От 15 ноември 2023 г. можете да намерите в книжарниците

От 15 ноември 2023 година можете да намерите в книжарниците новата книга от проф. Петър Стоянович „ Несвършващо време. Спомени “.

В нея споделя историята на своя жанр, за София през 70-те, 80-те и 90-те години, за пътуванията и усещанията си от Виена, където следва история, а по-късно пази и докторат по философия. За първи път той споделя в детайли за Иван Стоянович – Аджелето и доктор Петър Стоянович, за „ битката с домашните митове “, за родителите си – Иван Стоянович, кинокритик, публицист и публицист, и актрисата Ани Бакалова, за персоналните си мемоари от „ благините на социализма “, както ги назовава с подигравка.

Изданието е с твърди корици, близо 400 страници и включва над 150 забавни фотоси, от персоналния списък на създателя, Българска телеграфна агенция, Български национален фронт (българска политическа и други Някои от тях са непоказвани до момента и се разгласяват за първи път. Снимката на корицата е на Александър и Теодора Нишкови, оформлението на изданието и дизайнът на корицата са дело на Тодор Манолов.

„ В един спомен постоянно има пикантерия, в никакъв случай жълто. Трябва да участват ера, рисунък. Характери! Винаги има десетина значими неща, които другите съвременници не са имали топки да изрекат или да признаят в прав текст. Разбира се, човек не може да е единствено длъжен някому или единствено справедлив по отношение на обстоятелствата. Трябва да е по средата, но в същото време да мирише на прясно изпечен самун, та да му се дояде на читателя “ – написа създателят в предговора.

Това са мемоари без утежняване на паметта. Равносметка без тъжна развръзка. Знание надалеч от скучния академизъм. Рядка опция да се надникне зад гражданската маска на един младеж от късния социализъм, та чак оттатък измененията. Без рекламация за пълнота Петър Стоянович ни води из дебрите на забавната си родова памет, по сокаците на детството и пубертета, през сълзи се смее на тогавашната реалност.

Премиерата на книгата „ Несвършващо време. Спомени “ ще се организира на 22 ноември (сряда) 2023 година от 18:30 ч. в Литературен клуб „ Перото “. Водещ на събитието ще бъде Димитър Стоянович, а измежду специфичните посетители на вечерта очаквайте Георги Лозанов, Георги Милков и Мартина Вачкова.
___
Откъс:

Мемоарите постоянно са били обичаният ми род. Там няма изкуствени искания, непотребна научност, псевдохудожествен напор. Обективност, добър жанр, четимост, любознание – нищо повече. Преди време записките на Казанова се продадоха за към 7 млн. евро. Далеч съм от сходни илюзии. Бих бил благополучен няколкостотин души да се утешат и възрадват с моите. Няколкостотин? Дано... Тъй като книгата ще види бял свят в България – красива страна с дребен, само че доста необикновен народ, – афектираните от нея ще са най-малко толкоз, колкото феновете.

В началото мемоаристите са склонни да вършат съществена неточност: самоцензурират се, като че ли пишат не черновата, а текст за щемпел. Забравят да се успокоят, че всичко, което хвърлят в компютъра, си е единствено за тях. Засега. Или вечно. Отчасти. Или изцяло.
За разлика от родилката, писачът в този род има привилегията да избере мъжко-женско, нервак или дебелак, здравеняк или чироз да е новороденото. Като във вица с месаря, който станал акушер, само че още при първото раждане, правилен на навика, очаквателно попитал родилката: 3 кила и 400, госпожо. Така ли да го оставим?

Всеки от вас е попадал на спомен, написан като целева книга, озаглавена, да речем, „ В плен на дълга “ или „ От мандат на мандат “, „ За България “... Книги доклади, освен това постоянно неприятно и скучно написани. В тях си проличава, че създателят хем бърза да се курдиса върху поста-
мента, хем не смее да обрисува цветисто обстановка или персона. Аи е писал на спънат, приповдигнат език, като че ли всеки момент е чакал да хвърли писалката, с цел да си отдъхне и да махне от главата си това извънредно обвързване.

В един спомен постоянно има пикантерия, в никакъв случай жълто. Трябва да участват ера, рисунък. Характери! Винаги има десетина значими неща, които другите съвременници не са имали топки да изрекат или да признаят в прав текст. Разбира се, човек не може да е единствено длъжен някому или единствено справедлив по отношение на обстоятелствата. Трябва да е по средата, но в същото време да мирише на прясно изпечен самун, та да му се дояде на читателя.

Докато написа историята на живота си, мемоаристът не дължи никому нищо с изключение на честност към истината. Е, в случай че е била тъмнолилава, постоянно може да се показа в по-убити люлякови тонове, отдавайки го на избеляване от слънцето. Или в случай че е черна, да е отново в ясно осезаем виолет. Без тази истина, която от време на време ще е убийствена и за самия създател, написаното няма смисъл.

Имах шанса да бъда съблазнен за мемоарния род от един незабравим труд, който като прогимназист открих измежду неокрадените и оживели след Девети томове на фамилната библиотека в някогашния кабинет на прародител ми. Трите тома стояха неподвързани, така че отдалеко на гърбовете на книгите човек можеше да прочете: Антон Деникин „ Очерки русской смуты “. В Живкова България имена като Деникин, Врангел или Колчак бяха неразрешени до престъпност.
Допълнителна тайнственост придаваше събитието, че бяха издадени в Берлин от емигрантското издателство „ Медный всадник “ на съветски. Въпреки сложния език на спомените, цялостен с доста непознати думи, които издирвах в речника, се озовах в свят, изцяло чужд за времето и образованието ми. Трескавите ми часове с Деникин из фронтовете на червено-белия конфликт и цялата подмолна скотщина в антикомунистическия лагер дефинитивно ме дамгосаха, трансформирайки ме в плебей на загатна.

В най-новата ни история (особено при Прехода) имаме значително образци за записки, основно политически. Общият им знаменател не е противоречиво поднесената информация, което би прозвучало разумно. Уви, множеството от тези книги са обединени от трайното чувство за нечетимост. У тях хуморът е необичайност, самоиронията – изключена.

Непрестанно проличава напънът на създателя да придърпа събитията в своя изгода, да се намести в случката, да обладае конюнктурата._ Иначе значими моменти от вчерашния ни политически ден са поднесени по този начин скучно, че искаш това минало да не се е случвало. Няма опит за портрет на участниците, отсъства оня тъничък силует на характера и делата, който дава обемна информация за героите без никакво слугинство. И защото незабавно желая да дам противоположен образец, то поредицата „ Доколкото си припомням “ на Георги Данаилов е ослепителен резултат на гений, на който даже противоречивостта на характера и възрастта не попречиха да напише тези съвременни шедьоври в жанра.

Съвсем естествено стои въпросът кои са образците в родната мемоаристика, които заслужават изваждане пред скоби. Бързам да оставя настрани Симеон Радев по няколко аргументи, които няма да изреждам тук. Нивото му е недостижимо и не предстои на съпоставяне. Без никаква рекламация за пълнота персоналната ми благосклонност клони към мемоарните книги (спомени или дневници) на Бурбулон, Стоилов, Коста Скутунов, Мари Батенберг, ген. Никола Иванов, Дончо Палавеев. Кой знае какъв брой още изпускам. Споменавам тъкмо тези имена, тъй като творбите им обладават равностойната амалгама на две основно значими за жанра качества – информативни и четими са в идентична степен.
Писмените мемоари и дневници, били те политически или персонални, ясно се разделят на две групи – (относително) доброжелателни, т.е. откровени, и преднамерени. Вземете да вземем за пример блестящата „ И аз на тоя свят... “ на проф. Александър Балабанов, минете през много междинната „ Спомени радостни и невесели за български писатели “ на проф. Константин Гълъбов и стигнете до „ България и международната рецесия “ на някогашния министър председател Радославов – целеви реванш на афектирания бежанец, и ще видите блестящо доказателство за упоменатата палитра.

И още нещо, което евентуално е предписание усещане на изкушения от тематиката четец. Политиците, изключително тези, които копнеят да бъдат наричани държавни мъже, посвещават спомените си съвсем напълно на обществената си активност, търсейки опрощение, пояснение и доказателства за тезите си. Почти не описват за фамилния, възпитателния и просветителния подтекст на личността си – информация, извънредно значима за цялостната оценка на персоната им. Типично за страната ни, излагат на обществената сергия само няколкото овластени години, като че ли преди и по-късно за тях живот няма и светът без сюртук е неправилен и запустял.

Фамилната ми история също необичайно се свързва с мемоарната литература. Прадядо ми Иван е водил дневник на дългогодишната си активност като съединист, основател на българските телекомуникации, участник във войните, посланик, царски консултант и персонален делегат. И кой знае още какъв брой неща... Непосредствено след Девети, когато обществото колабира, синът му незаслужено е съден от така наречен Народен съд, пребит в милицията, а имуществото ни отнето, Аджелето демонстративно изгаря в камината в салона записките си с цялата история на страната. Лист по лист (неслучайно в хода на подготовката на Съединението съратниците на Иван Стоянович му дават прякора Аджеле (от турски acele – прибързан, раздразнителен, деен).

Семейните разкази изясняват постъпката му с митинг и омерзение към новата система. Не съм сигурен, че не е имало и елементарен боязън. И до през днешния ден не знам кой тъкмо е видял задачите записки и акта на последващото им изгаряне. Баща ми беше най-активният повествовател на историята, само че той нямаше циничния ми порив към демитологизация. Десетилетия по-късно, при започване на Прехода, по щастлива случайност, типична за архивистиката, от държавните фондове изскочиха скътани елементи от тези записки, непокътнати само тъй като са били писани на гърба на чернови от публични документи в битността му на основен шеф на пощите и известията. От метода, по който бяха подредени времево, човек в действителност оставаше с усещането за нещо по-мащабно, от което са били част. Както и да е, „ изгорените записки “ са мантра и принадлежността към тази историческа загуба е трайна осцилация в фамилното образование.

Първата стъпка в битката със спомените ми обгръща необятен набор. Започва с най-интимния и чист интервал, обхващащ фамилната среда, детството и съзряването – най-значимото огледало за бъдещата персона. Минава през насилственото ошлайфане, да не кажа – рендосване, в гимназията и казармата. И приключва със студентските години – мъчно разделимо двуединство от постепенна загуба на илюзии и ашладисване на нови копнежи.

Напълно наясно съм, че не е задоволително да си знаеш цената, а би трябвало да отчиташ и търсенето. Затова благодаря, че точно „ Несвършващо време “ е в ръцете ви.

Петър Стоянович