От която и да е точка на Земята в тъмна

От която и да е точка на Земята в тъмна нощ групата на Млечния път може да се види, разпростряла се през небето, следена като непряк аспект на диска на нашата спирална вселена. От южното полукълбо обаче, може да се види и частта от галактиката, която се уголемява в ярка подутина от звезди, покрити с линии от прахуляк, обграждащи супермасивната черна дупка в самата вътрешност на галактиката.

Също от южното полукълбо, заради ориентацията на Земята и Слънчевата система, можем да забележим Големите и Малките Магеланови облаци, галактиките джуджета, хванати в гравитацията на Млечния път.

Едно нещо обаче, което не можем да забележим е Галактиката Андромеда. Което е тъпо, защото Андромеда, със своите трилиони звезди и ситуирана в центъра черна дупка с маса колкото 100 милиона слънца, се движи към нас със 110 км в секунда.

Галактическите конфликти са нещо всекидневно в космоса. Най-добрите теории за това по какъв начин галактиките порастват, включват здравословна доза поглъщания, най-малко за по-големите. Тук в Млечния път, астрономите (известни в този подтекст като „ космически археолози “) са разкрили дълги потоци от звезди, както и остатъци от по-малки обекти, разкрити от галактическата гравитация.

Физиката на това по какъв начин галактиките се раздират една друга е същата като тази, поради която луната на Марс, Фобос, един ден ще бъде превърната в пръстен от камъчета, обкръжаващи Червената планета.

Всичко това се дължи на по този начин наречената приливна мощ: неравномерното гравитационно притегляне, което се случва, когато единият завършек на даден обект е по-близо до източника на гравитацията от другия.

Името „ прилив “ не е инцидентно, защото е отговорно и за това, за какво океаните на Земята реагират на Луната.
Основният резултат от приливната мощ е да се разтегли и изтръгне даден обект, удължавайки го по посока, ориентирана към източника на гравитация и притискайки го в перпендикулярна посока.

Високият прилив от едната страна на Земята подхожда на високия прилив на противоположната й страна и на ниския прилив в областите сред тях. По същия метод, в случай че попаднете първо с краката в черна дупка, ще станете доста по-високи, само че и по-тънки, в един развой нагледно наименуван „ развой на спагетификация “.

Когато галактиката Андромеда удари нашата, след към четири милиарда години, това ще бъде най-голямото светлинно шоу, което в миналото е виждала нашата вселена.

Приливните сили на Фобос провокирани от гравитацията от Марс са задоволително мощни дребната луна да бъде разцепена след няколко десетки милиони години. При конфликти в галактиките, приливните сили могат да основат дълги потоци от звезди, разпростряли се през космоса на хиляди светлинни години. Когато дребни галактики попаднат в по-големи (каквато един ден може да бъде и ориста на Магелановите облаци), звездните парчета основават тънки слаби дъги, маркиращи последната им орбита.

Когато огромни галактики се съберат, тези потоци могат да бъдат изхвърлени като опашка разпростряла се на хиляди светлинни години.

Сблъсъците могат да бъдат трагични и по други аргументи, защото галактическият газ, който се натрупва при конфликта, може да аргументи образуването на нова звездна група и да зареди нови централни черни дупки. С течение на времето сърцевините на галактиките се въртят дружно и звездите се разместват, с цел да се слеят в елипсовидна бликам.

Виждаме обединение на галактиките по цялото небе и образуването на клъстери от галактики, където големи маси се събират в една конструкция. Също по този начин знаем, че сливанията се случват все по-рядко, в сравнение с преди.
С разширението на Вселената дистанцията сред галактиките, които още не са обвързани от гравитация, става все по-голямо, тъй че те се сблъскват все по-рядко. С течение на времето това ще значи по-малко звезди и по-тъмен, уединен космос.

Междувременно когато Андромеда удари нашата вселена след към четири милиарда години, нашата Слънчева система като цяло евентуално ще бъде наред. Разстоянията сред звездите са толкоз огромни, че даже при космически конфликт, самостоятелните звезди съвсем постоянно остават една до друга.

Докато това обаче се случи, Слънцето към този момент ще се е доближило до края на своя живот: разширявайки се до положението на звезда червен колос, което ще провокира завирането на океаните и загиването на Земята.

Разбира се до момента в който изчакваме това да се случи, можем да се любуваме на прелестната панорама и вкъщи с Андромеда на стената.