Д-р Ирина Лазарова: Остаряването е нашата най-голяма отговорност, но никой не мисли за това
Остаряването е неминуем развой – и въпреки всичко като че ли в никакъв случай не сме готови за него. В просвета, захласната от младостта и продуктивността, всичко, което припомня за загуба на мощ, се отхвърля. А с това отхвърляме и тези, които към този момент са извървели пътя – възрастните хора.
Защо възрастта продължава да бъде табу, за какво институциите постоянно се провалят в грижата, и какви полезности губим по пътя – беседваме с доктор Ирина Лазарова, психиатър и психотерапевт.
Как българите гледат на тематиката за остаряването?
Смятам, че остаряването в днешно време е най-голямата ни отговорност. Никой обаче не я преглежда по този метод. Важно е да мислим за метода, по който ще остареем, и да планираме още до момента в който сме млади.
Това наподобява доста необичайно, тъй като концепциите за остаряването, когато хората са млади, са доста разнообразни. В днешно време има взрив на полезността на младостта, хубостта и тялото, и заради тази причина всичко, което е обвързвано с остаряване, повяхване, загуба на функционалности, в действителност се възприема като грозно и се отхвърля – като нещо, което ще ни аргументи единствено страдалчество и омерзение.
Ако стартираме да мислим за остаряването още от младостта, ще можем по-лесно да свикнем с естествените стадии в виталния цикъл и те няма да наподобяват ужасяващи и страшни.
Ще съумяваме да гледаме бръчките по лицето си в огледалото не с мисълта, че животът свършва, а с концепцията, че това значи, че сме имали пълностоен живот, че сме научили неща и сме развили умения, че можем да предадем нещо на децата си.
Най-големият смут на остаряването за огромна част от хората е обвързван с това, че самото остаряване и възрастните хора са знак на наближаваща гибел – нещо извънредно, което хората считат, че би трябвало да заобикалят като тематика по всевъзможен метод. А това не ни дава опция да се подготвим пълноценно и последователно, и ни прави в действителност по-тревожни, по-малко адаптивни.
Възрастните хора не са знак на наближаваща гибел, а на претърпян живот. Ако успеем да забележим това, ще се отнасяме по-достойно и към тях, и към себе си.
Как бихте описали отношението към възрастните хора и другите уязвими групи в българското общество – хора с психологични проблеми, с увреждания, с пристрастявания, деца?
Обществото ни показва по едно и също време фиктивен почит и действителна маргинализация към уязвимите групи. Особено възрастните хора се възприемат като тежест – физическа, прочувствена и икономическа. Те постоянно са изключени от ежедневния живот и институционалните практики, тъй като към този момент не „ принасят смисъл “ – не са запас, а използват запаси. Подобна настройка води до оттегляне от тях и до липса на ангажимент с техните потребности.
Това е доста забавен феномен, тъй като за огромна част от хората, изключително по-младите, предишното не съществува, а сегашното е единственият избор за смисъл. У тях се е формирало разбирането, че животът след 70-годишна възраст не коства, тъй като е по-скоро задължение за близките и тъга за индивида, който го живее.
Това не е ли липса на всякаква действителна визия за живота?
Защо възрастта продължава да бъде табу, за какво институциите постоянно се провалят в грижата, и какви полезности губим по пътя – беседваме с доктор Ирина Лазарова, психиатър и психотерапевт.
Как българите гледат на тематиката за остаряването?
Смятам, че остаряването в днешно време е най-голямата ни отговорност. Никой обаче не я преглежда по този метод. Важно е да мислим за метода, по който ще остареем, и да планираме още до момента в който сме млади.
Това наподобява доста необичайно, тъй като концепциите за остаряването, когато хората са млади, са доста разнообразни. В днешно време има взрив на полезността на младостта, хубостта и тялото, и заради тази причина всичко, което е обвързвано с остаряване, повяхване, загуба на функционалности, в действителност се възприема като грозно и се отхвърля – като нещо, което ще ни аргументи единствено страдалчество и омерзение.
Ако стартираме да мислим за остаряването още от младостта, ще можем по-лесно да свикнем с естествените стадии в виталния цикъл и те няма да наподобяват ужасяващи и страшни.
Ще съумяваме да гледаме бръчките по лицето си в огледалото не с мисълта, че животът свършва, а с концепцията, че това значи, че сме имали пълностоен живот, че сме научили неща и сме развили умения, че можем да предадем нещо на децата си.
Най-големият смут на остаряването за огромна част от хората е обвързван с това, че самото остаряване и възрастните хора са знак на наближаваща гибел – нещо извънредно, което хората считат, че би трябвало да заобикалят като тематика по всевъзможен метод. А това не ни дава опция да се подготвим пълноценно и последователно, и ни прави в действителност по-тревожни, по-малко адаптивни.
Възрастните хора не са знак на наближаваща гибел, а на претърпян живот. Ако успеем да забележим това, ще се отнасяме по-достойно и към тях, и към себе си.
Как бихте описали отношението към възрастните хора и другите уязвими групи в българското общество – хора с психологични проблеми, с увреждания, с пристрастявания, деца?
Обществото ни показва по едно и също време фиктивен почит и действителна маргинализация към уязвимите групи. Особено възрастните хора се възприемат като тежест – физическа, прочувствена и икономическа. Те постоянно са изключени от ежедневния живот и институционалните практики, тъй като към този момент не „ принасят смисъл “ – не са запас, а използват запаси. Подобна настройка води до оттегляне от тях и до липса на ангажимент с техните потребности.
Това е доста забавен феномен, тъй като за огромна част от хората, изключително по-младите, предишното не съществува, а сегашното е единственият избор за смисъл. У тях се е формирало разбирането, че животът след 70-годишна възраст не коства, тъй като е по-скоро задължение за близките и тъга за индивида, който го живее.
Това не е ли липса на всякаква действителна визия за живота?
Източник: boulevardbulgaria.bg
КОМЕНТАРИ