Мостът и робският хомот
От " Мостът на Дрина " на Иво Андрич, през " Мостът с трите свода " на Исмаил Кадаре или мостовете с доста сводове на уста Колю Фичето, та чак до действителния мост сред Европа и Азия в Истанбул, балканските нации, или най-малко тези от тях, които не са били в Австро-Унгария, мислят за себе си като за мост сред Изток и Запад.
За разлика от метафората " рабски ярем " метафората визуализираща културата ни като " мост " има позитивна конотация, тя основава национално самочувствие и чувство за неповторима историческа задача. Метафората " рабски ярем ", изиграла своята позитивна роля по време на битката ни за национално избавление, има през днешния ден несъмнено отрицателен резултат - основава национални комплекси, чувство, че сме обречени да бъдем поробвани за епохи (от културно непознати завоеватели) и освобождавани (от културно близкия Голям брат), че от нас нищо не зависи в света на Великите сили.
За страдание и метафора " мост ", както и метафората " рабски ярем ", въпреки да дава надалеч по-оптимистична визия за националната ни култута и да има надалеч по-позитивен смисъл за националната ни логика на психиката, за разбирането ни за нашата история, също е несъответстваща в днешния свят.
Метафората за моста сред Изток и Запад стартира да се обезсмисля
още при започване на предишния век
Тогава се появява самолетът. Макар че в Балканската война ние участваме и с бойна авиация, самолетът е емблемата на едно ново време, в което не се пътува с конски каруци по прашни пътища и каменни мостове.
Пътуването от Европа към Близкия или Далечен изток през днешния ден нормално се реализира със аероплан. Така че пасажерите от Европа за Индокитай може и да не минат над Балканите, или в случай че минат, даже да не знаят това. А едни от най-удобните и евтини полети от София за Ню Йорк минават през Истанбул. Балканският мост сред култури, мостът над Дрина или над Янтра, към този момент е единствено историческа забележителност.
След Втората международна война Европа бе разграничена с Желязна завеса (една друга значима освен за нас историческа метафора) на Западен и Източен лагер. Тези лагери водеха, и наподобява не престават да водят, Студена война между тях. Макар че границите се реалокираха и ние към този момент сме в западния, европейския " лагер ", а източният се стесни до територията на Русия. Студената война сред Изток и Запад през втората половина на предишния век не беше религиозна или етнокултурна война (каква е етнокултурната връзка на Чехословакия и Източна Германия с Туркменистан или Якутия?), а чисто идеологическа — война сред Западната демократична народна власт и Източната тоталитарна тирания.
У нас обликът на освободителя Дядо Иван по комунистическо време бе принудително разбъркан с облика на Альоша - войникът-освободител от Съветската войска
Комунистическата тирания поощряваше робското самочувствие и поклонението пред Големия брат, който ни завладя на 9 септември 1944 година, само че беше представян като " двоен ни Освободител " - от Турско и от Фашистко " иго ". Мостовата метафора не беше на мода по комунистическо време. София беше не по средата, не мост, като Югославия, а твърдо оттук Желязната завеса - най-верният съдружник на Москва. Москва, само че не и София, се загатваше в българския народен химн от това време: " Дружно, братя българи!/С нас Москва е в мир и в пердах!/ Партия велика води/нашия надвит строй " България на процедура стана руска колония.
Изключително депресиращо е да осъзнаем с съвсем 30-годишно забавяне, че пипалата на Комитет за Държавна сигурност (на СССР) (или българския му филиал КДС) са проникнали по този начин надълбоко в тялото и душата на нацията: били са вербувани, или са правени опити да бъдат вербувани даже академични светила и видни интелектуалци. А доста от тези, които са ги вербували, на процедура продължиха да ръководят страната след 1989 година. Някои от тях хамелеонски смениха руското с европейското знаме.
Но страната ни е цялостна със " спящи кафези " (както и доста будни клетки) на някогашната руска, а в този момент още веднъж съветска, имперска идеология
Днес обаче по-важни са икономическите лостове за въздействие: енергийната взаимозависимост, олигархическото задкулисие на политическата власт.
Волен Сидеров вижда днешна България като мост сред Европейски Съюз и Русия. Днес, когато България е член на Европейския съюз и даже хазаин на европредседателството, да се възражда метафората за България като " мост " (този път сред Европа и Русия) и по този начин да се сложи страната ни в неосъществим разкривен стоеж сред Европейски Съюз и Евразия - това е комфортна за Русия позиция, само че за нас тя е равностойна на самоубийство.
Не можем да бъдем мост сред себе си (ЕС) и нещо друго, отвън нас
В новата фаза на Студената война няма забележима Желязна завеса. Физическите граници се минават свободно. Няма ясна граница и за съветското въздействие. По-ясно обрисувана, тъй като е граница на Европейския съюз, е границата ни с Турция, през която минава мигрантският поток от Близкия изток към Европа. Много се приказва за охраняването на тази граница. Чудесно е да имаме добросъседски връзки с Турция, само че въпреки всичко ние не желаеме да се сложим в позиция на " мостова " страна, балансираша сред Европа и Близкия изток. Не можем да бъдем и " мостова страна " сред Европейския съюз и путинова Русия. Ние сме в Европейския съюз.
За хибридната война няма ясно обрисувана фронтова линия - тя се води с бойни отровни субстанции в Сирия или във Англия, води се като действителна война с доста човешки жертви и страдалчество в Сирия и Украина. Но войната има и по-невидим, " спокоен фронт " в електронното пространство.
Войната се води на всички места - даже в Съединени американски щати и в Западна Европа по време на избори и референдуми през последните години. Войната се води от компютърния екран, посредством медии разпространяващи като вируси подправени вести и подмолна агитация, тя е даже в другарските ни кръгове във фейсбук, води се ежедневно в личните ни домове. Информационните технологии дават опция да се нападна всеки обособен човек персонално, и с реклами и с агитация, без той даже да осъзнава това.
Мостът е метафора за приемливост и съдействие. Тя е мирна метафора, метафора за взаимоотношенията в свободния световен свят. Но при война (топла или студена, физическа или психологическа) мостовете (реални или виртуални) се употребяват от нашествениците. И се изгарят от тях при оттегляне. Мостът е средство, а не цел. Искаме ли да бъдем мост в този смисъл, като страна в Европейския съюз? Това е нещо напълно друго от мира и добросъседството. Ако се трансферира от истинския й исторически подтекст в подтекста на актуалната политика, метафората " държава-мост " може да бъде не по-малко рискова за нас от метафората " рабски ярем ". Някои даже ни виждат като троянски кон в Европейския съюз.
Всяка просвета има свои основополагащи метафори и легенди. " Мост " и " рабски ярем " са две метафори основополагащи за новата ни страна през 19-и век. Те са свързани с края на османското господство на Балканите. Но в подтекста на новия вид психическа студена война в осведомителната ера, в която съзнанието се нападна с подправени вести, а подсъзнанието - със " значещи облици ", пред които разсъдъкът е безпомощен, тези метафори могат ловко да бъдат употребявани против нас.
За разлика от метафората " рабски ярем " метафората визуализираща културата ни като " мост " има позитивна конотация, тя основава национално самочувствие и чувство за неповторима историческа задача. Метафората " рабски ярем ", изиграла своята позитивна роля по време на битката ни за национално избавление, има през днешния ден несъмнено отрицателен резултат - основава национални комплекси, чувство, че сме обречени да бъдем поробвани за епохи (от културно непознати завоеватели) и освобождавани (от културно близкия Голям брат), че от нас нищо не зависи в света на Великите сили.
За страдание и метафора " мост ", както и метафората " рабски ярем ", въпреки да дава надалеч по-оптимистична визия за националната ни култута и да има надалеч по-позитивен смисъл за националната ни логика на психиката, за разбирането ни за нашата история, също е несъответстваща в днешния свят.
Метафората за моста сред Изток и Запад стартира да се обезсмисля
още при започване на предишния век
Тогава се появява самолетът. Макар че в Балканската война ние участваме и с бойна авиация, самолетът е емблемата на едно ново време, в което не се пътува с конски каруци по прашни пътища и каменни мостове.
Пътуването от Европа към Близкия или Далечен изток през днешния ден нормално се реализира със аероплан. Така че пасажерите от Европа за Индокитай може и да не минат над Балканите, или в случай че минат, даже да не знаят това. А едни от най-удобните и евтини полети от София за Ню Йорк минават през Истанбул. Балканският мост сред култури, мостът над Дрина или над Янтра, към този момент е единствено историческа забележителност.
След Втората международна война Европа бе разграничена с Желязна завеса (една друга значима освен за нас историческа метафора) на Западен и Източен лагер. Тези лагери водеха, и наподобява не престават да водят, Студена война между тях. Макар че границите се реалокираха и ние към този момент сме в западния, европейския " лагер ", а източният се стесни до територията на Русия. Студената война сред Изток и Запад през втората половина на предишния век не беше религиозна или етнокултурна война (каква е етнокултурната връзка на Чехословакия и Източна Германия с Туркменистан или Якутия?), а чисто идеологическа — война сред Западната демократична народна власт и Източната тоталитарна тирания.
У нас обликът на освободителя Дядо Иван по комунистическо време бе принудително разбъркан с облика на Альоша - войникът-освободител от Съветската войска
Комунистическата тирания поощряваше робското самочувствие и поклонението пред Големия брат, който ни завладя на 9 септември 1944 година, само че беше представян като " двоен ни Освободител " - от Турско и от Фашистко " иго ". Мостовата метафора не беше на мода по комунистическо време. София беше не по средата, не мост, като Югославия, а твърдо оттук Желязната завеса - най-верният съдружник на Москва. Москва, само че не и София, се загатваше в българския народен химн от това време: " Дружно, братя българи!/С нас Москва е в мир и в пердах!/ Партия велика води/нашия надвит строй " България на процедура стана руска колония.
Изключително депресиращо е да осъзнаем с съвсем 30-годишно забавяне, че пипалата на Комитет за Държавна сигурност (на СССР) (или българския му филиал КДС) са проникнали по този начин надълбоко в тялото и душата на нацията: били са вербувани, или са правени опити да бъдат вербувани даже академични светила и видни интелектуалци. А доста от тези, които са ги вербували, на процедура продължиха да ръководят страната след 1989 година. Някои от тях хамелеонски смениха руското с европейското знаме.
Но страната ни е цялостна със " спящи кафези " (както и доста будни клетки) на някогашната руска, а в този момент още веднъж съветска, имперска идеология
Днес обаче по-важни са икономическите лостове за въздействие: енергийната взаимозависимост, олигархическото задкулисие на политическата власт.
Волен Сидеров вижда днешна България като мост сред Европейски Съюз и Русия. Днес, когато България е член на Европейския съюз и даже хазаин на европредседателството, да се възражда метафората за България като " мост " (този път сред Европа и Русия) и по този начин да се сложи страната ни в неосъществим разкривен стоеж сред Европейски Съюз и Евразия - това е комфортна за Русия позиция, само че за нас тя е равностойна на самоубийство.
Не можем да бъдем мост сред себе си (ЕС) и нещо друго, отвън нас
В новата фаза на Студената война няма забележима Желязна завеса. Физическите граници се минават свободно. Няма ясна граница и за съветското въздействие. По-ясно обрисувана, тъй като е граница на Европейския съюз, е границата ни с Турция, през която минава мигрантският поток от Близкия изток към Европа. Много се приказва за охраняването на тази граница. Чудесно е да имаме добросъседски връзки с Турция, само че въпреки всичко ние не желаеме да се сложим в позиция на " мостова " страна, балансираша сред Европа и Близкия изток. Не можем да бъдем и " мостова страна " сред Европейския съюз и путинова Русия. Ние сме в Европейския съюз.
За хибридната война няма ясно обрисувана фронтова линия - тя се води с бойни отровни субстанции в Сирия или във Англия, води се като действителна война с доста човешки жертви и страдалчество в Сирия и Украина. Но войната има и по-невидим, " спокоен фронт " в електронното пространство.
Войната се води на всички места - даже в Съединени американски щати и в Западна Европа по време на избори и референдуми през последните години. Войната се води от компютърния екран, посредством медии разпространяващи като вируси подправени вести и подмолна агитация, тя е даже в другарските ни кръгове във фейсбук, води се ежедневно в личните ни домове. Информационните технологии дават опция да се нападна всеки обособен човек персонално, и с реклами и с агитация, без той даже да осъзнава това.
Мостът е метафора за приемливост и съдействие. Тя е мирна метафора, метафора за взаимоотношенията в свободния световен свят. Но при война (топла или студена, физическа или психологическа) мостовете (реални или виртуални) се употребяват от нашествениците. И се изгарят от тях при оттегляне. Мостът е средство, а не цел. Искаме ли да бъдем мост в този смисъл, като страна в Европейския съюз? Това е нещо напълно друго от мира и добросъседството. Ако се трансферира от истинския й исторически подтекст в подтекста на актуалната политика, метафората " държава-мост " може да бъде не по-малко рискова за нас от метафората " рабски ярем ". Някои даже ни виждат като троянски кон в Европейския съюз.
Всяка просвета има свои основополагащи метафори и легенди. " Мост " и " рабски ярем " са две метафори основополагащи за новата ни страна през 19-и век. Те са свързани с края на османското господство на Балканите. Но в подтекста на новия вид психическа студена война в осведомителната ера, в която съзнанието се нападна с подправени вести, а подсъзнанието - със " значещи облици ", пред които разсъдъкът е безпомощен, тези метафори могат ловко да бъдат употребявани против нас.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ