Тежестта на Короната: Карл Велики – бащата на Европа
Още от Античността короната е знак на властта. Лавров венец, източна диадема или регалия, направена от доблестен материал – това скъпо бижу е било поставяно на главата на ръководещия, а останалите са коленичили пред него. В името на короната са били погубвани милиони животи и се е прекроявала хилядократно картата на света.
В поредност от текстове ще ви срещнем с едни от най-интересните владетели в международната история. Някои са водели страните си до нечуван напредък, Златни епохи и неподозирано обширни граници. Други са пропилявали благосъстоянията и силата си в гонене на химери или са заличавали постигнатото от предците си. Добри, зли, подли, пресметливи, благородни или благочестиви, всички те са носели бремето на ръководството и отговорността за благоденствието на своите нации.
През VII в. Европа навлиза в нова ера от своето историческо развиване. Последните влакна свързващи Стария континент с Античността са скъсани. Започват по този начин наречените „ Тъмни епохи “ – време на войни, рецесии и крах на културата. Варварски кралства се въздигат и рухват, велики мъже идват и си отиват, а последните останки от наследството на Римската империя изчезват в Западна Европа. Насред този безпорядък един народ се бори да опази последните късчета от античното завещание – франките. Те идват в земите на дн. Белгия като съдружници на Рим и остават правилни на клетвите си до самото рухване на Западната империя през 476 година
Впоследствие техният лидер Хлодвиг съумява да отвоюва от прилежащите немски племена земите на дн. Франция и да сътвори мощно кралство, тясно обвързано с християнската вяра и църквата в лицето на римския папа. Потомците на Хлодвиг – династията на Меровингите, ще ръководи неговото завещание в продължение на 250 години. С времето династията се разпокъсва, брат води война против брата, а братовчеди се избиват за правото да носят короната. В тази обстановка аристокрацията придобива все по-голяма мощ и автономия.
Най-важни измежду благородниците в кралството са така наречен майордоми – първите чиновници на короната. С времето те изземват властта от кралете и стартират да ръководят по своя воля. През идващите десетилетия от редиците на майордомите се издига династията на Каролингите. През 755 година един от тях – Пипин Къси се афишира за крал на франките, откакто смъква последния меровингски крал от трона. Той получава самопризнание за купата си персонално от папата.
През 742 година или 744 година преди Пипин Къси към момента да е станал крал, в неговата резиденция в Аахен се ражда неговият първороден наследник. Той го кръщава на своя починал татко – Карл. Информацията за ранните години на Карл е извънредно нищожна. Знае се, че Пипин Къси има общо шест деца – Карл, Карломан и Жизела, които доживяват пълноправие и Пипин, Хротас и Аделаис, които умират в детските си години. Най-известният хронист на епохата и биограф на Карл – Айнхард написа „ Мисля че би било безумно да се написа каквото и да е за младостта на Карл, неговото раждане и първите му години, тъй като по тази тематика никой преди мен не е писал, а към този момент няма живи хора, които да си спомнят тези дни. “ Така тези ранни години на престолонаследника остават забулени в тайнственост. Причина за това може да са и слуховете, че Карл е извънбрачен наследник. Пипин Къси се е врекъл във честност на майката на Карл – Бертрада, само че единствено по езическия немски бит „ фрайделехе “, само че не озаконил съюзът им пред Бога.
Карл израства паралелно със своя татко и още от ранна възраст го съпровожда по време на военните му походи против немските племена, лангобардите и арабите в Септимания (дн. Южна Франция). Карл играе значима роля и в проточилата се осем години война сред Пипин Къси и аквитанските херцози. Войната приключва през 768 година, малко след гибелта на Пипин. Двамата му синове и наследници – Карл и Карломан завършват делото на татко си и причисляват всички земи на дн. Югозападна Франция, чак до Пиренеите. По това време Карл към този момент е зрял и умел войник, 26 годишен и ползващ се с надълбоко почитание от войнската прослойка на франките.
Съгласно настоящото право във франкските земи – така наречен Салическо право, наследството би трябвало да се разпредели по равно сред всички мъжки наследници на Пипин Къси. Така, Карл и Карломан са оповестени за крале на особено свикано национално заседание през 768 година Някъде по това време Карл се дами за първи път за Хилмитруда – франкска благородничка, която му ражда наследник, наименуван Пипин Гърбавия, защото при раждането му има затруднение, което води до изкривяване на гърба на момчето. Две години след възцаряването си, Карл се разделя с първата си брачна половинка и се дами наново за лангобардската принцеса Дезидерата.
Съюзът е напълно политически, за усилване на франкските позиции в Италия. Този нов брак трае няколко месеца и през 771 година Карл го анулира. По това време братът на Карл – Карломан, който владее южните франкските земи, се пробва да подписа съюз с Дезидерий – крал на лангобардите и татко на Дезидерата. Карл научава за този потаен ход. Няколко седмици по-късно Карломан умира, едвам навършил 20. Изворите го приписват на солиден кръвоизлив от носа, само че политическата конюнктура е толкоз напрегната, че има подозрения дали гибелта му не е насилствена.
Смъртта на Карломан прави Карл единствен държател на цялото Франкско кралство. Той разтрогва съюза си с лангобардите и се дами още веднъж. Новата му брачна половинка се назовава Хилдегард – немска благородничка, потомка на няколко изтъкнати вождове от основни немски племена. Според изчисленията на историците, през 771 година, когато бракът е публично подписан, Хилдегард е тринадесетгодишна.
За идващите дванадесет години брак, завършил със гибелта й през 783 година, Хилдегард ще подари Карл с 9 деца, от които единствено две – бъдещият император Людовик Благочестиви и сестра му, принцеса Берта, надживяват татко си. Година след гибелта на Хилдегард, Карл се дами за финален път. От този брак той се снабдява с две дъщери. Освен законните си брачни съюзи, Карл има и четири наложници, от които има няколко извънбрачни деца.
В публично политически проект, животът на Карл също е много плевел. През 774 година, папата му дава добър мотив да завърши един път за постоянно със своя някогашен тъст Дезидерий. Лангобардите са протегнали ръка на земите, които Пипин Къси подарява на папа Захарий III. Настоящият папа – Адриан I (772-795 г.) моли Карл да отбрани Папството. Франкските войски се събират, минават Алпите и в границите на една акция превземат цялото лангобардско кралство. Карл няма желание да изпуска богатата плячка и в прорез с традициите на епохата не назначава нов крал, а самичък взема „ Желязната корона на Италия “.
Това не усмирява неговия дух, а слага началото на поредност от военни акции, които той води на всички фронтове. Между 773 и 804 година франките водят 18 похода против саксонците, чиято цел е да наложат политическа взаимозависимост и да покръстят езичниците. Саксонците се оказват твърдоглав съперник. След всяко следващо покръстване, те отхвърлят новата религия и се връщат към почитането на старите немски богове. Карл е заставен да избие и изсели мнозина от тях, а най-после ги принуждава да одобряват християнството под боязън от смъртно наказване за всеки, който се отхвърли. По-добре въоръжени и проведени, франките в последна сметка превземат цяла Саксония и я причисляват към своята страна.
Успоредно с походите на север, през 778 година Карл стартира да изпраща войски и към Пиренеите. Първата му цел е херцогство Васкония – страната на баските. Древните поданици на дн. Навара се пробват да оспорят властта на франките върху Аквитания и по този начин си навличат гнева на Карл. Борбата продължава над двадесет години. Едва през 801 година херцогът на баските – Беласко, приема да стане васал на Карл.
Войната на юг се оказва тежка и скъпоструваща. Баските са твърдоглав зложелател, а скоро в битката се намесват и арабите от Андалусия (б. а. – мюсюлманските владения в дн. Испания). Карл стартира война и против мюсюлманите – бербери и араби, или както ги назовават изворите – „ маври и сарацини “. Войната приключва при започване на IX в. със завладяването на дн. Каталуния от франките, които основават там „ Испанската марка “ – едно от първите християнски владения на юг от Пиренеите след арабското завладяване от 711 година
Докато войските на Карл водят война по едно и също време в Иберия и Германия, неговите източни съседи – аварите, вземат решение да атакуван франкските земи и да ги разграбят. Отговорът на Карл е незабавен. Използвайки забележителните финансови запаси на своята страна, франкският крал събира още войски и нападна аварите. През 790 година армията на франките минава по поречието на р. Дунав и нанася тежко проваляне на аварите. По същото време дефинитивно е подчинено и херцогство Бавария. През 803 година Карл провежда нов поход против аварите, в резултат на който дефинитивно унищожава тяхната страна. Остатъците от нея ще бъдат завладени от българския държател Крум през 804 година
Победите на Карл по всички фронтове са съчетани и с най-значимия му политически триумф – императорската корона. През 799 година римската аристокрация се пробва да смъкна папа Лъв III (795-816 г.) от апостолическия трон. Папата търси закрилата на Карл, именуван към този момент от всички „ Велики “. Кралят на франките се отзовава, окупира Рим с армията си и възвръща Лъв III на позицията му. В подмяна папа Лъв се съгласява да короняса Карл с най-висшата световна купа – императорската. Моментът е селекциониран идеално. По същото време в Константинопол императорската купа действително е вакантна.
Византийският държател Константин VI (780-797 г.) е детрониран и ослепен от майка си Ирина, която поема ръководството. Според франкските правила дамите нямат законно право да ръководят и затова Карл не признава Ирина за императрица на Византия. На база на тази обстановка на връх Коледа 800 година папа Лъв III коронова Карл за „ император на римляните “. Това е директна опасност за Византия и през 803 година император Никифор I Геник (802-811 г.) стартира война против франките. Смъртта на Никифор и последвалите нашествия на Крум в Тракия, карат византийците да потърсят мир с Карл и през 812 година император Михаил I Рангаве (811-813 г.) признава императорското достолепие за владетеля на франките.
Последният зложелател, който Карл побеждава са викингите. Те се появяват по северните граници на владенията му при започване на IX в. За разлика от британските манастири обаче, франкските земи се оказват прекомерно огромна лъжица за устата на северняците. Армията на Карл ги разгромява и кралят на датчаните Хеминг I (810-812 г.) е заставен през 811 година да подпише мира от Хейлинген, с което датчаните се задължават да не нападат владенията на франките.
Освен популярен войник и поробител, Карл отделя съществено внимание на административното устройство на своята страна. Следвайки признатия още от Меровингите модел, Франкската империя е разграничена на военно-административни единици – графства, отпред с графове. В зенита на своята агресия, в империята има най-малко 600 графства. Графовете дължат клетва за честност на краля и са задължени да привикват своите войски в негова работа, когато бъдат призовани. За да управлява аристокрацията, Карл Велики основава първообраза на актуалните министерски препоръки.
В тях заседават „ висшите чиновници на страната “ – всеки претрупан с избран сектор в ръководството. Отделно от тях той основава няколко екипа държавни инспектори, които имат право да надзирават активността на графовете и да ги глобяват. Подобни инспекции се правят непрекъснато на територията на цялата империя, а инспекторите носят купата миси доминици – пратеници на господаря. Цялата тази административна система е подплатена с подробното записване на настоящите закони на франките и съставянето на голям брой законодателни сборници, по силата на които се съдят обособените нации в империята.
Всички войни, които Карл води се развиват на непозната територия и за сметка на неговите врагове. Това дава опция на франкското общество да просперира. Този напредък намира отражение и в културната сфера. Спокойните години дават опция на Църквата да разшири своята мрежа от храмове и манастири. Към тях се зараждат книжовни школи – скрипторуми. В тези школи стартира преписването на античните текстове, оживели след Великото преселение на народите.
Освен античните трудове, монасите записват и нови летописи, църковни поуки и християнски метафизичен трактати. Благодарение на покровителството от Карл Велики стартират да се построяват първите научни школи в Европа, които през XII век ще се трансформират в първите университети. Пак на културната политика на Карл западната цивилизация дължи въвеждането на нов, банален шрифт за изписване на латинския език, който разрешава по-лесното научаване на езика и по-масовото разпространяване на книгите.
Карл Велики приключва живота си в трескаво гонене на множеството си неосъществени замисли. В своята хроника, Айнхард написа, че на 21.I.814 година Карл е повален на легло от болест на белите дробове (вероятно плеврит). Обзела го потиснатост, че няма да успее да довърши всички каузи, които е възнамерявал. В последна сметка, великият монарх умира на 28.I.814 година, когато е бил малко над 70-годишен. Единствен негов правоприемник остава сина му Людовик, именуван Благочестиви.
Карл Велики е определян като една от най-влиятелните персони в европейската история. Неговата империя служи като политическа и културна основа за построяването на най-проспериращите страни в модерна Европа – Франция, Нидерландия, Белгия, Люксембург, Германия, Швейцария и Италия. Културния напредък, който неговото царуване ражда предопределя хода на развиване на западноевропейската цивилизация. Неслучайно Карл е именуван и „ Бащата на Европа “. Той е и третият човек в европейската история след Октавиан Август и Юлий Цезар, чието име се трансформира в купа – източноевропейската дума „ крал “ произлиза от неговото име.
