Георги Йорданов: Академик Лихачов - стожер на славистиката и българистиката
От Книга 1 „ Срещи “ на трилогията „ Притаени мигове “
България има доста другари. Възхитата им от хубостите на земята ни, високите им оценки за вековните битки за независимост и за културните достижения на българите ни ласкаят и разсънват усеща на родолюбива горделивост. Дълбоко сме признателни и на ония българолюбци, които образуват отзиви и връзки към родината ни освен на основата на епизодични усещания, на мимолетни персонални срещи или оказано им гостолюбие, а като резултат на дълбоки научни проникновения. Такъв българолюбец без подозрение е учен Дмитрий Сергеевич Лихачов. Неговото определение за България като страна на духа от дълго време към този момент не е метафора, а азбучна истина, която респектира всеки, който дръзва да изопачава или да ограбва българското историческо завещание.
В съзнанието ми надълбоко се е запечатала срещата ми с акад. Лихачов на Първия международен конгрес по българистика, който се организира в НДК през месец май 1981 година На този висок теоретичен конгрес се разискваше дълговечният исторически път на „ челната отбранителна линия на българската страна “. Тук бяха световноизвестните учени: професорите Пикио и Санте Грачоти от Италия, Роже Бернар от Франция, сър Стивън Рънсиман от Англия, Генадий Литаврин и Георгий Марков от Съюз на съветските социалистически републики, сър Дмитрий Облонски и още мнозина именити персони.
Словото на акад. Д. Лихачов се трансформира в съществена тематика на авторитетния интернационален конгрес. Ще напомня в резюме същността на научните заключения, които се съдържаха в пленарния отчет на акад. Дмитрий Лихачов. Той съобщи, че
А думите на световноизвестния академик, изречени преди този момент: „ Обичам България – и античната, и актуалната, и бъдещата! “ са открита и трогателна прослава на нашия народ и страна.
Особено значимо е, че огромният академик прави тия знаменателни заключения след десетилетна упорита изследователска работа. Той надълбоко, всестранно и добросъвестно изследва исторически извори, документи, антични трудове на летописци и други доказателства за българския принос в славянската християнска цивилизация. Неговите научни заключения имат необятен интернационален отзвук. Така да вземем за пример уважаваният професор от Оксфорд Норман Дейвис в книгата си „ Европа. История “ също потвърждава, че „... когато към този момент България е била страна, Европа е ходела под масата “. А огромният френски академик професор Роже Бернар възклицава: „ Спасявайки делото на св. св. Кирил и Методий, България е заслужила признателността и уважението освен на славянските нации, само че и на света. И това ще бъде по този начин, до момента в който човечеството влага същинско наличие в думите прогрес, просвета и човещина “.
Акад. Д. С. Лихачов въплъщава новата вълна учени в Съветския съюз, която потегля от университетските кръгове на Ленинград (бившия и днешния Санкт Петербург). Неговите забележителни книги и други изявления обгръщат необятен кръг области на познанието. За своето свободомислие и истински научни изводи младият академик заплаща скъпа цена. В края на двадесетте години на предишния век е интерниран в първите сталинови концентрационни лагери край Баренцово море. По знамение остава жив. Автор е на капитални проучвания на съветската и европейската средновековна книжнина, на теорията на литературата и текстологията, фолклористиката, взаимозависимостта сред литературата, пластичните изкуства и класическата музика, естетиката и етиката и така нататък, и така нататък Достатъчно е да се посочат единствено някои от капиталните му писания: „ Човекът и литературата в антична Русия “, „ Възникване на съветската литература “, „ Поетиката на съветската литература “, „ Великото завещание. Класически творби на антична Русия “, „ Староруското художествено завещание и съвременността “, „ Староруският смях “, „ Слово о полку Игореве и культура его времени “. И още: „ Бележки за съветското “, „ Поезия на парковете “, „ Литература, действителност, литература “, „ Миналото – за бъдещето “… Голяма част от изключителните му творби са издадени в десетки страни.
В продължение на доста години Д. С. Лихачов изследва духовната връзка на славянския свят с Византия, която се реализира чрез средновековната българска страна. Впечатляващи са научните му заключения за ролята на българина свети Киприян – Архимандрит Киевски и Литовски, а след това Патриарх Всерусийски и Московски. Крупният съветски академик акцентира и приноса на Григорий Цамблак – съученик на Киприян – пренесъл в Русия скъпи истински и преводни книги на великата Търновска книжовна школа; измежду тях и похвалното житие на Патриарх Евтимий.
Още при първото си посещаване в България през 1958 година Д. С. Лихачов учи ръкописите в българските научни и църковни складове. Научното му съдействие с изявените български учени – професорите Петър Динеков, Иван Дуйчев, Димитър Ангелов, Емил Георгиев, Велчо Велчев, Клементина Иванова и други откриватели на делото на светите солунски братя, на старобългарската книжовност и литература, способства последователно да се превъзмогват насъбрани предубеждения. За страдание значително учени от огромната руска страна, заради неведение или поради внушения от високо място, потулваха истината за ролята на България за покръстването на Русия и за развиването на всеславянската книжовност и просвета. Имах персонални усещания от незнанието на най-отговорни дейци на руската страна по този основен исторически въпрос. Спомням си, че на манифестацията по случай 24 май 1978 година на трибуната на мавзолея на Георги Димитров бяхме дружно с моя сътрудник Виктор Гришин – член на Политбюро на Централен комитет на Комунистическа партия на Съветския съюз и първи секретар на градския партиен комитет в Москва. Той показа:
– Трябваше да дойда в България, с цел да науча, че сме взели писмеността си от вас…
Подобни думи чух и на манифестацията на 24 май 1983 година от Пьотър Демичев – министър на културата на Съюз на съветските социалистически републики, откровен другар на България.
Изненадах се и когато при едно от визитите си в Съюз на съветските социалистически републики началникът на протокола на Министерския съвет на Руската федерация предложи в асансьора да се качим единствено двамата. Влизайки в кабината, общителният хазаин ми сподели:
– Аз съм възпитаник на учен Дмитрий Сергеевич Лихачов и напълно споделям неговите изводи за ролята на България в културното развиване на Русия.
Попитах:
– Нима това е мъчно да се изрича?
Той се засмя:
– Не зная дали е мъчно, само че у нас към момента не е популярно…
Известно е, че от години се водеха разногласия сред български и руски учени по отношение на съществени монументи на славянската книжовност от IX-XI в. и по други въпроси на вековното взаимоотношение сред България и Русия. Това наложи да се даде безапелационен отговор на откритите въпроси. По самодейност на управленията на Българска академия на науките и АН на Съюз на съветските социалистически републики на 24-26 септември 1985 година в София се състоя академична полемика с присъединяване на крупни руски и български учени. Ето заключението в формалния протокол:
„
Може би е потребно още веднъж да се напомнят някои от научните изводи на акад. Дмитрий Лихачов:
„
„
„
„
Кое българско сърце не трепва от неспокойствие макар нашето принизено самочувствие и затвореност, когато чете за тия исторически обстоятелства, прокламирани по категоричен, научно аргументиран метод?
Но заслугите на великия академик не стопират дотук. Той разви невиждана социална активност за да се разпространява в Съюз на съветските социалистически републики общочовешкото значение на делото на Кирил и Методий. По подстрекателство на акад. Дмитрий Лихачов от 1986 година започнаха проведени празнувания на 24 май в необятната руска страна.
След Мурманск празниците на светите братя се проведоха в доста други градове и села, с цел да се трансфорат през днешния ден в културна традиция в цяла Русия.
Още през 1970 година акад. Лихачов разгласява популярната си публикация „ Размисли за националното чудачество и европейското значение на старобългарската литература “. Големият академик потвърждава, че тя е същински феномен. През Х век, без да е минала през така наречен училищен интервал, старобългарската литература играе изключителна роля за културното развиване на Русия, Сърбия и други славянски страни, приели християнството от Византия чрез България. По същото време акад. Лихачов разгласява във в. „ Антени “ своите фамозни писма до младото потомство „ За положителното и прелестното “. При всяко посещаване в България световноизвестният академик обосноваваше своите открития пред необятни научни и публични кръгове. Българската страна, Българска академия на науките, Софийският и Великотърновският университет справедливо го удостоиха с най-значимите си оценки, награди и почести.
Акад. Лихачов в детайли учеше българския интерес към предишното и усвояването на антични езици и култури. Съжаляваше, че класическото обучение, което е имало здрави обичаи в съветското минало, в този момент няма задоволително почитатели. Но той съумя да сътвори Движение „ Класика “. Дмитрий Сергеевич се възхищаваше, че и след тържественото ознаменуване на 1300-годишнината на българската страна у нас продължиха ползотворните инициативи в чест на юбилея, израз на което беше и възроденото необятно дарителско придвижване в интерес на просветата, науката, културата, опазването на здравето, спорта.
Той е основател, по сходство на Фонд „ 13 века България “, в Съюз на съветските социалистически републики да се учреди Съветски културен фонд. Акад. Лихачов оглави фонда. Изпрати в нашата държавно-обществена организация „ 13 века България “ на работно посещаване дейци на руския фонд за просвета за да проучат опита ни и нормативните документи за поддръжка на спомоществователството. Позволявам си тук да обявявам фрагмент от писмото, което изпратих до акад. Дмитрий Лихачов на 10 ноември 1986 година:
„
…
А ето и благодарственото писмо на Управлението на Съветския културен фонд, подписано от акад. Д. С. Лихачов:
„
Узнах с болежка, че при акцидент е умряла една от дъщерите на нашия другар. Отправих покана до учения да гостува в България дружно със своята брачна половинка и другата им щерка. Бях изключително щастлив да посрещна фамилията на Дмитрий Сергеевич. Придружени от Калина Канева, те посетиха доста средища на българската просвета, просвета и обучение.
Гостуването на фамилията на акад. Д. С. Лихачов съответства по време и с Х интернационален конгрес по славистика, който се организира в София през есента на 1988 година Популярният академик направи нови обществени изказвания за корените на християнството в Русия, които би трябвало да се търсят в българската средновековна страна, написа публикация за българския влог в християнската цивилизация. Тая мисъл той в детайли обоснова в отчета, с който откри славянския конгрес: „ Църковнославянският език, пренесен в Русия от България освен посредством книгите, само че и устно – посредством богослужението, незабавно става в Русия самобитен знак на духовните полезности. България даде на източните славяни висшия пласт на езика, полюса на духовността и способността да се възвисяват мисълта, понятията, визиите, емоциите… “
Оглавявах организационния комитет на конгреса, чиято подготовка се разпореди на оперативно бюро с ръководител акад. Петър Динеков. Добих усещане и от организаторските качества на забележителния български академик. С акад. Петър Динеков се познавахме от началото на 60-те години, когато, както на друго място загатвам, той изнесе превъзходен отчет в Сливен за 70-ата годишнина на Елисавета Багряна. Бивали сме дружно на доста научни конгреси, на другарски срещи със фамилиите на Емилиян Станев, Йордан Радичков, Ангел Балевски, с Елисавета Багряна и други. Но това, което не знаех, е, че именитият академик е и отличен уредник. Доказателство е и отчетът за подготовката и провеждането на Х Международен конгрес на славистите (София, 15-22.IX.1988 г.).
Крупният интелектуалец Петър Динеков непрекъснато наблягаше, че огромна чест за международния конгрес е дейното присъединяване на популярния акад. Д. С. Лихачов.
Вълнувах се, като следих сърдечните диалози на двамата бележити учени. Всички съжалявахме, че към този момент не е сред живите и остарелият приятел на Дмитрий Сергеевич – акад. Иван Дуйчев. Нашият посетител не пестеше думи на утвърждение, че във връзка със 100-годишнината на Софийския университет със средства от Фонд „ 13 века България “ сме уредили институция в къщата, подарена от семейство Дуйчеви на българската просвета. При извършения през 2012 година интернационален конгрес по византология посетители и учени от десетки страни определяха Научния център за славяновизантийски проучвания „ Проф. Иван Дуйчев “ като средище с интернационално значение.
Нашият посетител не спираше да твори. Вдъхновен от хубостите на античния Созопол, на 11 ноември 1988 година написа и популярните „ 10 заповеди на човечността “.
Искрено скърбя, че настъпилите дълбоки промени в държавния и публичния живот у нас и в Източна Европа попречиха да се реализира една лелеяна фантазия на учените Дмитрий Лихачов и Петър Динеков. Разказвах им за моето неколкодневно посещаване през 1982 година в библиотеките на светогорските манастири. Те споделиха, че от дълго време поставят старания да получат достъп до тези скъпи извори на научното познание, само че по ред аргументи – основно политически, това не им се отдавало. С подготвеност се заехме да уредим продължителни научни изследвания в светогорските църковни средища на двамата учени. Йордан Радичков, който беше мой консултант в Министерския съвет и огромен персонален другар на акад. Динеков, уверяваше, че на драго сърце би се включил към тяхната компания. Акад. Петър Динеков при всяка наша среща след 1990 година съжаляваше, че този план, който можеше да донесе съществени научни резултати, не се реализира.
Живи са в съзнанието ми размислите на акад. Д. С. Лихачов за бъдещето на българската, съветската и международната просвета. Акад. Лихачов непрекъснато развиваше една своя съкровена мисъл:
– Бъдещето е на духовността. Хората неизбежно ще се преситят на материалните богатства. Но тяхната жадност за повече познания и духовни безредици ще остане като най-естествен човешки порив…
Това е по този начин, тъй като настоящи плътски нрави, алчността, крайностите при задоволяването на материалните потребности, рано или късно, ще бъдат надделени от поривите, от мощта на общочовешката нематериалност.
Отпечатахме неговите писма „ За положителното и прелестното “ с художествено оформление на Евгени Босяцки, който с помощта
България има доста другари. Възхитата им от хубостите на земята ни, високите им оценки за вековните битки за независимост и за културните достижения на българите ни ласкаят и разсънват усеща на родолюбива горделивост. Дълбоко сме признателни и на ония българолюбци, които образуват отзиви и връзки към родината ни освен на основата на епизодични усещания, на мимолетни персонални срещи или оказано им гостолюбие, а като резултат на дълбоки научни проникновения. Такъв българолюбец без подозрение е учен Дмитрий Сергеевич Лихачов. Неговото определение за България като страна на духа от дълго време към този момент не е метафора, а азбучна истина, която респектира всеки, който дръзва да изопачава или да ограбва българското историческо завещание.
В съзнанието ми надълбоко се е запечатала срещата ми с акад. Лихачов на Първия международен конгрес по българистика, който се организира в НДК през месец май 1981 година На този висок теоретичен конгрес се разискваше дълговечният исторически път на „ челната отбранителна линия на българската страна “. Тук бяха световноизвестните учени: професорите Пикио и Санте Грачоти от Италия, Роже Бернар от Франция, сър Стивън Рънсиман от Англия, Генадий Литаврин и Георгий Марков от Съюз на съветските социалистически републики, сър Дмитрий Облонски и още мнозина именити персони.
Словото на акад. Д. Лихачов се трансформира в съществена тематика на авторитетния интернационален конгрес. Ще напомня в резюме същността на научните заключения, които се съдържаха в пленарния отчет на акад. Дмитрий Лихачов. Той съобщи, че
А думите на световноизвестния академик, изречени преди този момент: „ Обичам България – и античната, и актуалната, и бъдещата! “ са открита и трогателна прослава на нашия народ и страна.
Особено значимо е, че огромният академик прави тия знаменателни заключения след десетилетна упорита изследователска работа. Той надълбоко, всестранно и добросъвестно изследва исторически извори, документи, антични трудове на летописци и други доказателства за българския принос в славянската християнска цивилизация. Неговите научни заключения имат необятен интернационален отзвук. Така да вземем за пример уважаваният професор от Оксфорд Норман Дейвис в книгата си „ Европа. История “ също потвърждава, че „... когато към този момент България е била страна, Европа е ходела под масата “. А огромният френски академик професор Роже Бернар възклицава: „ Спасявайки делото на св. св. Кирил и Методий, България е заслужила признателността и уважението освен на славянските нации, само че и на света. И това ще бъде по този начин, до момента в който човечеството влага същинско наличие в думите прогрес, просвета и човещина “.
Акад. Д. С. Лихачов въплъщава новата вълна учени в Съветския съюз, която потегля от университетските кръгове на Ленинград (бившия и днешния Санкт Петербург). Неговите забележителни книги и други изявления обгръщат необятен кръг области на познанието. За своето свободомислие и истински научни изводи младият академик заплаща скъпа цена. В края на двадесетте години на предишния век е интерниран в първите сталинови концентрационни лагери край Баренцово море. По знамение остава жив. Автор е на капитални проучвания на съветската и европейската средновековна книжнина, на теорията на литературата и текстологията, фолклористиката, взаимозависимостта сред литературата, пластичните изкуства и класическата музика, естетиката и етиката и така нататък, и така нататък Достатъчно е да се посочат единствено някои от капиталните му писания: „ Човекът и литературата в антична Русия “, „ Възникване на съветската литература “, „ Поетиката на съветската литература “, „ Великото завещание. Класически творби на антична Русия “, „ Староруското художествено завещание и съвременността “, „ Староруският смях “, „ Слово о полку Игореве и культура его времени “. И още: „ Бележки за съветското “, „ Поезия на парковете “, „ Литература, действителност, литература “, „ Миналото – за бъдещето “… Голяма част от изключителните му творби са издадени в десетки страни.
В продължение на доста години Д. С. Лихачов изследва духовната връзка на славянския свят с Византия, която се реализира чрез средновековната българска страна. Впечатляващи са научните му заключения за ролята на българина свети Киприян – Архимандрит Киевски и Литовски, а след това Патриарх Всерусийски и Московски. Крупният съветски академик акцентира и приноса на Григорий Цамблак – съученик на Киприян – пренесъл в Русия скъпи истински и преводни книги на великата Търновска книжовна школа; измежду тях и похвалното житие на Патриарх Евтимий.
Още при първото си посещаване в България през 1958 година Д. С. Лихачов учи ръкописите в българските научни и църковни складове. Научното му съдействие с изявените български учени – професорите Петър Динеков, Иван Дуйчев, Димитър Ангелов, Емил Георгиев, Велчо Велчев, Клементина Иванова и други откриватели на делото на светите солунски братя, на старобългарската книжовност и литература, способства последователно да се превъзмогват насъбрани предубеждения. За страдание значително учени от огромната руска страна, заради неведение или поради внушения от високо място, потулваха истината за ролята на България за покръстването на Русия и за развиването на всеславянската книжовност и просвета. Имах персонални усещания от незнанието на най-отговорни дейци на руската страна по този основен исторически въпрос. Спомням си, че на манифестацията по случай 24 май 1978 година на трибуната на мавзолея на Георги Димитров бяхме дружно с моя сътрудник Виктор Гришин – член на Политбюро на Централен комитет на Комунистическа партия на Съветския съюз и първи секретар на градския партиен комитет в Москва. Той показа:
– Трябваше да дойда в България, с цел да науча, че сме взели писмеността си от вас…
Подобни думи чух и на манифестацията на 24 май 1983 година от Пьотър Демичев – министър на културата на Съюз на съветските социалистически републики, откровен другар на България.
Изненадах се и когато при едно от визитите си в Съюз на съветските социалистически републики началникът на протокола на Министерския съвет на Руската федерация предложи в асансьора да се качим единствено двамата. Влизайки в кабината, общителният хазаин ми сподели:
– Аз съм възпитаник на учен Дмитрий Сергеевич Лихачов и напълно споделям неговите изводи за ролята на България в културното развиване на Русия.
Попитах:
– Нима това е мъчно да се изрича?
Той се засмя:
– Не зная дали е мъчно, само че у нас към момента не е популярно…
Известно е, че от години се водеха разногласия сред български и руски учени по отношение на съществени монументи на славянската книжовност от IX-XI в. и по други въпроси на вековното взаимоотношение сред България и Русия. Това наложи да се даде безапелационен отговор на откритите въпроси. По самодейност на управленията на Българска академия на науките и АН на Съюз на съветските социалистически републики на 24-26 септември 1985 година в София се състоя академична полемика с присъединяване на крупни руски и български учени. Ето заключението в формалния протокол:
„
Може би е потребно още веднъж да се напомнят някои от научните изводи на акад. Дмитрий Лихачов:
„
„
„
„
Кое българско сърце не трепва от неспокойствие макар нашето принизено самочувствие и затвореност, когато чете за тия исторически обстоятелства, прокламирани по категоричен, научно аргументиран метод?
Но заслугите на великия академик не стопират дотук. Той разви невиждана социална активност за да се разпространява в Съюз на съветските социалистически републики общочовешкото значение на делото на Кирил и Методий. По подстрекателство на акад. Дмитрий Лихачов от 1986 година започнаха проведени празнувания на 24 май в необятната руска страна.
След Мурманск празниците на светите братя се проведоха в доста други градове и села, с цел да се трансфорат през днешния ден в културна традиция в цяла Русия.
Още през 1970 година акад. Лихачов разгласява популярната си публикация „ Размисли за националното чудачество и европейското значение на старобългарската литература “. Големият академик потвърждава, че тя е същински феномен. През Х век, без да е минала през така наречен училищен интервал, старобългарската литература играе изключителна роля за културното развиване на Русия, Сърбия и други славянски страни, приели християнството от Византия чрез България. По същото време акад. Лихачов разгласява във в. „ Антени “ своите фамозни писма до младото потомство „ За положителното и прелестното “. При всяко посещаване в България световноизвестният академик обосноваваше своите открития пред необятни научни и публични кръгове. Българската страна, Българска академия на науките, Софийският и Великотърновският университет справедливо го удостоиха с най-значимите си оценки, награди и почести.
Акад. Лихачов в детайли учеше българския интерес към предишното и усвояването на антични езици и култури. Съжаляваше, че класическото обучение, което е имало здрави обичаи в съветското минало, в този момент няма задоволително почитатели. Но той съумя да сътвори Движение „ Класика “. Дмитрий Сергеевич се възхищаваше, че и след тържественото ознаменуване на 1300-годишнината на българската страна у нас продължиха ползотворните инициативи в чест на юбилея, израз на което беше и възроденото необятно дарителско придвижване в интерес на просветата, науката, културата, опазването на здравето, спорта.
Той е основател, по сходство на Фонд „ 13 века България “, в Съюз на съветските социалистически републики да се учреди Съветски културен фонд. Акад. Лихачов оглави фонда. Изпрати в нашата държавно-обществена организация „ 13 века България “ на работно посещаване дейци на руския фонд за просвета за да проучат опита ни и нормативните документи за поддръжка на спомоществователството. Позволявам си тук да обявявам фрагмент от писмото, което изпратих до акад. Дмитрий Лихачов на 10 ноември 1986 година:
„
…
А ето и благодарственото писмо на Управлението на Съветския културен фонд, подписано от акад. Д. С. Лихачов:
„
Узнах с болежка, че при акцидент е умряла една от дъщерите на нашия другар. Отправих покана до учения да гостува в България дружно със своята брачна половинка и другата им щерка. Бях изключително щастлив да посрещна фамилията на Дмитрий Сергеевич. Придружени от Калина Канева, те посетиха доста средища на българската просвета, просвета и обучение.
Гостуването на фамилията на акад. Д. С. Лихачов съответства по време и с Х интернационален конгрес по славистика, който се организира в София през есента на 1988 година Популярният академик направи нови обществени изказвания за корените на християнството в Русия, които би трябвало да се търсят в българската средновековна страна, написа публикация за българския влог в християнската цивилизация. Тая мисъл той в детайли обоснова в отчета, с който откри славянския конгрес: „ Църковнославянският език, пренесен в Русия от България освен посредством книгите, само че и устно – посредством богослужението, незабавно става в Русия самобитен знак на духовните полезности. България даде на източните славяни висшия пласт на езика, полюса на духовността и способността да се възвисяват мисълта, понятията, визиите, емоциите… “
Оглавявах организационния комитет на конгреса, чиято подготовка се разпореди на оперативно бюро с ръководител акад. Петър Динеков. Добих усещане и от организаторските качества на забележителния български академик. С акад. Петър Динеков се познавахме от началото на 60-те години, когато, както на друго място загатвам, той изнесе превъзходен отчет в Сливен за 70-ата годишнина на Елисавета Багряна. Бивали сме дружно на доста научни конгреси, на другарски срещи със фамилиите на Емилиян Станев, Йордан Радичков, Ангел Балевски, с Елисавета Багряна и други. Но това, което не знаех, е, че именитият академик е и отличен уредник. Доказателство е и отчетът за подготовката и провеждането на Х Международен конгрес на славистите (София, 15-22.IX.1988 г.).
Крупният интелектуалец Петър Динеков непрекъснато наблягаше, че огромна чест за международния конгрес е дейното присъединяване на популярния акад. Д. С. Лихачов.
Вълнувах се, като следих сърдечните диалози на двамата бележити учени. Всички съжалявахме, че към този момент не е сред живите и остарелият приятел на Дмитрий Сергеевич – акад. Иван Дуйчев. Нашият посетител не пестеше думи на утвърждение, че във връзка със 100-годишнината на Софийския университет със средства от Фонд „ 13 века България “ сме уредили институция в къщата, подарена от семейство Дуйчеви на българската просвета. При извършения през 2012 година интернационален конгрес по византология посетители и учени от десетки страни определяха Научния център за славяновизантийски проучвания „ Проф. Иван Дуйчев “ като средище с интернационално значение.
Нашият посетител не спираше да твори. Вдъхновен от хубостите на античния Созопол, на 11 ноември 1988 година написа и популярните „ 10 заповеди на човечността “.
Искрено скърбя, че настъпилите дълбоки промени в държавния и публичния живот у нас и в Източна Европа попречиха да се реализира една лелеяна фантазия на учените Дмитрий Лихачов и Петър Динеков. Разказвах им за моето неколкодневно посещаване през 1982 година в библиотеките на светогорските манастири. Те споделиха, че от дълго време поставят старания да получат достъп до тези скъпи извори на научното познание, само че по ред аргументи – основно политически, това не им се отдавало. С подготвеност се заехме да уредим продължителни научни изследвания в светогорските църковни средища на двамата учени. Йордан Радичков, който беше мой консултант в Министерския съвет и огромен персонален другар на акад. Динеков, уверяваше, че на драго сърце би се включил към тяхната компания. Акад. Петър Динеков при всяка наша среща след 1990 година съжаляваше, че този план, който можеше да донесе съществени научни резултати, не се реализира.
Живи са в съзнанието ми размислите на акад. Д. С. Лихачов за бъдещето на българската, съветската и международната просвета. Акад. Лихачов непрекъснато развиваше една своя съкровена мисъл:
– Бъдещето е на духовността. Хората неизбежно ще се преситят на материалните богатства. Но тяхната жадност за повече познания и духовни безредици ще остане като най-естествен човешки порив…
Това е по този начин, тъй като настоящи плътски нрави, алчността, крайностите при задоволяването на материалните потребности, рано или късно, ще бъдат надделени от поривите, от мощта на общочовешката нематериалност.
Отпечатахме неговите писма „ За положителното и прелестното “ с художествено оформление на Евгени Босяцки, който с помощта
Източник: pogled.info
КОМЕНТАРИ