Не просто не вървим към включване на хората с увреждания в обществото. Вървим към тоталното им изключване
От Facebook профила на Петър Кичашки, правист и изпълнителен шеф на Института за съвременна политика
Едно време мечтаехме да няма дневни центрове за хора с увреждания. Причините бяха следните и те са към момента годни, впрочем:
1. Дневните центрове са мини-институции. Да, нямат решетки на прозорците и изискванията са естествени, само че това са в сърцевината си изолационни центрове, в които хората с увреждания са затворени. Дали изолационният център е в Могилино, или в центъра на Варна е ирелевантно. Той си е все изолационен център и то подобен, за който се дават европейски пари, при все това цяла Европа работи за деинституционализация.
2. Целта е хората с увреждания да живеят в социума, да са включени в обществото, а не да са външни за него. Хората с увреждания, да, даже и тези с доста тежки увреждания, могат да са интегрална част от гражданския стокооборот. Могат да работят, да заплащат налози, да основават фамилии, да генерират разцвет за себе си, околните си и обществото. Това е човешки запас, който ние не употребяваме. Ние изолираме хората с увреждания, с което губят и те, губи и обществото, губи и страната, губи и бюджета, всички губят. Вместо всички да печелят, всички губят.
Тези годни причини са си към момента годни, несъмнено. Но през днешния ден, след четири години политическа рецесия, нещата са отишли доста надалеч. Вече стопираме да мечтаем за деинституционализация, тъй като най-малко съществуването на дневни центрове в някаква степен облекчава живота на някои хора с увреждания и на околните им. Решението е неприятно, само че най-малко е решение. Но след четири години на политическа безтегловност, към този момент даже не сме на етапа да построяваме дневни центрове. Във Варна жители протестирали против построяването на дневен център, тъй като не желали хората с увреждания в квартала си. “Ами в случай че тръгнат по улиците какво вършим ”, споделят някакви тетки с най-искрено обезпокоени.
Разбирате ли къде сме? Не просто не вървим към включване на хората с увреждания в обществото. Вървим към тоталното им изключване. Вече не ни стига, че са пандизчии в институция, желаеме и тази институция да е някъде в гората. Или на транспортен съд в морето. Въобще, не просто няма да ги включваме тия хора в обществото, а противоположното - ще ги изключваме. От това да ги заточваме по каторги, до това да почнем да ги “евтаназираме ”, крачката е една. Как се назовава изолирано от обществото място, в което затваряме едни хора и ги трансформираме в пандизчии въз основа на някаква тяхна характерност, която не зависи от тях? Концентрационен лагер се назовава.
Защо споделям, че това е функционалност на неналичието на политическа непоклатимост? Просто - аксиома е, че в изискванията на политическа турбулентност, тези, които са най-безгласни и слаби в обществото, изпадат от дневния ред на същото. Хората с увреждания не са тематика, когато вършим избори през петнайсет минути. Допълнително неналичието на ръководство докара до там, че една от най-важните правозащитни институции - омбудсмана - в действителност не съществува, а страната по този начин и не стигна до основаване на Държавна организация за хората с увреждания. Тези две институции, в случай че действаха, щяха да търсят дейна отбрана на хората с увреждания. Но и това го няма.
Въобще, намираме се на доста неприятно място, скъпи другари. Дано тези, от които зависи публичните пристрастености да стартират да се успокояват, да си дават сметка за злополуката, пред която сме изправени. Дано.
FaceBookTwitterPinterest
