150 години по-късно: Априлското въстание - поражението, донесло свободата
От Раковски до Ботев, от Кървавото писмо до Батак - историята на саможертвата, която трансформира страданието в исторически поврат
Априлското въстание от 1876 година остава едно от тези събития, които не могат да бъдат сведени до елементарния въпрос за триумф или крах. Военно то е потушено бързо и грубо. Исторически обаче резултатът му е толкоз огромен, че точно посредством него българският въпрос излиза с нова мощ пред Европа, а пътят към свободата става необратим.
Затова и когато през днешния ден се връщаме към Априлското въстание, не би трябвало да гледаме единствено към последните дни на април 1876 година. То е резултат от по-дълъг развой - идейно квалифициран, организационно изграждан и нравствено повлечен от потомство, което към този момент не желае да чака.
Още Георги Сава Раковски задава огромната рамка на тази смяна. У него има по едно и също време предвидливост и ентусиазъм, политическо мислене и революционна сила. Неслучайно към облика му се появява формулата за " мъдреца " и " лудата глава " - тя улавя не несъгласие, а същността на един възрожденски темперамент, за който свободата не е нереална фантазия, а задача, която би трябвало да бъде готова. След него идват хората, които към този момент не просто мислят въстанието, а стартират да го строят.
След неуспеха на Старозагорското въстание през 1875 година подготовката стартира още веднъж. Главен уредник става Гюргевският революционен комитет, който в края на същата година разделя територията на българските земи на пет революционни окръга - Търновски, Сливенски, Врачански, Пловдивски, именуван още Панагюрски, и Софийски, който на процедура не заработва.
Най-добре квалифициран се оказва точно Четвъртият, Панагюрският окръг. Това не е инцидентно. Там се срещат решителни апостоли, относително добра комитетска мрежа и население, готово да поеме риска.
Сидер Войвода (Сидер Грънчаров), сподвижник на Левски, участник в Априлското въстание, умрял през юли 1876 година в Сръбско-турската война, при опит да провежда въстание в българските земи. Снимка: " Изгубената България "
Най-важният учредителен миг в подготовката идва в дните от 14 до 16 април 1876 година остарял жанр, когато в местността Оборище, северозападно от Панагюрище, е свикано заседание на представители от комитетите на целия революционен окръг. Събитието има съвсем държавнически темперамент. Там не просто се разисква дали да има въстание, а по какъв начин, по кое време и при какви правила да стартира то.
Част от уредниците на въстанието, членове на Гюргевския революционен комитет. От ляво надясно: 1. Захарий Стоянов, 2. Стефан Стамболов, 3. Стоян Заимов, 4. Никола Обретенов Снимка: " Изгубената България "
Оборище е и едно от местата, които демонстрират какъв брой неправилно е Априлското въстание да се мисли като чисто бурен изблик. Представителите идват сякаш за панагюрския пазар и скрито се изтеглят към скритото място в планината. Пътищата и сборният пункт са защитавани от стотици въстаници. Край рекичката къкрят казани за храна, а за реда и сигурността е помислено авансово. Атмосферата е въодушевена, само че и напрегната.
Поп Грую заклева присъстващите с кръст и сабя. Бенковски идва с щаба си и е посрещнат с крясъци " Да живее! ", с пушечни изстрели и с онази примес от церемониалност и приближаваща заплаха, която към този момент подсказва, че решенията тук няма да останат единствено на думи.
Паметникът в местността Оборище с имената на участниците в събранието, 1930 г. Снимка: " Изгубената България "
На Оборище обаче няма единогласие. Напротив - там ясно се вижда и силата, и драмата на българското революционно дело. Георги Бенковски и хората към него упорстват да не се губи време. Те желаят въстанието да избухне на 1 май, или най-късно към празника на светите Кирил и Методий.
Срещу тях застават по-предпазливи гласове, най-много панагюрци и хора като Павел Бобеков, които предизвестяват, че народът е едва въоръжен, че другите окръзи още не са подготвени и че прибързването може да се окаже съдбовно. Има и новини, че в Търново, Сливен и Враца съвсем нищо още не е квалифицирано. Други апостоли считат, че би трябвало да се чака Сърбия да влезе във война.
Участници в Априлското въстание при откриването на паметника на Оборище през 1928 г. Снимка: " Изгубената България "
Това съмнение не е безволие, а трезва преценка. Именно по тази причина Оборище е толкоз значимо - то демонстрира, че въстанието не е плод на единна еуфория, а на сложен избор, изработен при схващане за риска. В последна сметка Бенковски получава компетенции и на процедура става основен разпоредител и главнокомандващ с съвсем неограничени права. След съвещанията дванадесетчленна комисия, трансформирала се във " Временно държавно управление ", взема решение въстанието да избухне на 1 май, да обхване Панагюрище, Копривщица, Карлово, Перущица, Брацигово, Батак и гара Еледжик, да бъдат прекратени железопътни връзки и разрушени значими мостове.
Калъчевият мост в Копривщица, на който гръмва първата пушка на Априлското въстание. Снимка: " Изгубената България "
Наред с това в решенията на Оборище има нещо, което и през днешния ден заслужава внимание. Забраняват се убийствата на мирни турци, палежите на домовете им и ограбването на парцела им. Формулирана е и последна глоба: който си разреши принуждение над жена, обир, ликвидиране на мирни турци, изменничество или непокорство на Временното държавно управление, " се прострелва с 6 патрона ".
Това е извънредно индикативен подробност. Водачите на въстанието ясно схващат, че в случай че българската идея желае да бъде възприета като обективна, тя би трябвало да наложи и личен духовен кодекс. Насилието не е оставено на произвола на тълпата. Още преди въстанието да е избухнало, има схващане, че битката за независимост не може да бъде опрощение за безвластие.
Честване годишнина от въстанието Снимка: " Изгубената България "
Историята обаче потегля по-бързо от проектите. Османските управляващи са осведомени за готвеното въстание и изпращат заптиета в Копривщица и Панагюрище, с цел да арестуват ръководителите. Именно тогава решенията от Оборище влизат в деяние по непредвиден метод. На 20 април 1876 година Тодор Каблешков привиква комитета в Копривщица, съзаклятниците вземат решение да не чакат повече, и въстанието е оповестено прибързано.
Тук стартира един от най-драматичните и най-ярки епизоди в българската история.
Копривщица Снимка: " Изгубената България "
Тодор Каблешков е измежду тези фигури, в които късият живот наподобява изумително изпълнен със смисъл. Роден в заможно копривщенско семейство, той минава през Пловдив и Цариград, учи в Галатасарайския колеж - елитно османско учебно заведение, в което преподават французи и в което западните хрумвания оставят мощен отпечатък върху учащите се. После работи по железницата на барон Хирш, стига до поста шеф на гара Белово и добре опознава както модерната инфраструктура на империята, по този начин и действителното положение на страната и народа.
Този път е значим, тъй като Каблешков не е сантиментален идеалист, откъснат от действителността. Той познава системата от вътрешната страна, владее езици, има административен опит, вижда механизмите на империята. И все пак избира да се върне в Копривщица и да се отдаде на революционна работа.
Тодор Каблешков Снимка: " Изгубената България "
На 20 април сутринта, когато Неджиб ага идва, с цел да извърши арести, Каблешков и съратниците му към този момент схващат, че време няма. Заптието Кара Хасан е погубен, клепалата и камбаните зазвъняват, въоръженият народ обкръжава конака, знамето със златогривия лъв и надпис " Свобода или гибел " се развява, а въстанието е към този момент факт. Именно тогава Каблешков написа писмото, което ще остане в историята като Кървавото писмо - написано с кръвта на убития мюдюрин и изпратено до Бенковски в Панагюрище.
Георги Бенковски Снимка: " Изгубената България "
Силата на това писмо не е единствено в неговата драматичност. То е акт на политическо и психическо деяние. Каблешков не просто оповестява за началото. Той тласка събитията напред, трансформира ги в необратими. Думите му са вик, само че и заповед към останалите: в случай че са същински апостоли на свободата, да последват образеца на Копривщица. Когато писмото стига до Панагюрище, Бенковски и другарите му избухват в сълзи и екстаз, а въстанието избухва и там.
Текстът на Кървавото писмо, написано от Каблешков, е издялан в камък. Снимка: " Изгубената България "
Не по-малко значимо е и това, което по-късно се свързва с името на Каблешков: че той не е очаквал победа в чисто военния смисъл. Прословутите му думи " Не в патрона на кремъклийката се надявах, а в гърмежа ѝ, който трябваше да стигне до ушите на Европа " съдържат същността на политическия план зад въстанието.
За водачите му е ясно, че директната победа против империята е съвсем невъзможна. Но е допустимо друго - българската покруса да стане забележима, да провокира интернационална реакция, да трансформира българския въпрос в европейски въпрос. В този смисъл Каблешков е освен човек на импулса, а и човек на историческата вероятност.
Тодор Каблешков Снимка: " Изгубената България "
Паметта за него, съхранена и в по-късни свидетелства като спомените на Михаил Маджаров, добавя облика му по човешки. Болнав, бледен, нервозен, със едва здраве, само че с живи обноски и мощен характер, той не наподобява като натурален боец. И тъкмо това прави наличието му толкоз мощно. Той не е рожба на грубата мощ, а на волята. Дори преди бягството от Копривщица мисли за околните си, за дома си, за последствията.
След залавянето му и отвеждането към Пловдив той избира да се самоубие в пандиза в Габрово, с цел да не остави тялото му да бъде унижавано след обесване. Тази гибел също влиза в пантеона на въстанието - не като поза, а като финален акт на надзор върху личната орис.
Бачо Киро Снимка: " Изгубената България "
В същото време в Търновския край въстанието придобива различен, не по-малко трагичен образ. В Дряновския манастир Бачо Киро застава паралелно до поп Харитон и се трансформира в една от най-ярките фигури на саможертвата. Там изборът към този момент не е сред победа и проваляне, а сред оттегляне и достолепие. Бачо Киро потегля към края си умишлено - не като човек, който се надява да оцелее, а като човек, който знае за какво е тръгнал.
Участници в четата на поп Харитон и Бачо Киро, доживели Освобождението и снимани в края на XIX в. Снимка: " Изгубената България "
Ако Каблешков е фигурата на ранния удар, на сигнала и решението, Цанко Дюстабанов е една от най-сложните и най-впечатляващите фигури на въстанието оттатък Четвърти окръг. Дюстабанов не е характерен съзаклятник. Произхожда от остарял и благороден габровски жанр, обвързван с Априловата фамилия. Самоук, само че ослепително кадърен, владее турски, френски, италиански, гръцки, а по-късно и британски. Работи в съдилището, в учебното настоятелство, следи европейската преса, чете доста, интересува се от законодателство, политика и публичен живот.
Пренасяне костите на Тодор Каблешков от Габрово в Копривщица., август 1883 година Мъжът, изравен отдясно на портрета на Каблешков, с " лъвския знак " на шапката, е Георги Тиханек - индивидът, изстрелял първата пушка на Априлското въстание. Снимка: " Изгубената България "
Именно това го прави изключително забавен. Дълго време той не има вяра в триумфа на революционния път. Смята, че българите би трябвало да укрепнат посредством култура, просвета, стопанско развиване и последователно политическо израстване. Страхува се, че едно въстание ще унищожи точно най-ценното - учебните заведения, църквите, интелигенцията, икономическото издигане на народа. В този смисъл Дюстабанов е човек на трезвата преценка и не е натурален член на революционния комитет.
Портрети на дейци на Габровското въстание. Еким Цанков е обесен дружно с Дюстабанов на 15 юни 1876 година, а Тотю Иванов, откакто е предаден, е преследван и погубен от заптиета на 28 май с.г. Снимка: " Изгубената България "
Но когато през април 1876 година към този момент е изправен пред готовото решение на заговорниците, той формулира един от най-честните и най-проникновени отговори в цялата история на въстанието. Казват му какво се готви, посвещават го в проекта, и той отвръща, че пред него има две благоприятни условия: или да ги съобщи на властта, или да тръгне с тях. Избира второто.
После прибавя тези популярни думи, че с въстанието България няма да бъде освободена, " само че ще научим българина най-малко да знае по какъв начин да мре. Ще обърнем вниманието на Европа и ще дадем опция на Русия да дигне гюрюлтията ".
Надпис в Соколския манастир край Габрово Снимка: " Изгубената България "
В този къс откъс има изключителна историческа изясненост. Дюстабанов не влиза в протеста от доверчивост. Напротив - влиза в него макар трезвата си убеденост, че непосреден триумф няма да има. И тъкмо това го трансформира в една от най-благородните фигури на Априлското въстание. Той поема жертвата умишлено.
Оцелелите въстаници от четата на поп Харитон и Бачо Киро, снимани през 1926 година - по случай 50-ата годишнина от Априлското въстание Снимка: " Изгубената България "
На 1 май вечерта четата към този момент е събрана при Соколския манастир. Биографите му оставят и ослепителен портрет: висок, строен, с широкo чело, проницателни очи, стоманен темперамент, облечен в бели шаечени облекла с червен шнур, въоръжен със сабя, револвер, пушка и бинокъл. Това е обликът на човек, който излиза от града не просто като бунтовник, а като лидер, приел ролята си до край.
На една от страните на паметника е изписано името и на Цанко Дюстабанов Снимка: " Изгубената България "
Следват боевете при Батошево, Кръвеник, Ново село, Марагидик. Дюстабанов е тежко ранен, хванат след изменничество и откаран в Търново. От бойното поле даже съумява да изпрати писмо, в което упорства габровският комитет да даде публичност на турските зверства посредством европейската преса и да насочи зов към християнска Европа за отбрана на българския народ. Това още веднъж демонстрира какъв брой надълбоко в съзнанието на водачите стои интернационалният отзив като част от смисъла на въстанието.
Пред съда Дюстабанов се държи със успокоение, което впечатлява даже съперниците му. Речта му е измежду най-силните свидетелства за политическото съзнание на българските въстаници. Той споделя на османските съдници, че чудесно знае силата на тяхната страна, войската и оръжието им, и че не чака със мощ да ги надвие. Но знае и друго - че точно зверствата след въстанието ще компрометират империята пред " образования свят ", а задачата на въстаниците към този момент е реализирана. " Бъдете известени, че ние победихме " - това е едно от най-дръзките фрази в цялата история на Априлското въстание.
Паметник на Цанко Дюстабанов в Габрово, повдигнат през 1966 г. Снимка: " Изгубената България "
То не е изразителност. То е ясно схващане, че политическият резултат от въстанието надвишава военния му край.
На бесилката Дюстабанов резервира същото достолепие. Когато го питат къде желае да бъде изпълнена присъдата - в Търново или в Габрово, той избира Търново, тъй като като по-голям град щяло да бъде " по-салтанатлия ". Отказва молитва от свещеника, раздава парите си, сбогува се и се качва с твърда стъпка на бесилката с думите: " Бесилката не е позорна за мене! " Това е не просто мъжество. Това е умишлено преобразяване на персоналната гибел в нравствена победа.
Стефан Караджа Снимка: " Изгубената България "
Този дух има своите корени по-рано. В лицето на Стефан Караджа и Хаджи Димитър той към този момент е намерил израз. Караджата споделя ясно - никой не ги е изпратил, те сами са тръгнали да се бият за правдата на народа. Именно тази вътрешна независимост прави допустимо и въстанието от 1876 година.
Отделните персони вършат историята на въстанието жива, само че огромният му резултат идва от последствията. След потушаването на въстанието идват Батак, Перущица, Панагюрище и десетки други места, където насилието придобива размер, който към този момент не може да бъде неизречен. Тъкмо това вкарва българската тематика в европейската преса, дипломация и публично мнение. Пътят към интернационалното следствие, към реакциите на европейски публицисти и дипломати, към пренареждането на Източния въпрос минава точно през сякаш " несполучливото " въстание.
Хаджи Димитър (1840 - 1868) – един от най-значимите войводи в българската история, сподвижник на Стефан Караджа Снимка: " Изгубената България "
Тук идва и фигурата на Христо Ботев - индивидът, в който Априлското въстание среща освен своя лиричен, само че и своя духовен връх. При Ботев няма разстояние сред мисъл и деяние. Тъкмо по тази причина неговото наличие в националната памет е толкоз мощно. " Моята молитва " не е просто книжовен текст и никога не е обичайната молитва.
Христо Ботев, Никола Славков и Иван Драсов в Румъния, 1875 г. Снимка: " Изгубената България "
Тя е изрично отменяне на лицемерието, на подправения морал, на подчинението, представяно като добродетел. В нея свободата не е политически девиз, а висша мярка за истина и чест. Когато през май 1876 година Ботев стъпва на българския бряг с четата си, това към този момент не е жест на сантиментален ентусиазъм, а продължение на една от дълго време декларирана вътрешна позиция. Той знае доста добре какво се е случило в Четвърти революционен окръг, знае, че въстанието е удавено в кръв и че възможностите за триумф са оскъдни. И въпреки всичко идва. Именно в това е тежестта на неговия избор.
Смъртта му, към която и до през днешния ден има разногласия и версии, единствено усилва символното му наличие. Историческата детайлност остава значима, само че по-важно е друго: Ботев се трансформира в лицето на едно потомство, за което свободата не е предмет на договаряния, а пределна граница на човешкото достолепие.
Черепи на Ботеви четници, съхранени и заровени в двора на църквата “Св. св. Козма и Дамян “ в с.Скравена. През 1982 година са пренесени в новоизградения паметник-костница в селото. Снимка: " Изгубената България "
След погрома над въстанието обаче идва моментът, в който българската покруса престава да бъде единствено българска. Батак се трансформира в най-страшния знак за това. Там насилието доближава такава степен, че към този момент не може да бъде обяснено с военна кавга или с потушаване на протест. То излиза отвън всякаква мярка и точно по тази причина провокира интернационален потрес. Разказите за избитите хора, за опожарените домове, за църквите, превърнати в гробници, стартират да се популяризират надалеч отвън рамките на Османската империя. Българският въпрос към този момент не е местна тематика, а нравствено тестване за Европа.
Най-старият монумент на Христо Ботев е повдигнат на централния площад във Враца. Открит е тържествено на 27 май 1890 година от Н. В. Княз Фердинанд и Стефан Стамболов. Демонтиран е през 1955 година Днес фигурата се съхранява в Историческия музей на града Снимка: " Изгубената България "
Именно това са предвиждали, въпреки и по друг метод, хора като Каблешков и Дюстабанов - че гърмежът на въстанието би трябвало да стигне до ушите на света, а жестокостта след него ще направи невероятно мълчанието. От този миг насетне българската идея стартира да се движи освен от четите, комитетите и апостолите, а и от интернационалния напън, от журналистическите свидетелства, от дипломатическите отчети, от възмущението на публичното мнение. Именно Батак, колкото и тежко да е това за националната памет, се трансформира в повратната точка, след която Османската империя към този момент не може да показва българския въпрос като вътрешен проблем, лишен от външно значение.
Кочо Чистеменски в средата (Кочо Кундурджията-Чизмаря, 1840-1876), бунтовник, умрял в Априлското въстание, жертвайки себе си и фамилията, с цел да не попадне жив в ръцете на турците в обсадената черква " Св. Архангели Гавраил и Михаил " в Перущица. Пловдив, към 1875 г. Снимка: " Изгубената България "
За да не се разпадне тази голяма жертва в обособени локални мемоари, би трябвало да пристигна и индивидът, който ще я трансформира в обща памет. Това прави Захари Стоянов. Неговото място в историята не е по-малко значимо от мястото на мнозина въстаници, тъй като той основава езика, с който България стартира да споделя сама на себе си какво се е случило.
Ако въстанието е деяние, то при Захари Стоянов се трансформира в схващане. Той събира биографии, случки, елементи, характери, страдалчество и смелост и от тях построява огромния народен роман за Април 1876-а. Без този роман въстанието би останало покруса с голямо значение, само че без ясни човешки лица. С него то се трансформира в нравствена и историческа основа на нова България.
Има нещо съвсем алегорично в това, че Захари Стоянов умира в Париж през 1889 година - в годината на Айфеловата кула, в миг, когато Европа показва своята модерност, а България още търси метода да трансформира възрожденския героизъм в държавна зряла възраст. Точно Захари Стоянов е измежду хората, които вършат тази връзка допустима - сред въстанието като драматичен връх на Възраждането и България като политическа и историческа действителност след Освобождението.
Един от последните живи участници в Априлското въстание до Черешовото топче, гр. Брацигово, 12 май 1937 г. Снимка: " Изгубената България "
Паралелно с това продължава и линията на държавното създаване. Личности като Антим I и Марко Балабанов демонстрират, че българското изпитание не свършва с революционния героизъм. То минава в политика, дипломация, институции. По-късно идва и Съединението от 1885 година - различен миг, в който българите още веднъж би трябвало сами да поемат ориста си, с ясното схващане, че никой няма да извърши историческата работа вместо тях.
“Заточеници ” - фотография-възстановка, показваща заточването на задържаните въстаници след потушаването на Априлското въстание. От ляво на дясно: незнаен въстаник, Димитър Тодоров - Димитрото, въстаник от четата на Христо Ботев, Иван Атанасов - Арабаджията, непосредствен сподвижник на Левски, деятел на Съединението, Продан Тишков Проданов - Чардафон, опълченец, участник в Руско-Турската война, деятел на Съединението, фотографията е снимана евентуално в София след 1880 година Снимка: " Изгубената България "
Всичко това прави Априлското въстание доста повече от трагичен епизод. То е по едно и също време учредителен акт, духовен избор, политически сигнал и интернационален прелом. В Оборище то получава своята воля и правила. В Копривщица своята искра. В думите на Каблешков - своя вик към Европа. В лицето на Дюстабанов - едно от най-чистите доказателства, че даже когато не вярваш в непосредствения триумф, можеш да повярваш в историческия смисъл. В Ботев - своята най-висока нравствена мярка. В Батак и Перущица - своята страшна цена. А в паметта след Освобождението - своята национална истина.
София, церемониал на ветераните по случай 46 годишнината от Априлското въстание, 1922 г. Снимка: " Изгубената България "
Затова и 150 години по-късно Априлското въстание не стои в историята просто като проваляне. То е проваляне, което трансформира всичко. Не тъй като печели на бойното поле, а тъй като прави българската независимост исторически неизбежна
Априлското въстание от 1876 година остава едно от тези събития, които не могат да бъдат сведени до елементарния въпрос за триумф или крах. Военно то е потушено бързо и грубо. Исторически обаче резултатът му е толкоз огромен, че точно посредством него българският въпрос излиза с нова мощ пред Европа, а пътят към свободата става необратим.
Затова и когато през днешния ден се връщаме към Априлското въстание, не би трябвало да гледаме единствено към последните дни на април 1876 година. То е резултат от по-дълъг развой - идейно квалифициран, организационно изграждан и нравствено повлечен от потомство, което към този момент не желае да чака.
Още Георги Сава Раковски задава огромната рамка на тази смяна. У него има по едно и също време предвидливост и ентусиазъм, политическо мислене и революционна сила. Неслучайно към облика му се появява формулата за " мъдреца " и " лудата глава " - тя улавя не несъгласие, а същността на един възрожденски темперамент, за който свободата не е нереална фантазия, а задача, която би трябвало да бъде готова. След него идват хората, които към този момент не просто мислят въстанието, а стартират да го строят.
След неуспеха на Старозагорското въстание през 1875 година подготовката стартира още веднъж. Главен уредник става Гюргевският революционен комитет, който в края на същата година разделя територията на българските земи на пет революционни окръга - Търновски, Сливенски, Врачански, Пловдивски, именуван още Панагюрски, и Софийски, който на процедура не заработва.
Най-добре квалифициран се оказва точно Четвъртият, Панагюрският окръг. Това не е инцидентно. Там се срещат решителни апостоли, относително добра комитетска мрежа и население, готово да поеме риска.
Сидер Войвода (Сидер Грънчаров), сподвижник на Левски, участник в Априлското въстание, умрял през юли 1876 година в Сръбско-турската война, при опит да провежда въстание в българските земи. Снимка: " Изгубената България "
Най-важният учредителен миг в подготовката идва в дните от 14 до 16 април 1876 година остарял жанр, когато в местността Оборище, северозападно от Панагюрище, е свикано заседание на представители от комитетите на целия революционен окръг. Събитието има съвсем държавнически темперамент. Там не просто се разисква дали да има въстание, а по какъв начин, по кое време и при какви правила да стартира то.
Част от уредниците на въстанието, членове на Гюргевския революционен комитет. От ляво надясно: 1. Захарий Стоянов, 2. Стефан Стамболов, 3. Стоян Заимов, 4. Никола Обретенов Снимка: " Изгубената България "
Оборище е и едно от местата, които демонстрират какъв брой неправилно е Априлското въстание да се мисли като чисто бурен изблик. Представителите идват сякаш за панагюрския пазар и скрито се изтеглят към скритото място в планината. Пътищата и сборният пункт са защитавани от стотици въстаници. Край рекичката къкрят казани за храна, а за реда и сигурността е помислено авансово. Атмосферата е въодушевена, само че и напрегната.
Поп Грую заклева присъстващите с кръст и сабя. Бенковски идва с щаба си и е посрещнат с крясъци " Да живее! ", с пушечни изстрели и с онази примес от церемониалност и приближаваща заплаха, която към този момент подсказва, че решенията тук няма да останат единствено на думи.
Паметникът в местността Оборище с имената на участниците в събранието, 1930 г. Снимка: " Изгубената България "
На Оборище обаче няма единогласие. Напротив - там ясно се вижда и силата, и драмата на българското революционно дело. Георги Бенковски и хората към него упорстват да не се губи време. Те желаят въстанието да избухне на 1 май, или най-късно към празника на светите Кирил и Методий.
Срещу тях застават по-предпазливи гласове, най-много панагюрци и хора като Павел Бобеков, които предизвестяват, че народът е едва въоръжен, че другите окръзи още не са подготвени и че прибързването може да се окаже съдбовно. Има и новини, че в Търново, Сливен и Враца съвсем нищо още не е квалифицирано. Други апостоли считат, че би трябвало да се чака Сърбия да влезе във война.
Участници в Априлското въстание при откриването на паметника на Оборище през 1928 г. Снимка: " Изгубената България "
Това съмнение не е безволие, а трезва преценка. Именно по тази причина Оборище е толкоз значимо - то демонстрира, че въстанието не е плод на единна еуфория, а на сложен избор, изработен при схващане за риска. В последна сметка Бенковски получава компетенции и на процедура става основен разпоредител и главнокомандващ с съвсем неограничени права. След съвещанията дванадесетчленна комисия, трансформирала се във " Временно държавно управление ", взема решение въстанието да избухне на 1 май, да обхване Панагюрище, Копривщица, Карлово, Перущица, Брацигово, Батак и гара Еледжик, да бъдат прекратени железопътни връзки и разрушени значими мостове.
Калъчевият мост в Копривщица, на който гръмва първата пушка на Априлското въстание. Снимка: " Изгубената България "
Наред с това в решенията на Оборище има нещо, което и през днешния ден заслужава внимание. Забраняват се убийствата на мирни турци, палежите на домовете им и ограбването на парцела им. Формулирана е и последна глоба: който си разреши принуждение над жена, обир, ликвидиране на мирни турци, изменничество или непокорство на Временното държавно управление, " се прострелва с 6 патрона ".
Това е извънредно индикативен подробност. Водачите на въстанието ясно схващат, че в случай че българската идея желае да бъде възприета като обективна, тя би трябвало да наложи и личен духовен кодекс. Насилието не е оставено на произвола на тълпата. Още преди въстанието да е избухнало, има схващане, че битката за независимост не може да бъде опрощение за безвластие.
Честване годишнина от въстанието Снимка: " Изгубената България "
Историята обаче потегля по-бързо от проектите. Османските управляващи са осведомени за готвеното въстание и изпращат заптиета в Копривщица и Панагюрище, с цел да арестуват ръководителите. Именно тогава решенията от Оборище влизат в деяние по непредвиден метод. На 20 април 1876 година Тодор Каблешков привиква комитета в Копривщица, съзаклятниците вземат решение да не чакат повече, и въстанието е оповестено прибързано.
Тук стартира един от най-драматичните и най-ярки епизоди в българската история.
Копривщица Снимка: " Изгубената България " Тодор Каблешков е измежду тези фигури, в които късият живот наподобява изумително изпълнен със смисъл. Роден в заможно копривщенско семейство, той минава през Пловдив и Цариград, учи в Галатасарайския колеж - елитно османско учебно заведение, в което преподават французи и в което западните хрумвания оставят мощен отпечатък върху учащите се. После работи по железницата на барон Хирш, стига до поста шеф на гара Белово и добре опознава както модерната инфраструктура на империята, по този начин и действителното положение на страната и народа.
Този път е значим, тъй като Каблешков не е сантиментален идеалист, откъснат от действителността. Той познава системата от вътрешната страна, владее езици, има административен опит, вижда механизмите на империята. И все пак избира да се върне в Копривщица и да се отдаде на революционна работа.
Тодор Каблешков Снимка: " Изгубената България "
На 20 април сутринта, когато Неджиб ага идва, с цел да извърши арести, Каблешков и съратниците му към този момент схващат, че време няма. Заптието Кара Хасан е погубен, клепалата и камбаните зазвъняват, въоръженият народ обкръжава конака, знамето със златогривия лъв и надпис " Свобода или гибел " се развява, а въстанието е към този момент факт. Именно тогава Каблешков написа писмото, което ще остане в историята като Кървавото писмо - написано с кръвта на убития мюдюрин и изпратено до Бенковски в Панагюрище.
Георги Бенковски Снимка: " Изгубената България "
Силата на това писмо не е единствено в неговата драматичност. То е акт на политическо и психическо деяние. Каблешков не просто оповестява за началото. Той тласка събитията напред, трансформира ги в необратими. Думите му са вик, само че и заповед към останалите: в случай че са същински апостоли на свободата, да последват образеца на Копривщица. Когато писмото стига до Панагюрище, Бенковски и другарите му избухват в сълзи и екстаз, а въстанието избухва и там.
Текстът на Кървавото писмо, написано от Каблешков, е издялан в камък. Снимка: " Изгубената България "
Не по-малко значимо е и това, което по-късно се свързва с името на Каблешков: че той не е очаквал победа в чисто военния смисъл. Прословутите му думи " Не в патрона на кремъклийката се надявах, а в гърмежа ѝ, който трябваше да стигне до ушите на Европа " съдържат същността на политическия план зад въстанието.
За водачите му е ясно, че директната победа против империята е съвсем невъзможна. Но е допустимо друго - българската покруса да стане забележима, да провокира интернационална реакция, да трансформира българския въпрос в европейски въпрос. В този смисъл Каблешков е освен човек на импулса, а и човек на историческата вероятност.
Тодор Каблешков Снимка: " Изгубената България "
Паметта за него, съхранена и в по-късни свидетелства като спомените на Михаил Маджаров, добавя облика му по човешки. Болнав, бледен, нервозен, със едва здраве, само че с живи обноски и мощен характер, той не наподобява като натурален боец. И тъкмо това прави наличието му толкоз мощно. Той не е рожба на грубата мощ, а на волята. Дори преди бягството от Копривщица мисли за околните си, за дома си, за последствията.
След залавянето му и отвеждането към Пловдив той избира да се самоубие в пандиза в Габрово, с цел да не остави тялото му да бъде унижавано след обесване. Тази гибел също влиза в пантеона на въстанието - не като поза, а като финален акт на надзор върху личната орис.
Бачо Киро Снимка: " Изгубената България "
В същото време в Търновския край въстанието придобива различен, не по-малко трагичен образ. В Дряновския манастир Бачо Киро застава паралелно до поп Харитон и се трансформира в една от най-ярките фигури на саможертвата. Там изборът към този момент не е сред победа и проваляне, а сред оттегляне и достолепие. Бачо Киро потегля към края си умишлено - не като човек, който се надява да оцелее, а като човек, който знае за какво е тръгнал.
Участници в четата на поп Харитон и Бачо Киро, доживели Освобождението и снимани в края на XIX в. Снимка: " Изгубената България "
Ако Каблешков е фигурата на ранния удар, на сигнала и решението, Цанко Дюстабанов е една от най-сложните и най-впечатляващите фигури на въстанието оттатък Четвърти окръг. Дюстабанов не е характерен съзаклятник. Произхожда от остарял и благороден габровски жанр, обвързван с Априловата фамилия. Самоук, само че ослепително кадърен, владее турски, френски, италиански, гръцки, а по-късно и британски. Работи в съдилището, в учебното настоятелство, следи европейската преса, чете доста, интересува се от законодателство, политика и публичен живот.
Пренасяне костите на Тодор Каблешков от Габрово в Копривщица., август 1883 година Мъжът, изравен отдясно на портрета на Каблешков, с " лъвския знак " на шапката, е Георги Тиханек - индивидът, изстрелял първата пушка на Априлското въстание. Снимка: " Изгубената България "
Именно това го прави изключително забавен. Дълго време той не има вяра в триумфа на революционния път. Смята, че българите би трябвало да укрепнат посредством култура, просвета, стопанско развиване и последователно политическо израстване. Страхува се, че едно въстание ще унищожи точно най-ценното - учебните заведения, църквите, интелигенцията, икономическото издигане на народа. В този смисъл Дюстабанов е човек на трезвата преценка и не е натурален член на революционния комитет.
Портрети на дейци на Габровското въстание. Еким Цанков е обесен дружно с Дюстабанов на 15 юни 1876 година, а Тотю Иванов, откакто е предаден, е преследван и погубен от заптиета на 28 май с.г. Снимка: " Изгубената България "
Но когато през април 1876 година към този момент е изправен пред готовото решение на заговорниците, той формулира един от най-честните и най-проникновени отговори в цялата история на въстанието. Казват му какво се готви, посвещават го в проекта, и той отвръща, че пред него има две благоприятни условия: или да ги съобщи на властта, или да тръгне с тях. Избира второто.
После прибавя тези популярни думи, че с въстанието България няма да бъде освободена, " само че ще научим българина най-малко да знае по какъв начин да мре. Ще обърнем вниманието на Европа и ще дадем опция на Русия да дигне гюрюлтията ".
Надпис в Соколския манастир край Габрово Снимка: " Изгубената България "
В този къс откъс има изключителна историческа изясненост. Дюстабанов не влиза в протеста от доверчивост. Напротив - влиза в него макар трезвата си убеденост, че непосреден триумф няма да има. И тъкмо това го трансформира в една от най-благородните фигури на Априлското въстание. Той поема жертвата умишлено.
Оцелелите въстаници от четата на поп Харитон и Бачо Киро, снимани през 1926 година - по случай 50-ата годишнина от Априлското въстание Снимка: " Изгубената България "
На 1 май вечерта четата към този момент е събрана при Соколския манастир. Биографите му оставят и ослепителен портрет: висок, строен, с широкo чело, проницателни очи, стоманен темперамент, облечен в бели шаечени облекла с червен шнур, въоръжен със сабя, револвер, пушка и бинокъл. Това е обликът на човек, който излиза от града не просто като бунтовник, а като лидер, приел ролята си до край.
На една от страните на паметника е изписано името и на Цанко Дюстабанов Снимка: " Изгубената България "
Следват боевете при Батошево, Кръвеник, Ново село, Марагидик. Дюстабанов е тежко ранен, хванат след изменничество и откаран в Търново. От бойното поле даже съумява да изпрати писмо, в което упорства габровският комитет да даде публичност на турските зверства посредством европейската преса и да насочи зов към християнска Европа за отбрана на българския народ. Това още веднъж демонстрира какъв брой надълбоко в съзнанието на водачите стои интернационалният отзив като част от смисъла на въстанието.
Пред съда Дюстабанов се държи със успокоение, което впечатлява даже съперниците му. Речта му е измежду най-силните свидетелства за политическото съзнание на българските въстаници. Той споделя на османските съдници, че чудесно знае силата на тяхната страна, войската и оръжието им, и че не чака със мощ да ги надвие. Но знае и друго - че точно зверствата след въстанието ще компрометират империята пред " образования свят ", а задачата на въстаниците към този момент е реализирана. " Бъдете известени, че ние победихме " - това е едно от най-дръзките фрази в цялата история на Априлското въстание.
Паметник на Цанко Дюстабанов в Габрово, повдигнат през 1966 г. Снимка: " Изгубената България "
То не е изразителност. То е ясно схващане, че политическият резултат от въстанието надвишава военния му край.
На бесилката Дюстабанов резервира същото достолепие. Когато го питат къде желае да бъде изпълнена присъдата - в Търново или в Габрово, той избира Търново, тъй като като по-голям град щяло да бъде " по-салтанатлия ". Отказва молитва от свещеника, раздава парите си, сбогува се и се качва с твърда стъпка на бесилката с думите: " Бесилката не е позорна за мене! " Това е не просто мъжество. Това е умишлено преобразяване на персоналната гибел в нравствена победа.
Стефан Караджа Снимка: " Изгубената България "
Този дух има своите корени по-рано. В лицето на Стефан Караджа и Хаджи Димитър той към този момент е намерил израз. Караджата споделя ясно - никой не ги е изпратил, те сами са тръгнали да се бият за правдата на народа. Именно тази вътрешна независимост прави допустимо и въстанието от 1876 година.
Отделните персони вършат историята на въстанието жива, само че огромният му резултат идва от последствията. След потушаването на въстанието идват Батак, Перущица, Панагюрище и десетки други места, където насилието придобива размер, който към този момент не може да бъде неизречен. Тъкмо това вкарва българската тематика в европейската преса, дипломация и публично мнение. Пътят към интернационалното следствие, към реакциите на европейски публицисти и дипломати, към пренареждането на Източния въпрос минава точно през сякаш " несполучливото " въстание.
Хаджи Димитър (1840 - 1868) – един от най-значимите войводи в българската история, сподвижник на Стефан Караджа Снимка: " Изгубената България "
Тук идва и фигурата на Христо Ботев - индивидът, в който Априлското въстание среща освен своя лиричен, само че и своя духовен връх. При Ботев няма разстояние сред мисъл и деяние. Тъкмо по тази причина неговото наличие в националната памет е толкоз мощно. " Моята молитва " не е просто книжовен текст и никога не е обичайната молитва.
Христо Ботев, Никола Славков и Иван Драсов в Румъния, 1875 г. Снимка: " Изгубената България "
Тя е изрично отменяне на лицемерието, на подправения морал, на подчинението, представяно като добродетел. В нея свободата не е политически девиз, а висша мярка за истина и чест. Когато през май 1876 година Ботев стъпва на българския бряг с четата си, това към този момент не е жест на сантиментален ентусиазъм, а продължение на една от дълго време декларирана вътрешна позиция. Той знае доста добре какво се е случило в Четвърти революционен окръг, знае, че въстанието е удавено в кръв и че възможностите за триумф са оскъдни. И въпреки всичко идва. Именно в това е тежестта на неговия избор.
Смъртта му, към която и до през днешния ден има разногласия и версии, единствено усилва символното му наличие. Историческата детайлност остава значима, само че по-важно е друго: Ботев се трансформира в лицето на едно потомство, за което свободата не е предмет на договаряния, а пределна граница на човешкото достолепие.
Черепи на Ботеви четници, съхранени и заровени в двора на църквата “Св. св. Козма и Дамян “ в с.Скравена. През 1982 година са пренесени в новоизградения паметник-костница в селото. Снимка: " Изгубената България "
След погрома над въстанието обаче идва моментът, в който българската покруса престава да бъде единствено българска. Батак се трансформира в най-страшния знак за това. Там насилието доближава такава степен, че към този момент не може да бъде обяснено с военна кавга или с потушаване на протест. То излиза отвън всякаква мярка и точно по тази причина провокира интернационален потрес. Разказите за избитите хора, за опожарените домове, за църквите, превърнати в гробници, стартират да се популяризират надалеч отвън рамките на Османската империя. Българският въпрос към този момент не е местна тематика, а нравствено тестване за Европа.
Най-старият монумент на Христо Ботев е повдигнат на централния площад във Враца. Открит е тържествено на 27 май 1890 година от Н. В. Княз Фердинанд и Стефан Стамболов. Демонтиран е през 1955 година Днес фигурата се съхранява в Историческия музей на града Снимка: " Изгубената България "
Именно това са предвиждали, въпреки и по друг метод, хора като Каблешков и Дюстабанов - че гърмежът на въстанието би трябвало да стигне до ушите на света, а жестокостта след него ще направи невероятно мълчанието. От този миг насетне българската идея стартира да се движи освен от четите, комитетите и апостолите, а и от интернационалния напън, от журналистическите свидетелства, от дипломатическите отчети, от възмущението на публичното мнение. Именно Батак, колкото и тежко да е това за националната памет, се трансформира в повратната точка, след която Османската империя към този момент не може да показва българския въпрос като вътрешен проблем, лишен от външно значение.
Кочо Чистеменски в средата (Кочо Кундурджията-Чизмаря, 1840-1876), бунтовник, умрял в Априлското въстание, жертвайки себе си и фамилията, с цел да не попадне жив в ръцете на турците в обсадената черква " Св. Архангели Гавраил и Михаил " в Перущица. Пловдив, към 1875 г. Снимка: " Изгубената България "
За да не се разпадне тази голяма жертва в обособени локални мемоари, би трябвало да пристигна и индивидът, който ще я трансформира в обща памет. Това прави Захари Стоянов. Неговото място в историята не е по-малко значимо от мястото на мнозина въстаници, тъй като той основава езика, с който България стартира да споделя сама на себе си какво се е случило.
Ако въстанието е деяние, то при Захари Стоянов се трансформира в схващане. Той събира биографии, случки, елементи, характери, страдалчество и смелост и от тях построява огромния народен роман за Април 1876-а. Без този роман въстанието би останало покруса с голямо значение, само че без ясни човешки лица. С него то се трансформира в нравствена и историческа основа на нова България.
Има нещо съвсем алегорично в това, че Захари Стоянов умира в Париж през 1889 година - в годината на Айфеловата кула, в миг, когато Европа показва своята модерност, а България още търси метода да трансформира възрожденския героизъм в държавна зряла възраст. Точно Захари Стоянов е измежду хората, които вършат тази връзка допустима - сред въстанието като драматичен връх на Възраждането и България като политическа и историческа действителност след Освобождението.
Един от последните живи участници в Априлското въстание до Черешовото топче, гр. Брацигово, 12 май 1937 г. Снимка: " Изгубената България "
Паралелно с това продължава и линията на държавното създаване. Личности като Антим I и Марко Балабанов демонстрират, че българското изпитание не свършва с революционния героизъм. То минава в политика, дипломация, институции. По-късно идва и Съединението от 1885 година - различен миг, в който българите още веднъж би трябвало сами да поемат ориста си, с ясното схващане, че никой няма да извърши историческата работа вместо тях.
“Заточеници ” - фотография-възстановка, показваща заточването на задържаните въстаници след потушаването на Априлското въстание. От ляво на дясно: незнаен въстаник, Димитър Тодоров - Димитрото, въстаник от четата на Христо Ботев, Иван Атанасов - Арабаджията, непосредствен сподвижник на Левски, деятел на Съединението, Продан Тишков Проданов - Чардафон, опълченец, участник в Руско-Турската война, деятел на Съединението, фотографията е снимана евентуално в София след 1880 година Снимка: " Изгубената България "
Всичко това прави Априлското въстание доста повече от трагичен епизод. То е по едно и също време учредителен акт, духовен избор, политически сигнал и интернационален прелом. В Оборище то получава своята воля и правила. В Копривщица своята искра. В думите на Каблешков - своя вик към Европа. В лицето на Дюстабанов - едно от най-чистите доказателства, че даже когато не вярваш в непосредствения триумф, можеш да повярваш в историческия смисъл. В Ботев - своята най-висока нравствена мярка. В Батак и Перущица - своята страшна цена. А в паметта след Освобождението - своята национална истина.
София, церемониал на ветераните по случай 46 годишнината от Априлското въстание, 1922 г. Снимка: " Изгубената България "
Затова и 150 години по-късно Априлското въстание не стои в историята просто като проваляне. То е проваляне, което трансформира всичко. Не тъй като печели на бойното поле, а тъй като прави българската независимост исторически неизбежна
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ