Още с първия кръг на българския подбор за изпълнител на

Още с първия кръг на българския асортимент за реализатор на Евровизия на 24 януари обществените мрежи и коментарните секции се извършиха с прочут микс от отчаяние, подигравка и отмалялост. Реакциите варираха от " това ли ни е най-хубавото? " и " безлично и предвидимо " до по-крайни оценки като " нямаме място на този конкурс ".

Кои ще бъдат специфични посетител звезди в първото шоу от музикалната конкуренция за Евровизия у нас

Ето кой ще гледаме в събота

Не бяха спестени и рецензии към Българска национална телевизия, че за следващ път няма визия по какъв начин се провежда сходно събитие, както и към избора на жури, чийто членове въпреки всичко имаха значим глас в това кои реализатори и групи да останат в конкуренцията и кои да си тръгнат. Макар тонът на хората да беше друг, общото чувство беше едно: липса на заряд, на концепция и на чувство, че България въобще влиза в Евровизия със самочувствие и ясна цел.

Тези отрицателни реакции не са нещо ново и не са ориентирани като че ли единствено към съответните песни или реализатори. Те са признак на насъбрано отчаяние - от години българската аудитория усеща, че селекцията ни е по-скоро официално присъединяване, в сравнение с същинска упоритост за конкуренция. Вместо неспокойствие и очакване, подборът постоянно поражда незаинтересованост или вътрешно разделяне още преди да е определен представител.

В основата на казуса стои неналичието на ясна тактика. Успешните страни на Евровизия не третират състезанието като еднократен ефирен ангажимент, а като дълготраен културен план. Те знаят какъв облик желаят да покажат, какъв вид актьори търсят и какво обръщение носят на европейската сцена. В България подборът наподобява реактивен - без отчетлива идея, без чувство, че песните са част от по-голяма картина. Това води до участия, които не са неприятни, само че не и запаметяващи се (с дребни изключения).

Друг основен недостиг е раздраната ни музикална еднаквост. Негативните мнения след първия кръг ясно демонстрираха това - част от публиката подлага на критика песните, с които всеки актьор избра да се показа, че звучат прекомерно еднообразно, като опит за реплика на западни трендове, до момента в който други ги намират за прекомерно местни и " насилени ", без универсално обръщение. Да, още не сме чули по какъв начин ще звучи песента, с която ще се представим през 2026 година, само че опитът досега демонстрира, че България към момента не е намерила салдото сред личното си културно звучене и езика, който Европа разпознава. Проблемът не е дали пеем на британски или български, или по какъв начин тъкмо се изписват имената на изпълнителите, а дали това, което демонстрираме, е достоверно и в същото време конкурентоспособно.

Сценичното наличие е още една постоянно споменавана уязвимост. Евровизия от дълго време не е конкурс единствено за добра ария или мощен глас - това е три минути роман, облик и страст. Българските участия постоянно остават в зоната на безвредното: минималистична визия, неразбираема драматургия и театрално държание, което не комуникира ясно обръщение. В резултат песента и създателят не предизвика - нито положително, нито отрицателно, а просто се разтваря измежду десетки други.

Към това се прибавя и чувството за стеснен достъп и затворени кръгове в селекционния развой. Част от отрицателните реакции след подбора на 24 януари не бяха толкоз за качеството на песните, що се касае за възприятието, че липсва същинска конкуренция и многообразие. Това отблъсква актьори с по-смели хрумвания, с различно звучене или с интернационален опит - точно тези, които биха могли да извадят България от зоната на комфорт.

С две думи, липсват ни ясни критерии, храброст и поредност. Липсва ни визия по какъв начин и за какво участваме в Евровизия - не просто с цел да присъстваме и да създадем нещо апропо, а с цел да бъдем фактор. Докато състезанието се възприема като обвързване (и то неприятно), а не като опция, отрицателните реакции ще се повтарят всяка година, без значение от това кой стои на сцената.

Защото промяната на реализатори не трансформира обстоятелството, че мейнстриймът у нас рядко позволява музика, която да бъде неуместна, конфликтна или действително обвързвана със актуалния живот. Рокът и най-много попът от дълго време са изгубили първичната си функционалност на протест, митинг и провокация, а на тяхно място е застанала добре изгладена, безвредна форма, която не задава въпроси и не провокира реакции.

И изпращаме песни, които по-скоро се стремят да не нервират никого, в сравнение с да кажат нещо значително. Българската музика на Евровизия постоянно наподобява на затворена безвредна игла - подредена, стерилна и обезопасена до степен, в която към този момент не може да убоде никого. А състезанието, колкото и да е комерсиален, награждава точно противоположното: риск, темперамент и ясно декларирана позиция.

Европейската аудитория не търси съвършенство, а истина. Не търси песни, които " не бъркат ", а такива, които имат смелостта да бъдат остри, уязвими или даже спорни, както потвърждава и изборът на финалисти през последните години. Както беше написал и Венцислав Мицов от Хиподил на Фейсбук страницата си: " Розите не са красиви единствено поради цвета и аромата си. Те са красиви, тъй като имат бодли ". Докато България продължава да избира и изпраща музика без такива " бодли ", Евровизия ще остава огледало не на неналичието ни на гений, а на страха ни да бъдем същински разпознаваеми.

Кои български актьори отпаднаха и кои не престават да се борят за мястото си на Евровизия 2026

Оспорвана конкуренция

Ще приключим като споменем и още един по-болезнен, само че действителен фактор, а точно националният скептицизъм. Да, може да имаме тресчици за дялане, само че е неоспорим факт, че българската аудитория постоянно стартира да подценява личния си представител още на равнище асортимент, което основава отрицателен декор, пренасящ се и отвън страната. Евровизия е конкурс, в който увереността и общият роман към присъединяване имат значение. А когато сами не имаме вяра в това, което изпращаме, мъчно можем да чакаме Европа да го направи вместо нас.