Още от Античността короната е символ на властта. Лавров венец,

Още от Античността короната е знак на властта. Лавров венец, източна диадема или регалия, направена от доблестен материал – това скъпо бижу е било поставяно на главата на ръководещия, а останалите са коленичили пред него. В името на короната са били погубвани милиони животи и се е прекроявала хилядократно картата на света.

В поредност от текстове ще ви срещнем с едни от най-интересните владетели в международната история. Някои са водели страните си до нечуван напредък, Златни епохи и неподозирано обширни граници. Други са пропилявали благосъстоянията и силата си в гонене на химери или са заличавали постигнатото от предците си. Добри, зли, подли, пресметливи, благородни или благочестиви, всички те са носели бремето на ръководството и отговорността за благоденствието на своите нации.

Когато почитателите на Христос потеглят от римската провинция Юдея да популяризират словата на своя преподавател, те не допускат, че поставят основите на една нова международна религия. Столетия по-късно християнството към този момент е наложена религията в Европа с ясно построена църковна организация, а всеки който подлага на подозрение Божите слова се жигосва като разколник. Макар думата разкол да значи „ избор “, действително вижданията на еретиците не се одобряват от формалната християнска теория и Църквата ги преследва безпощадно.

През Х в. обаче едно течение се откроява над всички останали и скоро прераства в публично придвижване. То оказва се като богомилството, по името на своя основател – поп Богомил. За богомилите светът е черно-бял. Небесният свят и душата са дело на Бога (светът на доброто), а всичко материално идва от Дявола (светът на злото). Тъй като отхвърлят всичко земно, напълно естествено богомилите са против всякаква форма на ръководство, била тя облечена в царски или църковни одежди. Така тези еретици-анархисти се трансформират в сериозен проблем за вътрешната непоклатимост на българската страна през Х в. Или както се споделя в „ Беседа срещу богомилите “ на Презвитер Козма: „ Случи се, че в годините на правоверния цар Петър в българската земя се появи поп по име Богомил – по-вярно е да се назова Богунемил “.

Оценката за този български цар също се разделя на черно-бяло, като в значително книги доминира отрицателното мнение. В продължение на дълги години в българската историография цар Петър е подценяван и даже окачествяван като „ слаб държател “. Тези откриватели съзират в дипломатичността примирителност, а в постигнатите мирни контракти единствено директни резултати от мощната фигура на татко му. Неговото историческо злощастие произтича от обстоятелството, че идва след един всесилен, изключително във военно отношение, държател и постоянно е представян като коренна диаметралност на татко си. Друг е въпросът дали по този начин е в реалност.

Докато Симеон Велики (893-927) преначертава картата на България, на цар Петър (927-969) се пада тежката задача да запази нейните граници. Това той реализира не с кръвта по оръжията, а посредством известната си доброжелателност и дипломатичност. Съвременниците му го обсипват с прилагателни като „ божи ласкател “, „ най-хубав и най-прочут “ и „ корав камък на Христовата религия “. Той реализира близо 40-годишен мир – удивително постижение в епохата на Средновековието, което би било допустимо единствено под управлението на един волеви и ерудиран държател със мощна религия в Бога. Мирното ръководство на Петър се приема за знак на една свободна и мощна България.

Снимка: By Hxseek at британски Уикипедия – Прехвърлен от en.wikipedia към Общомедия.NB: borders cannot be known with certainty given lack of clear sources, and in any case they changed constantly.However, we do know that Serbia was at a relative zenith after the death of Symeon of Bulgaria (c.927) and Tomislav of Croatia. Caslav of Serbia extended his borders „ well into Bosnia “. J V A Fine. The Early Medieval Balkans. Pg 159-60. “Caslav was able to restore his country, expanding into Pagania and establishing control over the Terbounites and Kanalites “. Southeastern Europe in the Early Middle Ages. Florin Curta. Pg 213The situation in Slavonia is very difficult to discern; and scholars cannot be certain whether it was controlled by Croats or Magyars. Either way, it was a well populated and productive region.[1] pg 193The area of Vidin, Singidunum (Belgrade) and Sirmium (Srem) was ruled by Bulgaria from 9th century until their final defeat by the Byzantines in 1018. Byzantine Military Organization on the Danube, 10th-12th Centuries. A Madgearu (2013) Pg 55-56Map of Serbia and surrounds, c. 950 AD, according to Sima Cirkovic The Serbs. Pg 13 [2]Map of SEE according to Shepherd’s Historcal Atlas c. 1000 AD. [3], Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=6342264

Неслучайно по-късно, когато България пада под византийска власт, всеки от водачите на българските въстания приема името „ Петър “, какъвто е случая с Делян през 1040 година, Константин Бодин през 1072 година и с Асен и Теодор през 1185 година Така години по-късно откривателите вършат преоценка на личността на този първи български държател, който публично приема купата „ цар “ и на неговото дългогодишно ръководство.

Първите съответни обстоятелства за Петър обаче се губят в ненаписаните или неоткрити още страници на историята. Не знаем даже тъкмо по кое време е роден. Сведенията за ранните му години са извънредно нищожни. Той е вторият наследник на Симеон от брака му със сестрата на великия болярин Георги Сурсувул. По-малките му братя са Иван и Вениамин, а по-големият – Михаил, който е дете от предишен брак на татко им.

Някои откриватели считат, че той е виждал точно в него силата да смени насоката на ръководство, а точно да спре с продължителните военни спорове и да концентрира вниманието си върху вътрешните проблеми на страната. Петър е бил въздържан, добродушен и религиозен, което очевидно е впечатлило могъщия му татко. Не би трябвало да се подценява и съответната политическа обстановка в края на Симеоновото ръководство. По това време страната търпи проваляне от хърватите и от византийския император Роман Лакапин, а жителите от вътрешността стават жертва на глада и на набези от скакалци. По всичко проличава, че е належащо да се смени военния курс на ръководство и да се премине към една по-миролюбива политика.

Така Петър поема властта в тези сложни за България времена, когато страната е изтощена от десетилетия военни походи. Болярите са разграничени – едните желаят да продължат с сполучливите военни акции, а другите – да стабилизират страната. За да угоди и на едните, и на другите, Петър в началото събира армията и я насочва против Византия. През лятото на 927 година войските нахлуват в Тракия и завладяват няколко замъци, в това число Виза. След тази проява на мощ и информиран, че византийският император готви ответен удар, Петър стартира секрети мирни договаряния с южната си съседка.

Император Роман Лакапин (920-944) посреща с наслада този процес на събитията и скоро договарянето сред двата двора е пуснато в ход. За удобната развръзка в връзките сред България и Византия спомагат и договарянията, които страната води с папския двор за признание на царска купа на българския държател и автокефалността на Българската черква. По време на българо-византийските договаряния се взема решение мирът сред двете страни да бъде скрепен с династичен брак сред Петър и внучката на Роман Лакапин – Мария. Сведенията за византийската принцеса са нищожни, само че на няколко места се срещат възхвали за нейната хубост.

Печатът на Петър I с Ирина

Снимка: By Classical Numismatic Group, Inc. http://www.cngcoins.com, CC BY-SA 2.5, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=20466216

Така през 927 година е подписан 30-годишен кротичък контракт сред България и Византия. С това съглашение се признава царското достолепие на българския държател, който получава купата „ василевс “. Разликата сред неговата купа и тази на византийския император се състои в трактовката, че в българския вид липсва наложителната представка „ подложен от Бога “. Византийците признават и независимостта на Българската патриаршия. Българските пратеници щели да се употребяват с преимущество във византийския двор. Накрая се уговаря и размяната на пленници от двете страни.

Споразумението е скрепено дефинитивно на 8 октомври 927 година, когато Петър и Мария подписват брак в църквата „ Света Богородица “ в Константинопол. Тогава ромейската принцеса приема името Ирина, което е алегорично и значи „ мир “. Смята се, че новата кралица вкарва византийски парад, нрави и мода в българския двор. Тя подарява Петър с трима сина: Борис, Роман и Пленимир и с две дъщери. Не е известно какъв брой дълго продължава брака сред двамата. Фактът, че тя не участва на смъртния му одър, навежда на мисълта, че си отива от този свят преди него.

Договорът от 927 година е от изключителна значимост за България и акцентира нейният престиж на интернационалната сцена. Много скоро обаче Петър се сблъсква със съществени вътрешни разтърсвания, които са подбудени от личните му братя. Първи против него въстава Иван, който Петър прозорливо към този момент е изпратил в манастир. Брат му обаче захвърля расото и оглавява протест против царя. Въстанието е несполучливо, Иван бива покорен, бичуван и хвърлен в тюрма, а още по-тежка орис застига неговите последователи. Жестокото потушаване на протеста не поставя завършек на вътрешните различия. По-големият брат, Михаил също въстава против Петър. Той се открива в една цитадела в Македония и набира почитатели. Преждевременната му гибел обаче поставя завършек на всевъзможни упоритости за оборване на властта.

През тези ранни години на своето ръководство, Петър претърпява сериозна териториална загуба. През 931 година сръбският държател Чеслав, бяга от Преслав, където е затворен. Вероятно въздействие оказва по-сериозната опасност от северозапад в лицето на маджарите.

По това време те са водещ политически фактор в Централна Европа вследствие на редица сполучливи военни походи. Осигурил си мирни връзки на юг и омиротворил връзката със прилежаща Сърбия, Петър подписва съглашение и с маджарите. Смята се, че според него той ги пропуща гладко през българските земи и си затваря очите за техните нападения във Византия. През годините има най-малко четири нахлувания на маджарите през българските територии – през 934 година, 943, 948 и 958 година Петър не нарушава намерено мирът с Византия и даже на няколко пъти предизвестява императора за възможни закани, какъвто е казусът с готвеният съветски поход против Константинопол през 941 година

Влошаване в българо-византийските връзки настава по време на ръководството на император Никифор II Фока (963-969). Той е кадърен военачалник и води сполучливи войни против арабите, с помощта на които отвоюва Кипър, остров Крит, Северна Сирия и Северна Месопотамия. Щастлив от своите военни триумфи и информиран за мирния контракт сред българите и маджарите от 965 година, той не желае да продължава безплодния мир с България. През 966 година в Константинопол идват български пратеници, с цел да получат годишния налог и това вбесява императора. Според изворите Никифор II Фока даже споделя: „ Позорно е в този момент за ромеите, които победиха с оръжие всички свои съперници, да заплащат налог като плебеи на един безпаричен и ненавиждан скитски народ “. Императорът заповядал да набият пратениците и да изпълнят торбите им с конска тор. След това той афишира, че ще се насочи на поход против България.

Когато обаче стигнал границата дали от чист боязън или от други подбуди, Никифор II Фока трансформира желанията си. По негови думи той не считал „ да води войските си по тези рискови места, с цел да ги съобщи на българите да ги изколят като добитък “. По-вероятно е решил, че има по-лесен метод да се оправи с Петър, защото го чакали още войни с арабите. Така Никифор II Фока подхваща стратегически ход. Той изпраща писмо до Петър, в което упорства да приключи връзките си с маджарите, само че българският цар твърдо отхвърля. Малко по-късно Никифор влиза в секрети договаряния с киевския княз Светослав.

Изпратил му великодушни благосъстояния с предложение да нападне България. Светослав дава своето единодушие и през 968 година застава отпред на 60 000 армия, с която се насочва против българските територии. Срещу него Петър изправя едвам 30 000 бойци. Неравенството на силите предопределя и изхода от военния поход и русите завладяват към 80 български замъци.

С това обаче не се поставя завършек на опасността от русите. На идната година Светослав повтаря сполучливия си поход. Още след първите сражения, в които българските войски търпят крах, Петър е грохнал и получава инсулт. Цар Петър издъхва на 30 януари 970 година, като малко преди да склопи очи приема монашеството.

Цар Петър демонстрира неотстъпчивост и във вътрешната си политика. Само няколко десетилетия след покръстването България претърпява духовна рецесия. Духовенството не помни своите отговорности, радва се на привилегии, води разблуден живот. Това е и една от аргументите за плодородната почва за поникване на богомилството. Цар Петър се застъпва за Църквата и укрепва нейния създателите. Един от арабските пътешественици, минал през българските земи дава висока оценка на ръководещия хайлайф, на действието на българската администрация и развиването на старобългарската просвета.

Свидетелства за ръководството на цар Петър черпим и от по-късни извори. Според „ Българският апокрифен летопис ” (XI в.), той е бил „ свят “ държател и по негово време българският народ е благоденствал. Според „ Службата по отношение на богослужебната възхвала на паметта му “ Петър построява голям брой храмове и манастири и води благоверен живот. Заради неговите благородни каузи, Българската черква го ръкополага за светец, който и през днешния ден почитаме на 30 януари.

Петър I може и да не наследява военния жар на Симеон, само че е заслужен последовател на неговото дело. Той е най-дълго управлявалият феодален български държател, който съумява да обезпечи на България дълго чакан и нескончаем мир и да запази чистотата на православната религия.

Заглавна фотография: By Original: Constantine Manasses – Сканирана от книгата „ Миниатюри на Манасиевата летопис “, Иван Дуйчев, Издателство „ Български художник “, София, 1962, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3512159