От една година Ирина Гурская живее в Кьолн,Германия. Избягала е

От една година Ирина Гурская живее в Кьолн,Германия. Избягала е отРусия, тъй като се е страхувала за живота си. 60-годишната рускиня от град Пенза е пособия на отвлечени отМариуполукраинци да се върнат назад в родината си или да заминат за чужбина. И си навлякла гнева на съветските управляващи. Историята ѝ споделя.

Лагер за украинци край Пенза

В края на март 2022 година в село Леонидовка край Пенза пристигнала първата групажители на Мариупол, оживели от съветските бомбардировки. Бързо броят им повишен до две хиляди души. От лекарка, която работела в лагера, Ирина научила засъбраните там украинци. Лекарката казвала, че е потресена от видяното и най-много от ужаса, изписан по лицата на децата. „ Научих от нея, че те нямат задоволително облекла и медикаменти “, споделя рускинята в изявление за Дъждовни води.

Заедно със съидейници Ирина провела в обществените мрежи дарителска акция – събирали облекла и обувки, храна и медикаменти за бедстващите украинци в лагера. Един ден, когато активистките отишли да купуват за тях артикули от първа нужда в магазин покрай лагера, локална жена ги нарекла „ американски пачаври “.

Много от украинците в лагера желали да се върнат по родните си места или да отидат в сигурни европейски страни, само че нито знаели по какъв начин да го създадат, нито имали пари за това. Тогава активистките решили да им оказват помощ. " Някои бяха научиха от интернет форумите, че е допустимо да стигнат до Естония или Финландия. Дойдоха при мен и ме помолиха да им купим билети до Санкт Петербург. Жителите на Мариупол, които нямаха паспорти, с цел да пътуват с трен, нощуваха при мен, а по-късно ги транспортирахме с кола до Санкт Петербург, където ги посрещнаха локални доброволци “, споделя Ирина.

" Проблемите ни започнаха, когато блокираха банковата ми карта, а скоро по-късно стопираха да ни пускат в лагера. Поискаха да предадем всички събрани движимости и помощи “, спомня си Ирина.

Една заран се обадил сътрудника ѝ Игор Жулимов, с цел да ѝ заяви, че са спукали гумите на колата му. А на входната ѝ врата, изрисувана с цветовете наУкрайна, някой бил написал „ Помага на украинци “. Но Ирина не се уплашила. " Знаех, че оказвам помощ на хората и съвестта ми е чиста ", споделя тя в изявлението си за Дъждовни води.

След този случай доброволците съумели да изпратят още една група украинци до Санкт Петербург. Вечерта на идващия ден четирима мъже - двама цивилни и двама униформени – позвънили на вратата на Ирина. Казали ѝ, че са получили анонимно писмо от поданици на квартала, които се оплаквали, че тя непрекъснато транспортира в колата си подозрителни пакети и колета. После Ирина била отведена в полицейския сектор, с цел да даде писмени пояснения. Там на няколко пъти я питали дали не получава финансова помощ от чужбина за доброволческата си активност.

На излизане от сектора била нападната от двама маскирани мъже, които я причаквали. Нахлузили шапка на главата ѝ и я откарали в гората. „ Там ме измъкнаха от колата, дърпаха ме за косите. Един от мъжете ме удари през лицето. После покрай мен взривиха светлинна граната, която ме зашемети, паднах. Другият мъж ме притискаше с крайник към земята, беше ми мъчно да вдишвам “, споделя Ирина. Когато ѝ споделили, че телефонът ѝ е бил подслушван и че знаят за нея повече, в сравнение с тя допуска, Ирина схванала, че двамата са чиновници на ФСБ.

Тя все пък съумяла за момент да зърне лицата на двамата насилници. Били към трийсетгодишни, можели да ѝ бъдат синове. Взели ѝ телефона, а единият я заплашил, че в случай че набере неверен код на телефона и го блокира, " ще я погребат жива ". Искали информация за това от кое място доброволците получават пари, с цел да оказват помощ на украинци. „ Искаха безусловно да открият доказателства, че получаваме пари от чужбина “, споделя още Ирина. " В отговор се пробвах умерено да обясня, че работя със единодушието на администрацията на лагера. Казах и това, че самият президент Путин е казвал, че на украинските бежанци би трябвало да се оказва помощ. “

Заплашвали я, извивали ръцете ѝ, причинявали ѝ болежка. Целият този пъкъл траял пет часа, след което я върнали в града, само че преди този момент изгорили персоналната ѝ карта, а телефона не ѝ върнали.

Ирина можела или да се оплаче или да напусне бързо града. Трети вид нямало. Тя избрала бягството.

Първоначално я подслонили другари в Московска област. Но извадила и шанс: публицистите от германско-френския ефирен канал АРТЕ, които няколко седмици по-рано снимали репортаж за работата на доброволците от Пенза, разбрали за случая и ѝ помогнали бързо да получи филантропична виза за Германия - посредством доброволческата организация InTransit.

" Взех единствено документи, най-необходимите неща и потеглих “, споделя Ирина. " Никога не съм си представяла, че ще би трябвало да тичам, страхувайки се за живота си. И всичко това единствено тъй като съм противвойната, която Путин отприщи. Нито за момент не скърбя, че съм помогнала на поданици на Мариупол да изоставен Русия. През последните месеци безусловно се задушавах от тази атмосфера на неистини и агитация. Когато се разхождаш из някой град, било то в Пенза или Москва, виждаш плакати с портрета на " вожда " и надписи: " Ние сме ZаПутин " или " Не се срамим, тъй като истината е с нас ". Минаваш около тях и осъзнаваш, че тази страна няма бъдеще, тъй като тези, които са противвойната против Украйна, са вкарани в пандиза или са принудени да я изоставен. А тези, които остават, са във вътрешна имиграция “, споделя Ирина с мъка в гласа.

В Германия тя към този момент се усеща умерено: " Вървя по улиците, без да се обръщам непрекъснато обратно, усещам се в сигурност. За това съм доста признателна на Германия ", споделя Ирина Гурская.