Още от Античността короната е символ на властта. Лавров венец,

Още от Античността короната е знак на властта. Лавров венец, източна диадема или регалия, направена от доблестен материал – това скъпо бижу е било поставяно на главата на ръководещия, а останалите са коленичили пред него. В името на короната са били погубвани милиони животи и се е прекроявала хилядократно картата на света.  

В поредност от текстове ще ви срещнем с едни от най-интересните владетели в международната история. Някои са водели страните си до нечуван напредък, Златни епохи и неподозирано обширни граници. Други са пропилявали благосъстоянията и силата си в гонене на химери или са заличавали постигнатото от предците си. Добри, зли, подли, пресметливи, благородни или благочестиви, всички те са носели бремето на ръководството и отговорността за благоденствието на своите нации.

Идеята за Османската империя се ражда от един сън. Един ден, на Осман – създателят на династията, се присънило по какъв начин пред него израства грамадно дърво, чиято сянка поглъщала целия свят от небосвод до небосвод. Високо растяло дървото, до момента в който най-после грамадната му корона не се подпряла на четири велики планини – Тарс, Атласките планини, Балкана и Кавказ. В сянката на дървото се разстлали равнини, покрити с тучни ливади и зелени гори, измежду които шумолели потоци и реки. Блестящи градове и селища изпълвали всичко, огласяни от песните на хиляда типове птици и апелите на мюезините към молебствия в чест на Аллах. Насред тази хубост един град изпъквал със своята хубост и мощ, блестейки като най-прекрасния елмаз върху пръстена на вселената. В края на своя сън, Осман поставил пръстена на ръката си и се събудил.

Сънят на Осман се трансформира в нарицателно за фантазията на османците да основат международна империя, която сходно на вълшебното дърво да хвърли сянка върху целия свят. В центъра на тази концепция стоял един град – най-важният в света или както го наричали някои – „ градът на човешките копнежи “ – Константинопол. Завоюването на този елмаз на средиземноморската цивилизация се трансформира в най-съкровената фантазия на генерации владетели. Всеки един от тях протяга ръка към великия град, само че столицата на античната Византийска империя остава недосегаема. Въпреки това, с всяко последващо потомство, задачата наподобява все по-постижима.

През 1444 година, войските на османския султан Мурад II съкрушават последния огромен кръстоносен поход в европейската история под стените на Варна. Четири години по-късно, Мурад печели втора славна победа в така наречен Втора борба при Косово поле, след която на Балканите към този момент никой не провокира върховенството на Полумесеца. Когато издъхва през 1451 година, султанът оставя след себе си една огромна, мощна и постоянна страна. Оставя и един наследник, който мнозина подценяват през цялото му детство. Неговото име е Мехмед.

Мехмед е роден на 30 март, 1432 година в Одрин, тогавашната столица на Османската страна. Той е наследник на четвъртата брачна половинка на султан Мурад II – Хюма хатън (името й значи „ райска птица “) и е втори наследник на падишаха. Според доста откриватели, тя е от славянски, евентуално сръбски генезис. Отвлечена в иго през 20-те или началото на 30-те години на XV в., когато Сърбия към момента е независима страна. Тази доктрина се поддържа и от обстоятелството, че Мехмед II е владеел свободно сръбски – на който майка му го е научила.

През 1438 година младият принц (шахзаде) е обрязан и приема публично исляма, след което стартира неговото развъждане съгласно строгите обичаи на османския двор. Той се учи да се бие, да чете и написа, да познава и пояснява Корана и ислямското право. През 1443 година Мехмед е изпратен дружно с майка си в град Амасия, където е назначен за санджакбей за да ръководи региона, наставляван от двама съветници-учители (лала). Освен тях Мурад изпраща на своя наследник някои от най-изтъкнатите духовници и учени в тогавашния ислямски свят – сириецът Акшамсаддин и кюрдът Шамсуддин ибн Исмаил Гюрани. Двамата оказват мощно въздействие върху образуването на мирогледа на Мехмед и неговото мистично, само че ортодоксално усещане за исляма.

През 1444 година дванадесетгодишният Мехмед се оказва единствен правоприемник на трона, откакто по-големият му брат Алаеддин Челеби умира ненадейно. Покрусен от тъга, Мурад II краткотрайно се отдръпва от престола и оставя сина си да ръководи. Кратката му отмора е прекратена от нашествието на кръстоносните войски през есента на 1444 година Везирите увещават остарелия султан че ситуацията е несъответствуваща за толкоз млад държател и Мурад продължава да ръководи до гибелта си през 1451 година Междувременно доста хора в Европа и Близкия Изток си основават прекомерно неправилна визия за Мехмед като за слаб и колеблив юноша, който не съумява да остане на висотата на обстановката.

За това спомага и неговото въодушевление по книгите, поезията, музиката и проучването на езици. Смята се, че владеел свободно шест езика – родният си османотурски, сръбски, гръцки, персийски, арабски и латински. Изучавал както класиките на ислямската научна литература и богословие, по този начин и достиженията на европейската и византийската просвета и създателите от древността. Той бил разпален обожател на Александър Македонски и четял в гръцки оригинал неговите биографии, надявайки се някой ден да се популяризира като античния поробител.

През 1451 година Мехмед II застава отпред на Османската империя. Сънят на Осман, излъчен през поколенията, е обсебил съзнанието му – завладяването на Константинопол се трансформира в основна цел за владетеля. През идващите две години цялата политика която води, в това число и изкуственото поддържане на облика на колеблив юноша, имат за цел едно едничко нещо – обсадата на византийската столица. Методично и поредно Мехмед обезврежда всички вероятни съдружници на Византия и изолира умиращата империя от света. Впрягайки всички запаси на своята страна, Мехмед построява огромен и мощен флот, с който да блокира Босфора, а по суша провежда най-голямата войска, виждана в Европа от времето на Римската империя – над 80 000 бойци, следвани от инженерни елементи, артилерия и голям обоз.

Обсадата на Константинопол продължава три месеца. Боевете са кървави, а бранителите – упорити. Дори грамадните оръдия, издигнати от унгарския инженер Орбан, не съумяват да наклонят везните в интерес на Полумесеца. В края на краищата, на 29 май 1453 година, Мехмед заповядва един заключителен взлом с всички налични сили. Около обяд защитата на крепостните стени се пропуква и османските войски овладяват елементи от Теодосиевите стени.

Падането на града е неизбежно. Последният византийски император Константин XI Драгаш умира в стълкновение с нахлуващите противников сили. Мехмед влиза триумфално в града. Първата му работа е да резервира най-ценните здания от плячкосване. Еничарите са изпратени да окупират всички основни местоположения, измежду които императорският замък и храмът „ Св. София “. През идващите три дни на грабежи и разграбване огромна част от ок. 30 000 население на Константинопол е пленено, продадено в иго или избито. Двадесет и една годишният Мехмед афишира града за своя нова столица и стартира неговото възобновяване и наново заселване.

Завладяването на именитата византийска столица носи на Мехмед II несравнима популярност в света на исляма – той е първият мюсюлмански държател, който съумява да покори града, към който воините на исляма се стремят още от времето на пророка Мухаммад. За тази си победа той е почетен с прозвището „ Фатих “ – Завоевателят. В този миг на висш успех, други владетели биха оставили на страна дейната външна политика и биха дочакали спокойни старини, заобиколени от разкоша на своята империя. Не и Мехмед. С вземането на Константинопол, той прогласява себе си за „ цезар на римляните “ и афишира, че застава отпред на империя, която е правоприемник на Римската, претендирайки за всички земи, които римляните в миналото са владели. Мехмед няма желание да се задоволи единствено с едно завладяване. Константинопол е единствено началото.

Още на идната 1454 година той повежда войските си към Сърбия. Използвайки като предлог, че диктатор Георги Бранкович се пробва да води договаряния с унгарците зад тила на Портата, Мехмед взема решение да се разправи със своя непослушен васал. Османските войски опустошават цяла Сърбия, атакувайки и унгарската цитадела Белград през 1456 година След обезверена опозиция, проведена от Янош Хуняди, градът е арестуван. В разразилата се крайна борба Мехмед II се хвърля в разгара на сражението и до последно отхвърля да одобри, че армията му не може да завоюва, убивайки в единоборство неколцина противников бойци. Въпреки че не взема Белград, Завоевателят превзема сръбската столица Смедерево през 1459 година и в действителност унищожава Сърбия като независима страна.

След като съкрушава сърбите, Мехмед се заема да унищожи последните държавици, които към момента могат да претендират за византийското завещание – деспотство Морея в Пелопонес и Трапезундската империя в Мала Азия. През 1460 година османските войски прекосяват Коринтският провлак, навлизат в Пелопонес и завладяват столицата на Морея – град Мистра. Година по-късно османската войска напредва по черноморското крайбрежие на Мала Азия  и доближава до град Трапезунд, който е високомерен след къса блокада. Великите Комнини – ръководещата династия, са приобщени към спахиите, служещи в османската армия. Две години по-късно, обвинени в скрит план против Мехмед, Давид Комнин и тримата му синове са призовани в Константинопол и екзекутирани по заповед на султана.

Едва завършил със завоюването на Трапезунд, през 1464 година Мехмед поема на нов поход, този път против Босна. Войските му разгромяват съпротивата на локалните сили и макар тежкия терен, до края на годината османците покоряват по-голямата част от планинското кралство. Това дава опция на Мехмед още същата година да започва походи в Мала Азия против последната останала самостоятелна турска страна – емиратът Караман. След две години на походи планините Тарс са покорени и Караман се трансформира в част от османските владения.

Успоредно с войните в Мала Азия, Портата се впуска в нескончаем спор против Венеция и нейните съдружници – албанците. Последните са обединени в така наречен Лига от Леже, отпред с именитият Георги Кастриоти – Скендербег. В продължение на 15 години османците несполучливо се пробват да подчинят албанските земи и да изтласкат венецианците от Егейско море. Едва през 1479 година Полумесеца извоюва дефинитивна победа, подчинявайки огромна част от егейските острови и ликвидирайки Лигата от Леже след гибелта на Скендербег.

Докато войната по море и суша с венецианците тече, Мехмед активизира спомагателни сили, с цел да води война на още три фронта. През 1475 година войските му нахлуват в Молдова. След първични неуспехи, Мехмед повежда главните си сили на север от р. Дунав и през 1476 година пречупва молдовската опозиция. В борбата при Валеа Алба османските войски са на прага на разгрома, когато Мехмед се хвърля в борбата отпред на персоналната си тайфа. Виждайки султана си да язди в челото, еничарите се прегрупират и разгромяват молдовските войски, командвани от воеводата Стефан III Велики.

Година по-късно главните войски на Османската империя потеглят в Мала Азия, с цел да се изправят против нов, сериозен зложелател – емирът на Ак Коюнлу Узун Хасан, който към този момент владее днешните Армения, Азербайджан, Ирак и Западен Иран. През 1477 година двете войски се срещат в борбата при Олтъкбери. Въоръжените с аркебузи османски войски нанасят проваляне на най-вече кавалерийската войска на тюркемните. Победата циментира османското предимство в Мала Азия – към империята са присъединени част от земите на дн. Източна Турция. Докато султанът жъне тези триумфи по бойните полета, неговият популярен везир Гедик Ахмед паша отпред на османския флот навлиза в Черно море и превзема владенията на Генуа на Кримския полуостров. Османските войски съумяват да слагат под васална взаимозависимост и Кримското ханство – финален правоприемник на татарската Златна орда – бивш стопанин на черноморските степи.

Успоредно с нападателната външна политика, Мехмед инициира редица вътрешни промени. Той приключва оформянето на османския административен уред и администрация. Всички служби и техните отговорности са разказани в основополагащ закон (кануннаме), публикуван през 1477-78 година Същевременно Мехмед изолира остарялата племенна аристокрация от водещите постове в страната. Вместо тях се ускорява ролята на служебната аристокрация – взетите с кръвен налог християнски младежи. Най-умните от тях се рекрутират за дворцова работа, заемайки министерски постове или стават началници на другите дворцови канцеларии. По този метод Мехмед се стреми да сътвори държавна администрация, напълно подвластна от султана, която няма връзки с никои родове или клики в страната.

Успоредно със законовите и административни промени, Мехмед е деен настойник на архитектурата и изкуствата. По негово време в османската столица работят няколко османски художници, най-известни измежду които са Накаш Синан бей и неговият възпитаник Ахмед Сиблизаде. Освен тях Мехмед кани редица представители на италианските школи в своя двор, поръчвайки портрети на някои от огромните имена на Ранния Ренесанс. Паралелно с изкуствата, Мехмед стартира основаването на огромна дворцова библиотека, в която по негово време са събрани над 8000 ръкописа, в това число истински гръцки версии на „ Илиада “ и „ Анабазис на Александър Велики “.  Султанът покровителства редица мюсюлмански и християнски учени, които преписват остарели издания или основават нови трактати.

През 1480 година още педи да навърши 50, Мехмед към този момент се готви за ново, грандиозно завладяване. Верен на думата си, че възвръща римското завещание, той взема решение да нахлуе в Италия и по опция да превземе Рим. През същата година османски войски дебаркират в Апулия и завладяват град Отранто дружно с още няколко по-малки замъци. През зимата Мехмед стартира да провежда огромна експедиция, чиято цел е да достави подкрепления и да разшири османското предмостие в Апенините. Същевременно папа Сикст IV привиква обезверен съюз на локални владетели и краля на Арагон Фернандо II в опит да сътвори войска за отбрана на Южна Италия. В разгара на подготовката за похода си, Мехмед ненадейно умира. Съвременната историография е съвсем единомислеща, че става въпрос за дворцов прелом.

Уморени от непрекъснатите походи и упоритости на своя стопанин, част от везирите се сплотяват зад престолонаследника Баязид II и провеждат отравянето на Завоевателя. Така, на 3 май 1481 година умира един от най-великите завоеватели в човешката история. Новината за гибелта му провокира вълна от облекчение измежду европейците. В Италия бият празнични камбани.

Образът, с който Мехмед остава в историята несъмнено е спорен. За доста от съвременниците си той е свиреп тиранин и войнолюбец, чиято упоритост не познава граници. От друга страна, Мехмед е един от най-големите меценати на своята ера, патрон на литературата, архитектурата и изкуствата. Само потомство по-късно, империята, чийто владения удвоява, се трансформира в международна мощ. След гибелта му, сънят на Осман продължава да движи напред османската упоритост, само че в паметта на поколенията остава загатна за индивида, сложил диамантения пръстен на пръста си – Мехмед II Завоевателя.