Още от Античността короната е символ на властта. Лавров венец,

Още от Античността короната е знак на властта. Лавров венец, източна диадема или регалия, направена от доблестен материал – това скъпо бижу е било поставяно на главата на ръководещия, а останалите са коленичили пред него. В името на короната са били погубвани милиони животи и се е прекроявала хилядократно картата на света.   

В поредност от текстове ще ви срещнем с едни от най-интересните владетели в международната история. Някои са водели страните си до нечуван напредък, Златни епохи и неподозирано обширни граници. Други са пропилявали благосъстоянията и силата си в гонене на химери или са заличавали постигнатото от предците си. Добри, зли, подли, пресметливи, благородни или благочестиви, всички те са носели бремето на ръководството и отговорността за благоденствието на своите нации.

През XI в. господарите на замъка Хабихтсбург („ Ястребовият палат “) поставят основите на една от най-дълго управлявалите династии в Европа. Те остават известни в историята като Хабсбургската династия и техните персонални взаимоотношения, политически стремежи и военни конфликти нееднократно прекрояват картата на Европа. Родът им дава и максимален брой владетели на Свещената Римска империя, като негови представители я оглавяват в интервала от 1438 година до 1806 година (бел. а. като се изключи късото ръководство на брачна половинка на Мария Тереза – Франц Стефан Лотарингски). Фамилията за първи път ускорява въздействието си по време на ръководството на император Максимилиян I (1493 – 1519), който посредством поредност от династични бракове основава най-голямата империя в тогавашна християнска Европа.

Делото му е продължено от внука му – Карл V (1519-1521), като след абдикацията му родът се разделя на два огромни клона: австрийски и испански Хабсбурги. През идващите десетилетия австрийските представители на рода влизат в поредност от тежки военни акции против Османската империя, а от началото на XVIII в. стават единственият представител на рода. Френската гражданска война и Наполеоновите войни раждат един нов интервал в историята на Европа – епохата на национализма. В средата на XIX в. поредност от национални революции раздрусват старите режими и разклащат властта на кралските династии. За да оцелеят в тази напрегната обстановка, австрийските Хабсбурги се нуждаят от млад и мощен държател, който да ги извади от рецесията и те го откриват в очите на Франц Йосиф.

Освен че е най-дълго управлявалият държател на Австрия, той е и шестият най-дълго управлявал монарх в цялата международна история. Докато е на власт страната му преодолява „ Пролетта на народите “ (1848), претърпява сериозен крах против прилежаща Прусия, от който се ражда компромисната дуалистична империя Австро-Унгария, а най-после влиза гръмко в Първата международна война (1914-1918), обявявайки нейното начало. Описват го като извънредно обаятелен и образован мъж. Франц Йосиф бил ловък в преценката си за хората, а в държавен проект, разчитал мощно на феноменалната си памет. За хората към него, той е пример на старание, достолепие и правдивост. За сметка на тези си качества, той мъчно делегирал права. По време на ръководството си той слага напълно под собствен надзор външната политика, а във вътрешно политически проект се управлява от умерено-консервативните си възгледи.

Раждането на Франц Йосиф на 18 август 1830 година е огромна наслада за целия жанр. Дядо му, Франц I (1792 – 1835) е първият император на Австрия и с възходящо терзание следи бъдещото унаследяване на своя трон. Първородният му наследник и негов директен правоприемник – Фердинанд I е епилептик, който има мил темперамент, само че не е кадърен да ръководи съответно. Втори по линията на унаследяване е третият му наследник – ерцхерцог Франц Карл, само че той се интересува повече от изкуство и просвета, в сравнение с от държавните каузи. Така дребното бебе, което е първородното дете на Франц Карл и брачната половинка му – принцеса София Фридерика Баварска, още с появяването си на бял свят стартира да се смята за предстоящ евентуален правоприемник на австрийския трон. Когато е на 5 години, дядо му умира.

Тогава майка му – София, която е умна, красива и властна жена насочва цялата си сила и упоритости върху образованието на своето първо дете – Франц Йосиф за предстоящ император. Тя води прецизен дневник през целия си живот, който е извънредно значим източник за историята на бъдещия държател. София разказва в елементи всеки миг от физическото и интелектуално израстване на сина си и в един миг целия двор стартира да се обръща към него с прякора „ малко провидение “, а фамилията му му споделя на галено – „ Франци “.

През първите години Франци е под грижите на своята бавачка – Луиз декор Щурмфедер, която нежно назовава „ ая “ и която му внушава почитание към католическата черква. След това програмата му, формирана от майка му София и канцлера Метерних, последователно става все по-строга и натоварена и се състои в началото от 18, а след това от 50 часа седмични извършения по лингвистика, математика, физика, история, география и физически извършения. От въпросните часове най-голяма тежест са тези по езиците. Момчето стартира първо да учи немски и френски език, който е езикът на дипломацията в онази ера. След това към тях се прибавят уроци по чешки, маджарски, италиански и полски език.

Отделно от шестте говорими езика, Франц Йосиф учи и встъпление в латинския и старогръцкия език. На второ място в неговата просветителна стратегия са физическите извършения, които включват гимнастика, плуване, фехтовка, яздене и танци, дружно с  уроци по военна подготовка. Едва на 13 години, Франц Йосиф става полковник на трети австрийски полк. Така детството му остава белязано от непрекъснато учене, цялостна липса на свободно време и никакво пространство за развиване на въображението.

Амбицията на майка му е подложена на тест през 1848 година, когато избухва Австрийската гражданска война, която се състои от няколко обособени национални протеста. Цялата страна гори от  безредици на териториите на Унгария, Чехия, Хърватия, Войводина, Трансилвания, Словения, Ломбардия и Венеция. Франц Йосиф е изпратен на фронта като част от армията на маршал Йозеф Радецки, до момента в който императорската фамилия се отдръпва от Виена в двореца в Оломоуц. Именно там стартират дебатите към това, кой да бъде идващия император на Австрия. Тук голяма роля изиграва въздействието на принцеса София, която съумява да убеди брачна половинка си да се откаже от короната в интерес на сина им – Франци. Идеята престола да премине в млад и обещаващ правоприемник също по този начин целяла да успокои националистическите безредици в империята.

Така на 2 декември 1848 година Франц бил коронован за австрийски император под името „ Франц Йосиф “ – композиция от имената на дядо му и на известния „ император на народа “ от XVIII в. – Йозеф II. Зад 18-годишният юноша обаче стояли старите консервативни сили, които го били издигнали на власт. Това бързо станало ясно, защото революцията била грубо потушена, а водачите й били екзекутирани, наказани на пожизнен затвор или прогонени в заточение. Така още с възкачването си на престола, фигурата на Франц Йосиф станала извънредно непопулярна.

Не просрочен и опита за нападение против него, който се случил на 18 февруари 1853 година, когато унгарският националист и шивач по специалност – Янос Либени, го намушкал с нож във врата. Благодарение на обстоятелството, че Франц Йосиф съвсем непрекъснато носел военна униформа, процедура, която спазвал през целия си живот, високата и здрава яка предотвратила съдбовната развръзка и въпреки и тежко ранен, императорът оживял. По-късно, по концепция на брата на Франц – бъдещият император на Мексико – ерцхерцог Максимилиян, на мястото на случая била издигната катедралата Волвикърч, която може да бъде забелязана и през днешния ден на бул. Рингщрасе във Виена.

Освен с този случай, първите години от ръководството на Франц Йосиф са белязани от неговата неумелост, въздействието на други политически фигури върху решенията му, в това число и въздействието на майка му и взимане на редица недомислени решения. Новият държател непрекъснато отсрочва приемането на конституцията. Според вижданията му либерализма и откъсването от феодалната власт са равнозначни на опасност за престола. През първите години от своето ръководство Франц Йосиф ускорява и въздействието на католическата черква както в правосъдната система, по този начин и в просветителната.

Най-голямата му неточност във външнополитически проект е оповестяването на неутралитет по време на Кримската война (1853-1856) като по този метод обръща тил на правилния си съдружник – Русия. През 60-те години на XIX в. е нанесен и втори тежък външнополитически удар върху Австрийската империя, когато от нея са откъснати североиталинските територии, в резултат на неуспеха по време на Втората италианска война за самостоятелност, известна като „ Рисорджименто “ (1859).

Въпреки тези неуспехи, някои и в персонален проект, защото едно от италианските стълкновение е водено персонално от Франци, който демонстрира своята липса на на практика умения на бойното поле, австрийският император стартира да се еманципира и упорства единствено той да води външната политика на страната. Редно е да се означи, че той поставя големи старания и постоянно чете задълбочено всяка преписка или отчет, свързани с външнополитическата конюнктура.

Въпреки тази отдаденост и точност, неуспехите не престават да преследват страната. Един от основните въпроси е обвързван с Германия. Франц Йосиф е желал да сплоти териториите й под своя власт, само че се сблъсква с извънредно мощния за това време кандидат – Прусия. Развиват се концепциите за пангерманско обединяване на Германия под властта на Хабсбургите и малогермански съюз, управителен от Прусия. Сблъсъкът е неминуем и става през 1866 година по време на Австрийско-пруската-италианска война, известна още като „ Седем седмичната война “. Макар изходът от спора да е победа за Прусия, няколко години по-късно двете страни скрепяват взаимоотношенията си посредством „ Съюза на тримата императори “, към който се причислява и Русия.

Освен понижаване на външнополитическия авторитет на Австрийската империя, загубата от Прусия, води и до увеличение на напрежението вътре в рамките на страната. Виждайки слабостта на военната машина, представителите на унгарския хайлайф виждат комфортен миг да завършат започнатото по време на „ Пролетта на народите “. В този под напрежение миг се демонстрира далновидността на Франц Йосиф, който се съгласява на така наречен „ компромис “ или основаването на дуалистичната монархия  Австро-Унгария през 1867 година Това е самобитен съюз сред двете страни, отпред на който стои един държавен глава – император Франц Йосиф, води се единна външна политика и се поддържа обединена войска.

Съществуват обаче две столици – Виена и Будапеща и два ръководещи Народното събрание. Друга значима стъпка в възстановяване на вътрешната политика в страната са първите крачки към определяне на конституционна монархия. През 1867 година Франц Йосиф утвърждава „ Закона за посланичество на народите в империята “. С него се поставят основите на гражданските права в империята, открива се сферата на активност на Райхсрата (парламента), прецизират се главните параметри на изпълнителната власт и се планува основаването на висш съд на империята. Франц Йосиф обаче си оставя малка врата в тази така наречен „ конституция “, запазвайки си правото да назначава хора на позиции в централната администрация и да постанова несъгласие на законите. Така държавното управление продължава преди всичко да е отговорно пред президента, а не пред Народното събрание, защото той можел да го разпуска по свое убеждение.

От 60-те години на XIX в. максимален прогрес в позитивен проект се вижда в развиването на стопанската система и културата. Средната класа става все по-заможна, а промишлеността стартира да се развива с по-бързи темпове. Едно от най-главните провокации си остава салдото в многонационалната му страна. Макар да става дуалистична монархия, това не отстранява като с магическа пръчица националистическите проблеми в империята. Унгарската половина на страната стартира развой на налагане на унгарския език в своите лимити. Чехите, като трета народност в страната, се надяват да получат същото като унгарците, само че „ бохемският компромис “ остава единствено мираж.

Франц Йосиф се възползва от разпадането на Османската империя и откъсва своя дял от „ Болният човек на Европа “, включвайки през 1878 година в рамките си Босна и Херцеговина, в резултат на решенията на Берлинския конгрес. С това обаче многонационалната конюнктура в Австро-Унгарската империя единствено се усложнява. Съвременниците на Франц Йосиф обаче постоянно означават неговото еднообразно отношение към обособените народи. По време на ръководството си той не толерира нито една повече от другата и даже трансформира възгледите си във връзка с религията, позволявайки известна независимост на обособените изповедание, в това число на исляма и юдаизма.

Сферата от живота на Франц Йосиф, която най-силно страда от неговата отдаденост на държавните каузи е персоналната. Когато е на 23 години, майка му София взема решение да се намеси и в избора му на бъдеща брачна половинка, уговаряйки съюз с братовчедка му – Хелена, щерка на баварския херцог Максимилиан Йозеф и брачната половинка му Лудовика Баварска, която е сестра на София. По време на срещата им в курорта Бад Ишъл, Хелена е съпроводена от майка си и по-малката си сестра – Елизабет, към която всички се обръщат с галеното име „ Сиси “. Франц Йосиф се влюбва от пръв взор в 16-годишната Сиси и за първи път се опълчва на майка си. Двамата подписват брак на 24 април 1854 година в църквата „ Св. Августин “, във Виена.

Елизабет е освен една от най-красивите дами на времето си, само че е и дарена с безсънен разум. Макар Франц Йосиф да е мощно влюбен в брачната половинка си, бракът им не е от щастливите. Сиси мъчно претърпява строгите порядки на хабсбургския двор и тежките взаимоотношения със свекърва си – София, която желае да поеме цялостен надзор върху бъдещите им деца, отнемайки ги от грижите на майка им съвсем незабавно след раждането им. Първородната им щерка София умира още като бебе, а първородният им наследник и предстоящ престолонаследник се самоубива години по-късно, в резултат на любовна драма. Двамата имат и още две дъщери – Валери и Жизел, с които Сиси не построява мощна връзка. След гибелта на сина си през 1889 година, Елизабет стартира да носи непрекъснат печал, а загубата поставя финален завършек на взаимоотношенията сред двамата съпрузи. Близо 10 години по-късно, по време на една разходка, тя е убита от анархиста Луиджи Лукени.

Смъртта на единственият наследник на Франц Йосиф, остава въпроса за унаследяването на австро-унгарския трон отворен. Следващият претендент  за него е ерцхерцог Франц Фердинанд, най-големия наследник на брата на Франци – Карл Лудвиг. Отношенията сред Франц Йосиф и Франц Фердинанд не са от най-хубавите. Императорът отхвърля да одобри брака сред ерцхерцога и графиня София Потек, поради ниското й родословие и когато най-сетне го благославя е единствено с експлицитното изискване, че в случай че имат деца, нито едно няма право на искания към престола.

Когато на 28 юни 1914 година идват новините за атентата в Сараево, където Франц Фердинанд и брачната половинка му са убити, Франц Йосиф приема това като непосредствено посягане върху Хабсбургската династия и афишира война на Сърбия, с което се слага началото на Първата международна война. Някои откриватели считат, че това е неправилно решение, взето от един мъж на напреднала възраст,  който няма ясна визия за последствията от дейностите си, до момента в който за други, това е типична реакция на един закостенял държател, за който родът е преди всичко. Франц Йосиф по този начин и не доживява да види последствията от своите дейности. Той издъхва на 21 ноември 1916 година, на 86 годишна възраст, в резултат на затруднения от пневмония.

Когато умира след 68-годишно ръководство, Австро-Унгария губи един от своите стожери и нейното раздробяване е единствено въпрос на време. Стотици го изпращат на погребението му и се сбогуват с обичания си император. Неговата гибел бележи края на една цяла ера. Както загатва в едно от писмата до майка си: „ Ако целия свят е против теб и ти нямаш нито един другар, възможностите ти за триумф са оскъдни, все пак ти би трябвало да продължиш да се бориш, да изпълняваш дълга си до край, а най-после да загинеш с чест. “

Снимки: Wikipedia