Зловещо! Страховитата история зад Острова на канибалите
Остров Назино е изолирано парченце земя на река Об в Томската област в днешна Русия. Той се намира надалеч от цивилизацията, по тази причина през днешния ден съвсем нищо не се случва на него. В предишното обаче се е случило нещо, което го е белязало вечно и му е дало прозвището „ Островът на канибалите “.
През 30-те години на ХХ в. Йосиф Сталин е на власт
в Съюз на съветските социалистически републики. По това време стартират да се организират всеобщи чистки против тези, които се опълчват на режима му.
Сталин търси най-подходящият метод да се оправи с хората, които счита за опасност, и взема решение, че депортирането им в пустата тайга на Сибир би било положително решение на казуса.
И по този начин милиони са депортирани в Сибир
най-често под подправен предтекст като непредставяне на персонални документи на полиция на улицата да вземем за пример.
През май 1933 година 5000 от депортираните са изпратени към остров Назино. 27 от тях умират напът към острова, а останалите са изправени пред суровата реалност на пустошта и глада.
Островът е трябвало да бъде приспособен като работен лагер, в който пандизчиите да секат дървета, с цел да разкрият площи обработваема земя.
На началниците на лагера обаче не са дадени никакви принадлежности за служащите, което автоматизирано значи, че хората са просто захвърлени на самотния остров с дължина по-малко от 3 км и ширина към 500 м.
И това не е всичко. В края на май са изпратени още 1200 пандизчии на дребното парченце земя.
На Назино нямало храна и питейна вода
Властите на острова поръчват брашно, с цел да дават най-малко някаква храна на депортираните. Още при първата доставка обаче настъпва всеобщ безпорядък, откакто гладните пандизчии се нахвърлят на военните и те стартират да стрелят по тълпата.
При втората доставка сюжетът се повтаря, по тази причина началниците назначават „ капитани “ от пандизчиите, които да вземат брашното и да го носят на останалите. Без печки, с които това брашно да се трансформира в същинска храна, пандизчиите стартират да го разтварят в речна вода и да го пият сурово единствено и единствено да набират някаква сила на тялото си.
Този режим на хранене се трансформира в причина за всеобща дизентерия и до няколко седмици хората стартират да измират.
Много скоро пандизчиите стартират да се избиват взаимно
и да се хранят едни от други, а неналичието на храна и закони на това забравено от Бога място убива и последната капчица морал, останала у тях.
„ На острова имаше надзирател на име Косита Веников, юноша. Ухажваше една красавица, изпратена там. Пазеше я. Един ден трябваше да отиде някъде за малко. Хората хванаха хубавицата, завързаха я за дърво, отрязаха гърдите ѝ и всичко, което можеха да ядат от нея… всичко… Бяха гладни и трябваше да ядат. Когато Косита се върна, тя беше още жива. Опита се да я избави, само че не съумя, тъй като към този момент беше изгубила прекалено много кръв “, споделя по-късно свидетел от острова.
Отчаяни изгнаници от острова си вършат салове, с които да избягат от това безбожно място, само че те бързо потъват във водите на Об, а с вярата за избавление умират и самите бегълци. Стотици безжизнени тела изплуват по крайбрежията на острова.
Малцина съумяват да прекосят реката, само че това надалеч не значи, че оцеляват. Те са преследвани за наслаждение от военните в покрайнината.
От 6000 души през май, единствено 2000 оцеляват до юни,
когато са изпратени в непосредствен лагер с не доста по-добри условия.
За жал тези числа са една дребна част от общия брой на хората, изгубили живота си по време на чистките на режима на Сталин, а Островът на Канибалите остава в историята като един злокобен спомен за тези отминали не толкоз от дълго време времена.
Източник: vesti.bg
През 30-те години на ХХ в. Йосиф Сталин е на власт
в Съюз на съветските социалистически републики. По това време стартират да се организират всеобщи чистки против тези, които се опълчват на режима му.
Сталин търси най-подходящият метод да се оправи с хората, които счита за опасност, и взема решение, че депортирането им в пустата тайга на Сибир би било положително решение на казуса.
И по този начин милиони са депортирани в Сибир
най-често под подправен предтекст като непредставяне на персонални документи на полиция на улицата да вземем за пример.
През май 1933 година 5000 от депортираните са изпратени към остров Назино. 27 от тях умират напът към острова, а останалите са изправени пред суровата реалност на пустошта и глада.
Островът е трябвало да бъде приспособен като работен лагер, в който пандизчиите да секат дървета, с цел да разкрият площи обработваема земя.
На началниците на лагера обаче не са дадени никакви принадлежности за служащите, което автоматизирано значи, че хората са просто захвърлени на самотния остров с дължина по-малко от 3 км и ширина към 500 м.
И това не е всичко. В края на май са изпратени още 1200 пандизчии на дребното парченце земя.
На Назино нямало храна и питейна вода
Властите на острова поръчват брашно, с цел да дават най-малко някаква храна на депортираните. Още при първата доставка обаче настъпва всеобщ безпорядък, откакто гладните пандизчии се нахвърлят на военните и те стартират да стрелят по тълпата.
При втората доставка сюжетът се повтаря, по тази причина началниците назначават „ капитани “ от пандизчиите, които да вземат брашното и да го носят на останалите. Без печки, с които това брашно да се трансформира в същинска храна, пандизчиите стартират да го разтварят в речна вода и да го пият сурово единствено и единствено да набират някаква сила на тялото си.
Този режим на хранене се трансформира в причина за всеобща дизентерия и до няколко седмици хората стартират да измират.
Много скоро пандизчиите стартират да се избиват взаимно
и да се хранят едни от други, а неналичието на храна и закони на това забравено от Бога място убива и последната капчица морал, останала у тях.
„ На острова имаше надзирател на име Косита Веников, юноша. Ухажваше една красавица, изпратена там. Пазеше я. Един ден трябваше да отиде някъде за малко. Хората хванаха хубавицата, завързаха я за дърво, отрязаха гърдите ѝ и всичко, което можеха да ядат от нея… всичко… Бяха гладни и трябваше да ядат. Когато Косита се върна, тя беше още жива. Опита се да я избави, само че не съумя, тъй като към този момент беше изгубила прекалено много кръв “, споделя по-късно свидетел от острова.
Отчаяни изгнаници от острова си вършат салове, с които да избягат от това безбожно място, само че те бързо потъват във водите на Об, а с вярата за избавление умират и самите бегълци. Стотици безжизнени тела изплуват по крайбрежията на острова.
Малцина съумяват да прекосят реката, само че това надалеч не значи, че оцеляват. Те са преследвани за наслаждение от военните в покрайнината.
От 6000 души през май, единствено 2000 оцеляват до юни,
когато са изпратени в непосредствен лагер с не доста по-добри условия.
За жал тези числа са една дребна част от общия брой на хората, изгубили живота си по време на чистките на режима на Сталин, а Островът на Канибалите остава в историята като един злокобен спомен за тези отминали не толкоз от дълго време времена.
Източник: vesti.bg
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ