Още от Античността короната е символ на властта. Лавров венец,

Още от Античността короната е знак на властта. Лавров венец, източна диадема или регалия, направена от доблестен материал – това скъпо бижу е било поставяно на главата на ръководещия, а останалите са коленичили пред него. В името на короната са били погубвани милиони животи и се е прекроявала хилядократно картата на света.   

В поредност от текстове ще ви срещнем с едни от най-интересните владетели в международната история. Някои са водели страните си до нечуван напредък, Златни епохи и неподозирано обширни граници. Други са пропилявали благосъстоянията и силата си в гонене на химери или са заличавали постигнатото от предците си. Добри, зли, подли, пресметливи, благородни или благочестиви, всички те са носели бремето на ръководството и отговорността за благоденствието на своите нации.

Понякога орисите на страни се вземат решение на бойното поле, а различен път под звуците на валса и в уюта на балните зали. В началото на XIX в. столицата на Австрийската империя става хазаин на един от най-важните конгреси в европейската история. От 18 септември 1814 година до 9 юни 1815 година във Виена се прекроява политическата карта на Европа. Повод за свикването на конгреса е провалянето на Франция по време на Наполеоновите войни, а единствено няколко дни след краят му – Бонапарт е победен при Ватерло.

Решенията се вземат основно от четирите Велики сили – Русия, Англия, Прусия и Австрия, само че не и без дейното присъединяване на Франция, представлявана от външния министър Талейран. Съгласно контрактуваното по време на Виенския конгрес, Русия и Прусия уголемяват своите граници, до момента в който Франция губи всички територии, завладени от Наполеон. Полша се разделя със своята автономия, а Норвегия става част от Шведското кралство.

За да се резервира този нов интернационален ред, е належащо да се сътвори нова коалиция, която да бди над него. Тя е наречена Свещен съюз и в нея влизат  Руската империя, Австрийската империя и Прусия. Монарсите имат за задачата да потискат всевъзможен революционен жар и да се погрижат границите, избрани във Виена, да пребъдат. Идеята за този съюз се заражда в съзнанието на един извънредно забавен и прозорлив държател.

В един прочут виц, основан във връзка Виенския конгрес, се споделя следното: „ Руският монарх обича всички, пруският – мисли за всички, датският – приказва от името на всички, баварският – пие от името на всички…, а австрийският – заплаща за всичко. “ Именно владетелят на Руската империя е тази харизматична персона, която съумява да дирижира решенията на конгреса в своя изгода, под маската на своите любящи и демократични възгледи.

Цар Александър I е харизматична персона. Той е висок, строен и по тогавашните идеали за хубост – извънредно прелъстителен светлокос мъж. Получава високо за времето си обучение и владее свободно три европейски езика. Радва се на внимание от дамите и въпреки да оставя девет нелегитимни деца, по този начин и не подарява страната си с правоприемник. Съвременниците му го назовават „ Загадъчният сфинкс “, защото в никакъв случай не декларира намерено своите мисли и планове.

Човек на визията, той от време на време се отдава на грандиозни новаторски планове, които обаче не съумява да реализира до дъно. В своята политика той постоянно се люшка сред демократичните европейски промени, инициирани от баба му и консервативните възгледи, плод на съветската действителност, които могат да се видят по време на ръководството на татко му. По негово време съветската външна политика се радва на триумф, както на бойното поле, по този начин и на дипломатическата маса. Границите на страната се уголемяват и към този момент включват в себе си териториите на Финландия и Полша.

Александър I идва на бял свят в един леден декемврийски ден през 1777 година Той е първородният наследник и първото от общо 10 деца в фамилията на съветския популярен княз Павел I и неговата брачна половинка Мария Фьодоровна. Той има трима братя и шест сестри. Визията за щастливо и огромно семейство обаче е илюзорна. Едва тримесечен той е откъснат от родителите си по гледище на неговата властолюбива баба – императрица Екатерина Велика. Малкият Александър е нейна уязвимост. Тя е очарована от неговата хубост и мил темперамент и взема решение да вземе възпитанието и развъждането му в личните си ръце. Целта й е била да го приготви за собствен правоприемник, лишавайки татко му от това право.

Екатерина Велика сама избира името му, кръщавайки го на известния съветски държател Александър Невски, князът на Новгород. Малкият Александър заживява в императорския двор в Царско село. Баба му желае той да получи допустимо най-космополитното за времето си обучение. За негов педагог е определен швейцарецът-якобинец – Фредерик Сезар Лагарп. Със своите просвещенски хрумвания той оказва мощно въздействие върху бъдещият държател.  Военно му образование е поверено в ръцете на фелдмаршал Николай Салтиков.

Когато Александър е на 15 години обаче баба му преценя, че е време да се ожени и по този метод да се подсигурява продължението на Романовата династия. През 1793 година той подписва брак с дъщерята на  Баденския маркграф, която приема името Елизавета Алексеевна. Първоначално бракът им въобще не е сполучлив. Александър даже стартира постоянно да посещава татко си и да се сближава с него, единствено и единствено да избегне общуването със брачната половинка си.

По време на техния съюз тя забременява два пъти, само че децата умират в ранна детска възраст. И в двата случая се счита, че Александър I не им е татко, а че те са плод на аферите на Елизавета с полския принц Адам Чарторийски и с щаб-капитана Алексей Охотников. От своя страна, когато Александър става император той стартира дългогодишна спекулация с полската благородна дама Мария Наришкина, която го подарява с щерка – София. Момиченцето е обичаното му дете и той понася тежко загубата й през 1824 година Любопитното в съпружеските връзки сред Елизавета и Александър е, че те се сближават и преоткриват в зрелост. След младежките случки, те стават извънредно близки другари и са съвсем неразделни до гибелта си.

През 1796 година Екатерина Велика умира преди да успее да уточни Александър за собствен правоприемник. Властта в Русия се поема от татко му, консервативния Павел I. Новият държател анулира доста от демократичните ограничения на майка си, ръководството му се характеризира с робия и той е извънредно неизвестен измежду поданиците си. За връзките сред Александър и Павел не се знае доста.

Бащата е дистанциран и двамата по този начин и не съумяват да изградят постоянна връзка между тях. Някои откриватели даже допускат, че в последвалия скрит план против съветския император, пръст има и сина му. Каквато и да е истината, факт е, че през 1801 година Павел I става жертва на скрит план, само че вместо да го накарат да абдикира, неговите съперници го убиват. На идващия ден – 24 март, Александър I става император на Русия.

Новият държател идва като лъч светлина на фона на мрака от предходните години, когато властта е в ръцете на Павел I. Началото на ръководството му е изключително сполучливо и се характеризира с необятната му реформаторска политика. В този първичен стадий, съветският монарх се доверява на свои връстници и единомишленици, които образуват така наречен Неофициален комитет. В него влизат принц Адам Чарторийски, граф Павел Строганов, граф Виктор Кочубей и Николай Новосилцев. Целта на членовете на комитета е да основат рамка от „ положителни закони “, които да подобрят качеството на живот в страната.

Едно от огромните им достижения е огромна промяна в образованието. По това време се учредяват доста и разнообразни учебни заведения, основават се  школи за учители и се откриват три университета. Образованието става гратис в началните години. Създават се даже общи образователни стратегии. През 1802 година е основан Сенат, който работи в помощ на императора, а няколко години по-късно е образуван Държавен съвет, който дава отговор за законодателната политика, а за негов секретар е назначен реформаторът Михаил Михайлович Сперански.

С друга промяна Александър I основава осем министерства: на външните работи, на вътрешните работи, на военните сухопътни сили, на морските сили, на финансите, търговията, правораздаването и не на последно място – на националната култура. Тези нови институции заменят Петровите колегии. Светия синод, също не остава настрана от необятната реформаторска политика. Макар и да се състои от членове на духовенството, делата на църквата са сложени под надзора на граждански служител, заемащ длъжността – основен прокурор. В продължение на близо 20 години този пост се заема от княз А. Н. Голицин.

Снимка: By Alexander Molinari – http://cyfrowe.mnw.art.pl/dmuseion/docmetadata?id=16812&show_nav=true, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=35317554

На хартия тази огромна реформаторска политика наподобява революционна за времето си. За страдание, дали заради спецификите на съветското общество или заради персоналната колебливост на Александър I огромна част от демократичните политики остава неосъществена. Един от огромните му провали е крепостничеството. Той е следващият държател, който не съумява да избави селяните от тази им орис, евентуално, с цел да не настрои дворянството против себе си. По негово време се основават три плана за освобождение на крепостните селяни, само че те не виждат бял свят.

Неговата нерешителност скоро прониква във всяка една от промените му. Александър I дава автономност на университетите, само че в същото време основава цензурни устави и комитети, които да управляват свободата им. Той се пробва да спре инфлацията на съветските хартиени банкноти, само че действително усилва двойно налозите. За да тушира недоволството около основаването на така наречен военни селища, които целят основаването на военно-земеделско съсловие, съветският държател е заставен да сътвори загадка полиция, която да следи за настроенията въввойската.

Във външнополитическо отношение, Александър I лавира сред Франция и Англия. По време на ръководството му Русия взе участие в няколко войни: против Османската империя (1806-1812), против Персия (1804-1813) и против Швеция (1808-1809). Територията на империята се усилва с поетапното присъединение на Източна Грузия, Финландия, Бесарабия и Полша. Най-известният му боен спор  обаче си остава против армиите на Наполеон (1805-1807). В него пълководец на съветската войска е генерал-фелдмаршал Михаил Кутузов, само че основната роля за взимането на решенията остава в ръцете на Александър I. Една от най-големите му неточности се заплаща с кръвта на съветските бойци в борбата при Аустерлиц (1805).

През 1812 година Русия е изправена пред сериозна опасност, когато Наполеоновите войски навлизат на нейна територия. Това е т.нар Отечествена война от 1812 година Когато издава манифеста си за нея, съветският император приключва с думите: „ Аз няма да положа оръжие до момента в който и последният вражески войник не напусне царството ми. “ Александър I не разрешава да се водят мирни договаряния, до момента в който френските войски са на съветска земя. Главнокомандващ на съветските войски още веднъж е Кутузов, а краят на този спор на процедура взема решение ориста на Наполеонова Франция. Войната завършва с цялостно проваляне за французите, а Бонапарт абдикира и е изпратен на о. Елба.

Снимка: By Дар Ветер – Собствена творба, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=10008293

В последните години от своето ръководство Александър I се отдава на енергично християнство и мистицизъм. Съвременниците му все по-често загатват, че той е изтощен от отговорностите, произлизащи от  тежката имперска корона. Когато здравето на брачната половинка му Елизавета се утежнява, той взема решение двамата да заминат за Таганрог, на брега на Азовско море. Там двамата се радват на релативно равнодушие, досега, когато Александър ненадейно тежко се разболява.

Според някои откриватели той става жертва на пневмония, а съгласно други е покосен от коремен тиф. Каквато и да е точната диагноза, Александър I напуща този свят на 47 години, на 19 ноември 1825 година Той не оставя наследници и правото на власт се пада на брат му – Константин, който обаче не желае да се нагърбва с тази отговорност и се отхвърля в интерес на третия брат – Николай I. Съпругата му, Елизавета, е покрусена и издъхва няколко месеца след него. Тленните му остатъци са положени в църквата „ Св. Петър и Павел “ в Санкт Петербург.

Дали заради неочакваната му гибел, или поради циркулиращата информация, че Александър I е изтощен да ръководи, само че след гибелта му се появяват спекулации по отношение на достоверността на обстоятелствата. Възниква въпросът дали в действителност той е починал. Според слуховете е заровен негов двойник, а същинският Александър I става аскет в Сибир под името Фьодор Кузмич. Любопитен факт е, че когато държавното управление на Съюз на съветските социалистически републики отваря ковчега на императора през 20-те години на XX в., той е празен.

Мъж с доста лица, модернизатор и сладкодумен политик, Александър I остава в историята на Русия като „ Благословеният “. Може и да не е желал да ръководи, само че в тези сложни времена, той съумява да промени страната си към по-добро, въпреки и да не реализира до дъно своите замисли.