Тежестта на короната: Стефан IV Урош Душан – последният господар на Средновековните Балкани
Още от Античността короната е знак на властта. Лавров венец, източна диадема или регалия, направена от доблестен материал – това скъпо бижу е било поставяно на главата на ръководещия, а останалите са коленичили пред него. В името на короната са били погубвани милиони животи и се е прекроявала хилядократно картата на света.
В поредност от текстове ще ви срещнем с едни от най-интересните владетели в международната история. Някои са водели страните си до нечуван напредък, Златни епохи и неподозирано обширни граници. Други са пропилявали благосъстоянията и силата си в гонене на химери или са заличавали постигнатото от предците си. Добри, зли, подли, пресметливи, благородни или благочестиви, всички те са носели бремето на ръководството и отговорността за благоденствието на своите нации.
Много хора неправилно имат вяра, че златото е метала, който движи средновековната стопанска система в Европа. Истината е, че най-важният метал е среброто. Именно сребро донасят испанците от Перу, с цел да трансформират своята иберийска страна в първата международна империя. Но Испания не е единствената империя, родена от силата на среброто. По време на така наречен Възходящо Средновековие в сърцето на Балканите – дн. република Косово, тогавашните сръбски владетели откриват, че под нозете им се крие изобилно благосъстояние.
Сребърните залежи на региона Монастир се трансформират в извор на господство и непоклатимост за сръбската страна. Сигурното благосъстояние, предпазено освен от здрави замъци, само че и от планинския релеф на Централните Балкани, се трансформира в основа за създаване на средновековната сръбска страна. Владетелите от династията на Неманичите постепенно и търпеливо натрупат сили и запаси, водейки ловка и пресметлива дипломация с по-могъщите си съседи – Унгария, България и Византия. Сърбия търпеливо чака своя звезден момент. Съдбата й отрежда времената на популярност да дойдат в навечерието на две страховити бедствия – Черната гибел и османското завладяване. В тези преломни години, на трона на Сърбия застава последният балкански държател от Средните епохи, който заслужава прозвището „ Велик “ – Стефан IV Урош Душан.
Историята на Душан стартира в самото начало на XIV в. Историците към момента спорят за рождената му година. Според по-старата доктрина, той е роден през 1308 година Според по-съвременни проучвания, основани на нови дубровнишки и византийски извори, Душан се ражда при започване на 1312 година За разлика от рождената година, родословието му е добре известно. Бащата на Душан е Стефан III Дечански (1321-1331 г.) – предвидлив и упорит принц, който не крие апетитите си към бащиния трон.
Дядото на Душан – Стефан II Милутин (1282-1321 г.) от своя страна се притеснява от своя упорит наследник и даже заповядва Дечански да бъде ослепен и пратен в заточение в Константинопол, дружно с цялото му семейство. По майчина линия Душан произлиза от българския болярски жанр Смилец. Майка му Теодора е щерка на българския държател Смилец (1292-1298 г.). Любопитното е, че и бабата на Душан по бащина линия – майката на Стефан Дечански, също е българка – Ана Тертер, щерка на Георги I Тертер и сестра на българският цар Теодор Светослав.
Следвайки татко си в изгнанието му, Стефан Душан израства в Константинопол – космополитната столица на Византийската империя, в която си дават среща Изтока и Запада. Смята се, че тези първи години от живота му основават у Душан мощно предпочитание за великолепие и популярност, които да претвори в личната си татковина. Съдбата му дава този късмет. През 1320 година, чрез ходатайството на сръбското духовенство, Стефан Милутин позволява на Стефан Дечански и фамилията му да се завърнат в Сърбия. За да е убеден че синът му ще се държи обичайно, Милутин подрежда младия му внук – Душан, да живее при него в кралския двор. Този нов и скъп политически опит се оказва доста значим за бъдещето на сръбския принц.
Случайно или не, няколко месеца след завръщането на Дечански в Сърбия, Милутин се разболява и умира. Кралството е хвърлено в къс интервал на безредица, в който за трона се борят няколко кандидати. Верен на своята упоритост, Стефан Дечански ликвидира съперниците си, включително и своя брат Стефан Константин и през 1321 година се възкачва на сръбския трон като Стефан III Урош. За да подсигури позицията си на трона, на 6 януари (Коледа) 1322 година, престолонаследникът Стефан Душан е коронован за „ младши крал “, получавайки в свое притежание областите Зета (дн. Черна Гора) и Задхълмието (Южна Босна). Център на неговата власт става град Шкодра, а цялостното притежание над областите му е предадено през 1326 година, когато навършва пълноправие съгласно тогавашните закони.
Скоро след възшествието му като младши крал, Душан се впуска в първото си тестване – Хумската война, избухнала сред Сърбия, от една страна и съюзът на Банство Босна и Република Дубровник, от друга. Душан се включва интензивно във военните дейности и през 1329 година нанася уверено проваляне на босненския държател Стефан IV Котроманич. Година по-късно Стефан Душан се бори в борбата при Велбъжд (1330 г.), в която сърбите разгромяват войските на цар Михаил Шишман. Победата разрешава на Стефан III Дечански да сложи на българския трон Йоан Стефан – негов племенник, наследник на сръбската принцеса Ана Неда.
Насред тази победа, Дечански позволява сериозна неточност. Вместо да продължи войната против Византия, която стои в основата на Велбъждката борба, кралят взема решение да се контракти с ромеите. Това провокира остра реакция на про-военната партия в Сърбия, ръководена от престолонаследника Душан. Като резултат от това напрежение, през 1331 година сред татко и наследник избухва битка за трона. Тя приключва с последна победа на Стефан Душан, който пленява татко си и го праща в тъмницата.
В началото на септември 1331 година Душан е коронясан за крал на Сърбия. По същото време неговият братовчед Йоан Стефан е свален от българския трон и сменен с Йоан Александър. Александър желае да реализира бърз мир със Сърбия, с цел да подсигурява короната си. Душан, който се стреми към агресия на юг и не търси война с българите, се съгласява на мир и подписва брак със сестрата на Йоан Александър – българската принцеса Елена Страцимир. Подсигурявайки източните си граници, Стефан Душан се концентрира към главната си цел – Македония.
След като потушава протест на черногорските благородници в Зета през 1332 година, Душан насочва войските си против византийските владения в Македония. От 1334 година насетне сърбите стартират непрекъсната агресия на юг. В отчаянието си да ги спрат, византийците все по-често докарват османски наемници на Балканите. Същевременно Византия е обхваната от следващата революция – сред младият Йоан V Палеолог и военачалник Йоан Кантакузин. Сърбия и България, въпреки да застават на срещуположни страни, се възползват от слабостта на Византия и превземат елементи то нейната територия в Тракия и Македония. Успоредно с сполучливите си походи в Македония, Стефан Душан съумява да отрази няколко нашествия на унгарците от север и запад. В резултат сърбите превземат Браничевска област и елементи от Босна, отхвърляйки унгарската опасност. Тези събития се развиват на фона на постоянни взаимоотношения с България.
Върхът на сръбско-българската дружба идва през 1346 година, когато с благословията на търновският патриарх Симеон, сръбската черква се прогласява за автокефална патриаршия с център Печ. По същото време Стефан Душан изявява своята рекламация за императорска купа, назовавайки се „ цар на сърби и ромеи “. И двете искания са отхвърлени от Византия, а откакто сръбското духовенство прогонва представителите на Цариградската патриаршия от Македония, Вселенският патриарх отлъчва сръбската черква като еретична.
Това не стопира Душан да се възползва от имперската си купа, с цел да издигне в сан главните представители на сръбската аристокрация и правилни помощници на неговата политика. Престолонаследникът Стефан Урош V е разгласен за „ крал на сърби и ромеи “. Двама от най-приближените пълководци на Душан – Прелюб и Воин са оповестени за кесари, а редица близки до владетеля първенци получават купата севастократор (т.е. принц), измежду тях и Йоан Асен Комнин – брат на българския цар Йоан Александър и сръбската кралица Елена.
Опирайки се на новопридобитите си трофеи и власт, Душан възобновява войната с Византия и през 1346 и 1347 година сърбите превземат Албания, Северна Гърция и Тесалия, достигайки чак до Атика и Коринт. Душан преразпределя земите посред най-верните си генерали и родственици, създавайки система от деспотства и феодални владения, устроени по тогавашния европейски пример. Самият сръбски цар заема върха на тази йерархична пирамида, властвайки над страна, в която съжителстват сърби, босненци, черногорци, албанци, власи, българи, гърци и потомците на част от рицарските страни, основани след Четвъртия кръстоносен поход.
Вълната от завоевания е внезапно прекратена през 1348 година от разпространяването на чумата в Европа. Значителна част от популацията на Балканите умира, което провокира обществен и стопански колапс. За да избави своята империя, Душан поставя краткотрайно завършек на своите акции и се посвещава на консолидирането на страната си. В тази посока на бял свят се появява и първия кодекс от писани закони в сръбската история – така наречен Душанов кодекс. Работата по него стартира по-рано, само че е ускорена от чумната зараза. Неслучайно кодексът е вкаран в действие още посред пандемията – при започване на 1349 година Кодексът добавя по-ранните сръбски законници – Номоканонът на Св. Сава и частите от Юстиниановия кодекс, влезнали в сръбското право посредством византийските „ Василики “. Душановият кодекс контролира нормите както на светското, по този начин и на религиозното право, затвърждавайки върховенството на страната над църквата.
Освен със законодателството си, Стефан Душан остава в историята с множеството си строителни планове. По негово време са приключени редица църкви и манастири. Сред тях най-известен е манастира Високи Дечани, който през днешния ден е измежду обектите на ЮНЕСКО. Пак с негова поддръжка се разраства и Хилендарският манастир в Атон. Душан поставя съществени грижи за развиването на градовете, дарявайки ги с грамоти, които укрепват градската автономност по отношение на поземлените феодали.
По негово време се построяват редица замъци в граничните области и се уголемяват пристанищата по Адриатическото крайбрежие. Отдаден на концепцията за положителни търговски връзки, Душан отделя особено внимание на връзките на Сърбия с Венеция и Дубровник. Двете републики се обрисуват като съществени търговски сътрудници на сръбската страна, а представителите им основават редица адвокатски фирми и представителства във всички краища на Душановото царство.
След последователното затихване на Черната гибел през 1350 година, Душан възобновява своята по-агресивна политика на Балканите. Нови войни с Византия водят до подсилване на границите в Тесалия и Македония. Същевременно през 1353 година сърбите съумяват да наложат върховенството си над по-голямата част от Босна. По същото време Душан се оправя и с ново нашествия на унгарците от север. В таз конюнктура, той стартира да възнамерява провеждането на огромен поход на изток, чиято цел е да завладее византийските владения в Тракия и да изгони османците от Балканите.
Съпругата на Душан – Елеонора Българска Съдбата обаче е отредила друго. Все още ненавършил и 50 години, царят на сърбите се разболява и умира на 20.XII.1355 година Според някои откриватели съществуват подозрения, че заболяването е породена от отрова, а версиите за вероятните поръчители на убийството варират от полубрата на Душан – Симеон Урош, диктатор на Тесалия, до византийските управнически кръгове, които се боят от продължаващата сръбска агресия.
Единствен правоприемник на Душановото царство остава сина му Стефан Урош V. За разлика то татко си, той не има нито силата, нито харизмата, нужни, с цел да се удържи огромното царство и да се управляват самоволните деспоти, принцове и дребни феодали. Между 1356 и 1371 година Душановата империя се разпада изцяло, раздробена на десетки дребни феодални владения, които след това се трансформират в лесна плячка за настъпващите войски на Османската страна.
Въпреки че завоеванията му не го надживяват с доста, Душановото завещание оставя трайна диря в сръбската просвета и политически хрумвания. През XIX и XX в сръбската национална концепция ще се възроди и построи към устрема за възобновяване на Душановото царство и възкресяването на средновековната имперска популярност.
Снимки: Wikipedia
