Още Аристотел е казал, че човекът е социално животно. А

Още Аристотел е споделил, че индивидът е обществено животно. А какво друго значи социума, в случай че не система от връзки и връзки сред себеподобни. Животните също го правят- построяват свои общества на взаимоотношения и съгласие. И макар сходния обществен живот при индивида, той единствен има привилегията да бъде набожен. Защото religare (лат.) би трябвало да се схваща като „ свързвам “, „ привързвам “ човешкия точно с духовния живот.

Така видяно на въпроса набожен ли е българинът не виждам по какъв начин можем да отговорим с „ не “. Защото надали има човек, без значение от пол, етническа или религиозна принадлежност, който да няма устои и религия в нещо оттатък обществото и над човешкото. Ако приказваме за християнство или ислям обаче, сякаш горното не е задоволително. Светите хора изясняват, че всяка вяра е обвързана с избрани традиции, практики и кодекс на държание. Според тях не е набожен този, който не ги съблюдава.

Ето някои от значимите моменти:

Вярващият върви постоянно на черква
Спазва пости, изповядва се
Чете Светото писание
Възпитава децата си в религиозния морал
Извършва богоугодни каузи
Прекръства се на светите места
Моли се на своя Бог

Днес религиозността в България е сложна, или най-малко не е толкоз явна. В хилядолетната ни история божественият фетиш и обвързваните с него ритуали са били неизменима част от всекидневието, сплотявали са освен общността, само че и целия ни народ и държавност. Ето че в този момент точно всекидневието е това, което не оставя опция за упражняване на православния християнски канон. Вярно е, че в наши дни целите са от професионален темперамент, само че едното не би трябвало да пречи на другото. В същото време все по-малко хора са религиозни по ортодоксалния метод. Все по-малко са тези, които стъпват в храма отвън празничната мода или без някакъв тежък житейски проблем. Далеч съм от мнението обаче, че това във всеки случай значи нерелигиозност.

По какво се познава религиозността?
Вярата в нещо не постоянно проличава. Така да вземем за пример просто ходенето на черква (или до и в църквата) не те прави автоматизирано набожен, само че и лентяйството в неделя не значи, че си неприятен човек. Фактите са си обстоятелства, само че и религиозността е сложна задача. Така е, тъй като, макар нейните строги правила, границите й са много размити. За някои вярата е обвързвана с чудодейни сили, ритуали и места. За други тя е прекомерно персонално и самобитно светоусещане. Едно би трябвало да е несъмнено: колкото и да се лутаме, да търсим вярното, положителното, единственото, у всеки един от нас постоянно остава да гори нещо, нашето възприятие за вяра или пътеводната ни светлина.

Религията и вярата са свързани с персонални действия, а не с без-умни дейности по празни наставления. Религиозността се познава по държанието и отговорността на хората. Християнската религия проповядва обич и взаимопомощ. Човешката религия има за полезност здравето и благоденствието на околните хора и на цялото човечество в най-хубавия случай. Така че не е толкоз значимо по какъв начин демонстрираме вярата си, а какво точно вършим, вярвайки в положителното на някоя концепция. Може би църквата в действителност постоянно е подсигурявала единствено външния израз на това изконно дело на индивида, наречено любов. Така е било, по този начин и ще бъде. Дори за любовта е нужна институция. Но по-важното, по-същинското е това, което е вътре у индивида. И в случай че той е решил да бъде мил и човечен, неспазването на религиозните традиции не може да го спре. Разликата е, че църквата има приобщаващ темперамент и дава формата на публичното схващане и поддръжката, както нищо друго в живота. Особено в спешните ни моменти. Добре е да знаем, че не сме сами, без значение дали сме в храма или не. Защото в действителност храмът е в нас, носим го в душата си.