Кого дразни с откровеността си десният Филип Димитров?
От Facebook профила на проф. Огнян Минчев
За мен Филип Димитров постоянно е бил самобитен пример за консервативно мислещ и настоящ политик - и по-общо, човек. Той бе подобен и когато оглавяваше държавното управление през 1991-92 година, и постоянно по-късно до ден сегашен. Своеобразен абсурд бе фактът, че той стоеше, в който по негово време преобладаваха радикални политически възгледи - дано напомним единствено Едвин Сугарев, Александър Йорданов, Михаил Неделчев. (Няма да загатна други известни сини фигури от това време, които сполучливо съчетаваха " либерален радикализъм " с агентурна активност в интерес на Държавна сигурност.)
В продължение на дълъг интервал от време Филип Димитров бе уважаван като " светец на демокрацията " от необятни кръгове на демократичната общественост, до момента в който самият той не излезе от политиката и не избра ролята на свободно говорещ човек при всевъзможни условия, защитаващ възгледи, несъвместими с господстващия психически троцкизъм на сините радикали. Напоследък отчуждението сред него и тях (остатъците от тях) е изключително мощно видимо. Те обличат своята неспособност да свършат нещо потребно с митологията за " тежката тирания на ГЕРБ ", на която са били подложени, а той рядко, само че безмилостно им припомня, че претенциите им нямат общо с действителността.
Консервативният политически светоглед няма доста общо с това да се накичиш с етикета " десен " и да смяташ всички, които не ти вървят по гайдата за " комунисти ", " ченгета " или прътове в колелото на напредъка, който ти трудно носиш, само че все ти минава котка път. Консервативният метод е рекламация за уравновесена оценка на статуквото от гл. точка на вероятното и мечтаното, което е единствена насочна позиция за преценката какво може и по кое време би трябвало да се промени. Промяната непременно е присъща лява - прогресистка истеричност, постоянно отказваща да претегли цената и изгодата от всеки един - изключително коренен - преход.
Откакто Филип Димитров реши, че може да си разреши да приказва изцяло искрено на своите съидейници отпреди 30 години, те и техните наследници не крият разочарованието си от него. Това обаче не е проблем на самия Димитров. Той има правото да бъде почтен и със себе си, и с другите. Тези, които го обожаваха при започване на 90-те и наследниците им би трябвало да си зададат единствено един въпрос - дали Филип Димитров е " дезертьор ", или те не престават да бъдат толкоз наивни, тесногръди и неефективни, колкото бяха преди 30 години.
За мен Филип Димитров постоянно е бил самобитен пример за консервативно мислещ и настоящ политик - и по-общо, човек. Той бе подобен и когато оглавяваше държавното управление през 1991-92 година, и постоянно по-късно до ден сегашен. Своеобразен абсурд бе фактът, че той стоеше, в който по негово време преобладаваха радикални политически възгледи - дано напомним единствено Едвин Сугарев, Александър Йорданов, Михаил Неделчев. (Няма да загатна други известни сини фигури от това време, които сполучливо съчетаваха " либерален радикализъм " с агентурна активност в интерес на Държавна сигурност.)
В продължение на дълъг интервал от време Филип Димитров бе уважаван като " светец на демокрацията " от необятни кръгове на демократичната общественост, до момента в който самият той не излезе от политиката и не избра ролята на свободно говорещ човек при всевъзможни условия, защитаващ възгледи, несъвместими с господстващия психически троцкизъм на сините радикали. Напоследък отчуждението сред него и тях (остатъците от тях) е изключително мощно видимо. Те обличат своята неспособност да свършат нещо потребно с митологията за " тежката тирания на ГЕРБ ", на която са били подложени, а той рядко, само че безмилостно им припомня, че претенциите им нямат общо с действителността.
Консервативният политически светоглед няма доста общо с това да се накичиш с етикета " десен " и да смяташ всички, които не ти вървят по гайдата за " комунисти ", " ченгета " или прътове в колелото на напредъка, който ти трудно носиш, само че все ти минава котка път. Консервативният метод е рекламация за уравновесена оценка на статуквото от гл. точка на вероятното и мечтаното, което е единствена насочна позиция за преценката какво може и по кое време би трябвало да се промени. Промяната непременно е присъща лява - прогресистка истеричност, постоянно отказваща да претегли цената и изгодата от всеки един - изключително коренен - преход.
Откакто Филип Димитров реши, че може да си разреши да приказва изцяло искрено на своите съидейници отпреди 30 години, те и техните наследници не крият разочарованието си от него. Това обаче не е проблем на самия Димитров. Той има правото да бъде почтен и със себе си, и с другите. Тези, които го обожаваха при започване на 90-те и наследниците им би трябвало да си зададат единствено един въпрос - дали Филип Димитров е " дезертьор ", или те не престават да бъдат толкоз наивни, тесногръди и неефективни, колкото бяха преди 30 години.
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ