Защо Сарафов реши да напусне кабинета на главния прокурор?
Оставката на Борислав Сарафов не пристигна нито в точния момент, нито по разбиране. Тя не беше плод на неочакван честен катарзис, нито на осъзната отговорност към институцията. Тя беше изтръгната — под напън, след дълго отсрочване и в миг, когато политическият вятър внезапно смени посоката.
Години наред Бойко Борисов и Делян Пеевски демонстрираха удивителна институционална слепота във връзка с проблема „ Сарафов “. Докато обществото протестираше, до момента в който правосъдни решения от висши инстанции поставяха под подозрение легитимността му, политическото статукво комфортно мълчеше или напряко защитаваше неговото наличие. Днес същите тези фигури приказват за „ заслужен акт “ и „ развой по правда “, като че ли груповата памет има къс период на валидност.
В позиция от ГЕРБ обявиха: „ Оставката на Борислав Сарафов е заслужен, само че просрочен персонален акт. “
А от Движение за права и свободи декларират: „ Рокадата на и.ф. основен прокурор е развой по осъществяване на конституционните и законови правила в самостоятелната правосъдна власт и в частност в прокуратурата на Република България. “
Истината е по-проста и надалеч по-неудобна: в случай че имаше политическа воля, Сарафов нямаше да остане нито ден отвън рамките на закона. Вместо това той се трансформира в знак на институционалния дебелоглав и политическата защита. Прокуратурата — призвана да бъде стожер на законността — се оказа пленник на зависимости, а прокурорската гилдия показва държание, което мъчно може да се назова без значение.
На този декор неимоверните старания на опозицията, и най-много в лицето на ПП–ДБ, както и дейностите на служебната власт изглеждаха като опит да се пробие бетонна стена. Стигна се до такава степен, че мощният човек в партията на Румен Радев, която завоюва изборите с безапелационно болшинство, Иван Демерджиев, указа пряк политически напън и даже му даде краен период:
„ Времето на снишаване и сделки свърши “ “Що се касае до Сарафов – през днешния ден е последният късмет за оставка! “, написа в обществената мрежа фейсбук Демерджиев.
И точно тук се крие отговорът на въпроса: Сарафов не реши да напусне — той беше заставен да го направи.
Ако оставката беше подадена след приключването на законовия период или след първите правосъдни решения, тя можеше да бъде тълкувана като акт на институционална отговорност. Но след отвод да се съобрази с решения на висши съдилища и след игнориране на публичното неодобрение, днешното отдръпване наподобява по-скоро като тактическо оттегляне, в сравнение с като кардинална позиция.
Не по-малко показателна е и реакцията на досегашните му политически „ гаранти “. Борисов и Пеевски през днешния ден се стремят да пренапишат личната си роля — от бранители в наблюдаващи, от фактори в коментатори. Това е типичен опит да се яхне вълната на публичното неодобрение, откакто дълго време си стоял от неверната ѝ страна.
Смяната на политическата настройка обаче промени разпоредбите на играта. Без чадър, без политическа поддръжка, Сарафов се оказа в обстановка, в която оставането на поста основен прокурор към този момент носи повече опасности, в сравнение с изгоди. И тогава оставката се трансформира в единствения вероятен ход.
Този случай няма да остане просто епизод от вътрешнополитическата хроника. Той е признак — на завладени институции, на размита отговорност и на взаимозависимост сред управляващите. И в случай че има някакъв извод, той е, че натискът — публичен и политически — към момента може да създава резултати. Но цената за това остава висока: години на ерозия на доверието и следващо доказателство, че законността в България постоянно идва със забавяне.
