и по-късно да бъдат пренебрегнати, репресирани и експулсирани без значима опозиция – каквато беше ориста на коренните американци и австралийци.

Като се има поради насилието, присъщо на колониализма, съпротивата на коренното население естествено се е представяла от заселническите общества като огледален облик на техните елиминационни импулси и политики: ние желаеме да си отидат и ще правим каквото принуждение е належащо за постигането на тази цел, тъй че те би трябвало да желаят и би направил същото. Не е изненадващо, че когато съпротивата в действителност одобри формата на всеобщо принуждение, както се случи на 7 октомври, това въображение е мощно подсилено.

В този подтекст, когато множеството ционистки израелци и поддръжници на Израел чуят фразата „ От реката до морето Палестина ще бъде свободна “, те чуват „ геноциден апел към принуждение за заличаване на страната Израел и нейния народ, който да бъде сменен с палестинска страна, разпростряла се от река Йордан до Средиземно море “. Фактът, че някои палестинци, изключително Хамас, са склонили мощно към принудително ексклузивистка конотация на фразата, единствено ускорява концепцията.

Но Хамас в никакъв случай не е представлявал множеството палестинци, макар съгласуваните старания на придвижването и поредните израелски държавни управления (по доста разнообразни причини) да покачат статута си. Нейната известност в Газа, в случай че не и контролът върху нея, беше намаляла доста преди нападението от 7 октомври.

В тази надълбоко дисфункционална комбинация влиза представителят Рашида Тлаиб, сега единственият палестински американец, член на Конгреса на Съединените щати. Заедно с сътрудника си Илхан Омар и понякога с други членове на „ The Squad “, тя е единственият народен политически глас, който без съмнение се застъпва за палестинските права.

За голямото болшинство от нейните сътрудници в Конгреса и множеството, които се разказват като „ про-израелски “, потреблението на лозунга „ река към морето “ от Тлайб трайно я маркира като зложелател на Израел. Ето за какво на 6 ноември тя беше публично порицана от Камарата на представителите.

Разбира се, палестинците не са единствените, които се застъпват за дискурс „ река-море “. Горе-долу това е формалната политика на израелската страна от 1967 година, когато окупира Западния бряг, Газа и Голанските възвишения. Оттогава всяко израелско държавно управление упорства за разширение на противозаконни израелски селища в окупираните територии, което прави решението за две страни невероятно доста преди началото на мирния развой в Осло.

В израелското политическо пространство, от крайната десница до демократичната левица, концепцията за шерване на земята с палестинците като равни в никакъв случай не е била на масата.

Проблемът, пред който е изправен Израел – сходно на други заселнически колониални сили – е, че коренното население рядко, в случай че въобще, се отдава нежно на тази лека нощ. Основателят на ревизионисткия ционизъм Зеев Жаботински не би не се съгласил с аргумента на Тлайб директно след офанзивата на Хамас, че „ задушаващите, дехуманизиращи условия “ на непрекъснатата окупация неизбежно „ водят до опозиция “.

Точно преди един век, в своя манифест от 1923 година, Желязната стена, той се застъпи за преобладаващата еврейска власт, която да трансформира Палестина от реката в морето в еврейска етнодържава точно заради неизбежността на палестинската опозиция.

Независимо на чия страна е човек, до момента в който разбирането на дискурса „ река-море “ се филтрира през призмата на присъщата колониална национална страна, въображението на индивида за други благоприятни условия ще бъде мощно лимитирано. И надалеч по-широко въображение е тъкмо това, от което най-отчаяно се нуждаем през днешния ден, освен за определяне на независимост, правдивост и мир за всички поданици на Палестина/Израел посред сегашния смут, само че и за справяне с безбройните екзистенциални проблеми на човечеството, в които израелската окупация е надълбоко вкоренена.

В това отношение аргументът на Tlaib – още един от безчет палестински деятели и техните съдружници, в това число доста евреи – че „ от реката до морето е упорит апел за независимост, човешки права и спокойно общуване, а не гибел, заличаване или ненавист ” съставлява коренно постнационалистическо въображение за бъдещето в Палестина и Израел. Всъщност това е, което палестинците на предната линия на окупацията, присъединени от израелски и интернационалните деятели за взаимност, ползват на процедура, въпреки и нерешително и против преобладаващата мощ, в продължение на десетилетия, защото всеки, който се занимава със взаимност, работи в окупираните територии ще свидетелстват.

Да споделяме обща храна в Наби Салех или Билин, Атуани или долината на река Йордан след ден, прекаран в засаждане или бране на маслинови дървета, развеждане на деца до учебно заведение, изправяне против израелски заселници, булдозери или сълзотворен газ – и в този момент да ежедневна взаимна битка в Съединени американски щати и целия Запад, е да повторим опит, общ за Ездачите на свободата, мулти-расовия Африкански народен конгрес и други, които се бореха за независимост.

Междуобщностната взаимност и взаимните дейности към общо бъдеще бяха в центъра на всички тези битки, защото те упорстваха за показване на благоприятни условия за шерване на земя, запаси и власт, които преди този момент изглеждаха наивни, пресилени или даже рискови.

Всеки ден от ден на ден и повече евреи и други се причисляват към палестинците в причиняването на тъкмо оня тип „ положителни неприятности “, които преди този момент помогнаха да се постави край – въпреки и несъвършено – на апартейда в Америка и Южна Африка и формалното колониално ръководство в целия световен юг. Налице е възходящо осъзнаване, изключително измежду младежите, че залозите на Газа се простират оттатък Палестина и Израел, представлявайки предните линии на борба за бъдещето, за опцията човечеството да не бъде погълнато от възходящо принуждение и неравноправие, до момента в който се движим към все по-смъртоносни закани за нашето групово оцеляване.

За тези, които към момента са в клопката на бинарни идентичности и са несъмнено приютени в една все по-психопатична световна капиталистическа система, свободна Палестина от реката до морето – в действителност, един в действителност свободен, еднакъв и резистентен свят – остава немислимо предложение.

Но както удостоверява последната вълна от принуждение, Израел не може да бъде свободен, до момента в който Палестина не е свободна, а цената на тази независимост е същинска деколонизация. Това значи основаването на политически ред, без значение от името или формата му, в който на всички хора, живеещи сред река Йордан и Средиземно море, се дават едни и същи съществени права и свободи.

Пред лицето на ужасите в Газа би трябвало да работим за поощряване на същинска деколонизация освен в Израел/Палестина, само че и в международен мащаб, преди насилието да погълне всички ни.

Възгледите, изразени в тази публикация, са лични на създателя и не отразяват безусловно публицистичната позиция на Al Jazeera.