Още преди да стане любимец на българската публика, Константин Кисимов

Още преди да стане любим на българската аудитория, Константин Кисимов със своя артистичен гений покорява цяло Велико Търново, града, в който бъдещият исполин на театралното изкуство се ражда преди 125 години - на 16 април 1897-а.

Съдбата му отрежда щастието, само че и отговорността да бъде потомък на заможния и уважаван търговски жанр Кисимови, дарил на престолнината и страната видни персони. Достатъчно е да споменем, че Георги Кисимов е участник във Велчовата завера, неговият наследник Пандели Кисимов, който е вуйчо на актьора, е изявен деятел в националноосвободителното придвижване през Възраждането и един от изтъкнатите историци в годините преди и директно след Освобождението.

Но безспорната „ перла в короната” на фамозната фамилия е бабата на Константин Кисимов Евгения Кисимова. Надраснала рестриктивните мерки на времето и предразсъдъците на патриархалния морал, през 1869 година тя основава „ Женска община”, благотворително сдружение ”Радост”, ангажирано с неделно девическо учебно заведение и библиотека към него, на 13 август 1877 година образува сдружение „ Милосърдие”, което има за задача да подкрепя бежанците и ранените по време на Освободителната война 1877-1878 година.

Константин Кисимов е роден след гибелта на именитата си баба, само че разказите на старостоличани, както и написаното за нея, са най-голямата му родова горделивост.

А спомените за бащината му къща, съборена през 30-те години на предишния век, с цел да се построи Земеделската банка, е измежду най-милите, само че и мъчителните.

До края на живота си той тъгува за просторния и комфортен дом и постоянно, когато в годините на своята популярност посещава родния си град, отива на мястото, където е била къщата, почуква със своите три „ магически” гвоздеи, единият от Царевец, другият от Преслав, а третият от Копривщица, и възпламенява снопче кибритени клечки. Константин Кисимов е уверен, че този обред освен съхранява загатна за отминалите години и славата на дедите, само че и го защищава от житейски и креативен беди.

Косьо, както старостоличани с обич назовават надарения представител на Кисимовия жанр, учи в родния си град, увлича се от богатата му история, може с часове да споделя за легендите, с които е обгърнато предишното, знае удивителни детайлности за ориста на всяка улица и постройка.

Но безспорната му пристрастеност е театърът. С плам взе участие в учебните постановки, изявява се на сцената на читалище „ Надежда”, провежда със свои другари „ театро” в бащиния дом. Още тогава превъзходните му осъществявания задоволяват и най-придирчивите търновски фенове.

През образователната 1921/1922 година той следва право и философия в Софийския университет.

След сполучливо изискан изпит в края на 1922 година Константин Кисимов към този момент е „ драматически възпитаник при Народния театър”, институцията, която се трансформира в негова орис.

Театралите-ветерани наложително описват на всички свои новопостъпващи сътрудници за случая с избухналия през февруари 1923 година по време на зрелище пожар и за самоотверженото държание на новака от Велико Търново.

Той е измежду последните, напуснали сцената и постройката, борейки се с огнената буря, с цел да избави постройката, реквизита и присъстващите в храма на Мелпомена актьори и фенове.

Благодарение на гения си и готовността „ да се раздава на сцената докрай” Константин Кисимов бързо се подрежда измежду колосите, играли в театралния ни Олимп.

В продължение на 43 години старостоличанинът извайва на неговата сцена десетки облици, считани от експертите за безконечни мостри. Години наред публиката от сърце се смее, или плаче, гледайки невероятните му ту комични, ту изпълнени с трагизъм превъплъщения и в края на всяко зрелище непроменяемо го подарява с любовта си, изразена в продължителни аплаози.

С доста възторг и неповторима „ кисимовска” техника той построява запаметяващи се облици в постановките „ Големанов” (1929 г.), „ Топаз” (1929 г.), „ Боян Магесникът” ( 1930 г.), „ ”Хамлет” (1931 г.), „ Хъшове” (1931 г.), „ Свекърва” (1932 г.), „ Боряна” (1932 г.), „ Женитба” (1944 г.), „ Училище за жени” (1947 г.), „ Снаха” (1951 г.), „ Езоп” ( 1956 г.), „ И най-мъдрият си е малко прост” (1960 г.), „ Камък в блатото” (1960 г.), „ Службогонци” (1965 г.) … Коронната му роля, която играе повече от тридесет години, е на Странджата от Вазовите хъшове, а през дългогодишния си креативен интервал наизустява даже и репликите на сътрудниците си, с цел да им оказва помощ.