Лично и лирично Александрина Пендачанска
Оперната прима Александрина Пендачанска съобщи, че в никакъв случай не е поставяла кариерата пред фамилията си.
" Не е елементарно, не е явно и не става от единствено себе си, изисква избрани старания. И аз тъй като съм видяла доста нещастни хора, които са живели единствено за този гений, единствено за тази заложба, единствено за тази сцена или за това писане, или за това изобразяване, в никакъв случай то не е задоволително. Колкото и да е огромно, в един миг или то свършва, или даже да не свършва, остава една голяма част от душата, която остава празна ", безапелационна е тя.
Пендачанска беше безапелационна, че най-голямата ѝ горделивост са децата.
Вижте както сподели в изявление за предаването " Тази неделя " по bTV в Софийската национална опера и балет:
-->
– Това е оперният спектакъл, в който сте израснали, нали по този начин?
– Буквално, безусловно. Израснала съм тук. Първият ми спомен е от време, в което човек не се чака да помни. Може би съм била някъде към 2-годишна. Със сигурност знам, че малко говорех, много разбирах и ходех сама. И това е първото зрелище на майка ми на сцената на Софийската опера в ролята на Виолета в " Травиата " и, несъмнено, не беше допустимо 2-годишно дете да влезе в салона, и дядо ми, който беше концерт-майстор на виолончелите, имаше право да седи в по този начин наречената режисьорска ложа и ме вмъкна. И аз от там гледах това зрелище. Първото деяние беше прелестно, с фантастични рокли, костюми и майка ми беше в центъра, само че във второ деяние идва Жермонт, който стартира да ѝ се кара. Понеже той пееше на български, аз разбирах доста неща. И в един миг има една имитация: " Плачи, плачи, о благо дете ". И майка ми стартира да плаче, но същински рев, и се тресе. Музиката става извънредно трагична и аз в този миг не можех да устоя повече и писнах. Просто по този начин съм писнала и извикала, че в общи линии цялата зала се обръща към тази ложа. Оттогава за моя благосклонност беше неразрешено изрично влизането в театъра до 6-годишната ми възраст.
– Александрина, значи ли това, че на две години всичко е било решено към този момент за Вас?
– Мисля, че да. Освен това никой не ме е питал. Разбирате ли? Ето това е, не съм имала никакъв избор. Аз не съм познавала различен свят. Живеехме шестима души в нашия апартамент на " Ангел Кънчев ". Мама, баща и аз в едната стая - татко ми е китарист, майка ми е певица. В другата стая – баба ми и дядо ми. Тя е пианистка, той е виолончелист. В третата стая – хол с портал, вуйна ми Антонина, която завършваше консерваторията. И във всяка стая се свиреше на някакъв инструмент и майка ми се затваряше в банята с нотите на новата си роля, сядаше на ваната и започваше да чете и да припява, тъй като нямаше къде да се затвори.
– Пред кого запяхте за първи път?
– Нямах храброст да запея пред някого, по този начин просто онлайн, и по тази причина се записах и тъкмо беше края на 6 клас и един ден извиках мама и споделих: " Сега, мамо, седни тук да слушаш нещо ", тя седна на леглото ми в детската ми стая и аз натиснах касетофона и тя мисли, че нещо съм си записала по какъв начин изсвирвам, тъй като по това време към този момент бях в музикалното учебно заведение. Изведнъж обаче вместо пиано, аз пея " Аида ". И то не за друго, ами тъй като майка ми по това време учеше " Аида ".
– А реакцията на майка Ви каква беше?
– Тя се разплака и сподели: " Добре, чадо, апелирам ти се, единствено ще ми обещаеш, че в този момент ще чакаш ". Това е, ясно е, че е това. Аз към този момент имах един много мутирал глас, много подготвен. Но въпреки всичко е било прекомерно рано. И аз ужким дадох обещание, че ще очаквам, само че единствено чаках да излязат от къщи и почвах да пея.
– Какъв е най-хубавият съвет, който Вашата майка Ви е давала за операта за пеенето в операта или чисто прагматичен?
– Никога не го е изричала, не е имало този по този начин да го назовем идеализиран диалог, в който майка ми ми е казвала нещо съкровено, преди да си отиде. За страдание, не мога да кажа едно изречение, само че това, което майка ми ми остави, е нейната ангелска благотворителност. Тя е една величина на духа, една благотворителност на духа, която е и тя самата в действителност със своя личен образец. Единственото, което мога да върша, е да се пробвам да ѝ имитирам.
– Трябвало е да пеете 3 дни след нейната гибел. Как се пее със свито сърце?
– Въобще не желая да си припомням тези дни, това е един същински непоносим, тежък, ужасяващ интервал от живота ми. Слава богу, в същото време се появи първото ми дете и то ме избави. Всъщност с помощта на нея и с помощта на невероятната стожерска личност на моя мъж, бил до мене постоянно, даже тогава когато не го усещах, че е там. Някак си се съхраних и съумях да изляза, аз не се съхраних, само че оцелях. Аз съм израснала с възприятието за нейната липса. Тя към този момент не пътуваше по това време, аз имах преди малко роденото малко създание, което, за жалост, не я помни, а тя го гледаше с такава наслада, и някакси си представях, че оттук насетне ще имаме този прекрасен интервал и това хубаво време, в което тя ще бъде до мен и ще ми помогне, ще бъдем просто дружно и ще мога да я имам напълно. Тя си отиде и аз го претърпях доста мъчно и тежко.
– Да поговорим за различен човек, който Ви е безпределно безценен – Найо Тицин, нашия сътрудник и Ваш брачен партньор. Приятели сте от първи клас. Наистина ли? Това е цяла безкрайност.
– Да. Найо и аз сме…на мен ми е мъчно да приказвам за него, все едно приказвам за себе си. Някак си ние сме се трансформирали в част един от различен, изрично сме се врасли.
– Кога другарството прерасна в обич?
– В девети клас. Той беше лятото в Италия и се върна оттова с родителите си. Найо внезапно беше момче, беше различен, не беше това бебе и аз го сънувах една нощ. Сънувах, че сме в някакъв трен и се целуваме. На сутринта толкоз бях ужасена от цялата тази история.
– Защо ужасена?
– Защото той ми е като брат, ние сме израснали, внезапно това беше такова неправилно нещо. Точно все едно имаше парченце инцестност в цялата работа.
– Вие сте били съседи, другарска компания с Хилда Казасян.
– Ние ходихме дружно на учебно заведение, дружно се връщахме, дружно бягахме. Ние пушехме, той не пушеше, в никакъв случай не пропуши. Много хубаво и радостно сме живели, напълно обикновено. И внезапно, вместо да играем на „ Монополи”, той ме целуна и това беше шокиращо. Оттогава започнах да го виждам с други очи.
– Кой на кого за първи път сподели " Обичам те "?
– Това не помня. И двамата сме си споделили сигурно, тъй като и двамата бяхме доста влюбени. Всички тези неща са се случвали естествено. Нямам тези идеализирани мемоари, по какъв начин пада на колене и...
– Нямаше такова предложение, с пръстен...
– Има пръстен, то е едно прелестно пръстенче с дребни камъчета. Всичко беше по този начин, както би трябвало, само че не по този начин публично и идеално като по филмите. Беше: " Абе аре да се оженим ". Ние живеехме към този момент 3 години дружно, когато взехме решение в действителност да се оженим и то беше естествено.
– Родителите Ви чакаха ли го?
– Да, ние бяхме на 25-26 години и в действителност биологичният часовник стартира да чука и аз разбрах, че не мога да очаквам, той е доста по-търпелив и дебелоглав и може да чака. Аз също така имах доста явен проект – оженваме се, аз незабавно забременявам, детето се ражда, всичко беше изчислено. Господ обаче от горната страна сподели: " Моето момиче, здравей ", почакахме известно време, не стана по този начин бързо, както си го представях аз, обаче като стана, беше дълго чакано. Година и половина по-късно към този момент имаше бебе.
– Кой беше най-безметежният, най-безоблачният, най-щастливият интервал от брака Ви с Найо?
– Нашите кумове Коко и Хилда ни подариха едни медальончета и на тях написа по този начин: " Обичам те повече от през вчерашния ден и по-малко от на следващия ден ". С Найо любовта постоянно си стои там. Точно откакто се оженихме започнаха същински човешки нещастия от вида на заболявания, гибел и така нататък, които доста ни помрачиха тези първи няколко години от брака, които трябваше да са най-веселите и безметежните. Имаше по-късно един интервал обаче, в който някак си нещатра започнаха да се съживяват и аз самата да се възкресявам.
– Някога поставяли ли сте кариерата преди фамилията?
– Не. Никога. Това не е елементарно, не е явно и не става от единствено себе си, изисква избрани старания. И аз тъй като съм видяла доста нещастни хора, които са живели единствено за този гений, единствено за тази заложба, единствено за тази сцена или за това писане, или за това изобразяване, в никакъв случай то не е задоволително. Колкото и да е огромно, в един миг или то свършва, или даже да не свършва, остава една голяма част от душата, която остава празна.
– Липсвате ли на вашите дъщери?
– Със сигурност им липсвам. Няма предмет, няма физическо тяло, което да мразя повече от предмета куфар. И децата също. И децата поради това за тази специалност и за тази работа не желаят да чуят. От друга страна, е малко тъпо, тъй като Сара има същински гений, има глас, ужасно е музикална, има вродена техника на експедитивност.
– Сравнете Париж и София като градове, в които живеете.
Париж за мен постоянно ще остане един непознат град, в който аз вървя, обаче по-късно си потеглям, и си отивам вкъщи. Самият град Париж в никакъв случай няма да стане за мен вкъщи, до момента в който София е вкъщи. Тук мога да Ви кажа на всеки ъгъл и на всяко място къде съм се целунала с Найо или някое друго гадже, къде съм се спънала и съм паднала като дете, това е моят живот, моят свят. Моята прочувствена памет се съхранява в този град.
– Александрина, българската политика в никакъв случай не ти е била безразлична. Както Вие споделят: Аз съм обсесирано политическо създание. За никого не е загадка – Вие сте десен гласоподавател, един от учредителите на ДСБ. Това от една страна. И в това време ДСБ е една от дребните, може би десетина десни български партии на политическия небосвод. Това накъсване, тази неспособност на десните партии да бъдат едно, разрушава ли сърцето Ви като гласоподавател?
– Истината е, че и страната България, и градът София се развиват. Някакви неща се случват и се трансформират, макар цялата тази сган, която е българският политически хайлайф, т.е. хората, жителите, гласоподавателите, това, което сме ние, съумяваме някакси да дърпаме тази страна и този град напред единствено с помощта на себе си и макар онази сган.
– Защо смятате, че политическият ни хайлайф е сган?
– Абсолютна сган. Защото този „ елит” 30 години не съумява да обезпечи първото нещо, което политическата класа е длъжна да обезпечи на своите гласоподаватели. Това значи правдивост. Ако с нас се случи неправда, ние сме оставени сами на себе си. Ние не живеем с възприятието, че сме предпазени от страната, в която живеем.
– Прав ли е Вежди Рашидов, който преди няколко дни сподели, че елитът на България е отвън рамките на България. Тук тези, които сме останалите не ставаме за клин за зеле?
– За страдание, има доста хора, които щеше да е хубаво да са тук, а не са. Това е реалност. Като приказваме за това, че българинът, който е останал тук, не става за клин за зеле, това изрично не е правилно, тъй като с цел да се случва нещо въобще в тази страна, то е точно с помощта на този човек. То не е с помощта на Бойко Борисов или съответния министър-председател, който сега ръководи страната.
България през днешния ден е едно доста по-хубаво място за живеене, в сравнение с беше през 73-та година, това го споделям, тъй като помня. Хайде 73-та не помня, само че 78-а помня. Помня по какъв начин ни пускаха тоалетна хартия, да не приказваме за банани и такива неща. Сега България е едно доста по-добро място за живеене, само че то е с помощта на всеки един от нас, на жителите на тази страна, които седят и я дърпат и съумяват да я случат макар нейните политици, а нейните политици – да, изрично не стават за клин за зеле, нито един от тези хора.
– Вслушвате ли се във вътрешния си глас, даже във физическия, в гласа, който носите като гений?
– Аз и да желая, и да не желая, той ме принуждава, макар че от време на време не чувам задоволително интуицията си. Аз съм много разумен човек и от време на време страда интуицията ми, тъй като постоянно греша, когато не чувам нея, а чувам разсъдъка си.
– А губили ли сте гласа си?
– Слава Богу, не съм, с изключение на като съм била болна 3-4 пъти от някакви страхотни вируси, настинки, и съм правила ларингит. Това са били най-кошмарните и страшни дни в живота ми. Това е извънредно, тъй като гласът ти дава такава мощ, той е част от физическото ти чувство за себе си. За мен това е все едно да ти отрежат ръка.
– Работите доста и имате три номинации за " Грами ". Коя е най-голямата премия след толкоз доста труд?
– Че не преставам 30 години. Тази година ще станат 30 години на сцената и в тези години и след тези съвсем 70 функции съм още тук и още ми е забавно. Това ми е премията.
– Най-голямата горделивост?
–Най-голямата горделивост са ми децата.
– За какво мечтаете?
– Сега бленувам тези 2 представления на 8-и и 10-и да минат, този дебют да се реализира по този начин, както си го представям и по този начин както го бленувам. И съм доста съм щастлива, че има и трети театър на 20 декември. Мечтая си тези няколко представления да минат хубаво и сполучливо и да прекараме една хубава Коледа в София. Искам просто нещата да са естествени и да сме здрави.
– Благодарим за това изявление.
" Не е елементарно, не е явно и не става от единствено себе си, изисква избрани старания. И аз тъй като съм видяла доста нещастни хора, които са живели единствено за този гений, единствено за тази заложба, единствено за тази сцена или за това писане, или за това изобразяване, в никакъв случай то не е задоволително. Колкото и да е огромно, в един миг или то свършва, или даже да не свършва, остава една голяма част от душата, която остава празна ", безапелационна е тя.
Пендачанска беше безапелационна, че най-голямата ѝ горделивост са децата.
Вижте както сподели в изявление за предаването " Тази неделя " по bTV в Софийската национална опера и балет:
-->
– Това е оперният спектакъл, в който сте израснали, нали по този начин?
– Буквално, безусловно. Израснала съм тук. Първият ми спомен е от време, в което човек не се чака да помни. Може би съм била някъде към 2-годишна. Със сигурност знам, че малко говорех, много разбирах и ходех сама. И това е първото зрелище на майка ми на сцената на Софийската опера в ролята на Виолета в " Травиата " и, несъмнено, не беше допустимо 2-годишно дете да влезе в салона, и дядо ми, който беше концерт-майстор на виолончелите, имаше право да седи в по този начин наречената режисьорска ложа и ме вмъкна. И аз от там гледах това зрелище. Първото деяние беше прелестно, с фантастични рокли, костюми и майка ми беше в центъра, само че във второ деяние идва Жермонт, който стартира да ѝ се кара. Понеже той пееше на български, аз разбирах доста неща. И в един миг има една имитация: " Плачи, плачи, о благо дете ". И майка ми стартира да плаче, но същински рев, и се тресе. Музиката става извънредно трагична и аз в този миг не можех да устоя повече и писнах. Просто по този начин съм писнала и извикала, че в общи линии цялата зала се обръща към тази ложа. Оттогава за моя благосклонност беше неразрешено изрично влизането в театъра до 6-годишната ми възраст.
– Александрина, значи ли това, че на две години всичко е било решено към този момент за Вас?
– Мисля, че да. Освен това никой не ме е питал. Разбирате ли? Ето това е, не съм имала никакъв избор. Аз не съм познавала различен свят. Живеехме шестима души в нашия апартамент на " Ангел Кънчев ". Мама, баща и аз в едната стая - татко ми е китарист, майка ми е певица. В другата стая – баба ми и дядо ми. Тя е пианистка, той е виолончелист. В третата стая – хол с портал, вуйна ми Антонина, която завършваше консерваторията. И във всяка стая се свиреше на някакъв инструмент и майка ми се затваряше в банята с нотите на новата си роля, сядаше на ваната и започваше да чете и да припява, тъй като нямаше къде да се затвори.
– Пред кого запяхте за първи път?
– Нямах храброст да запея пред някого, по този начин просто онлайн, и по тази причина се записах и тъкмо беше края на 6 клас и един ден извиках мама и споделих: " Сега, мамо, седни тук да слушаш нещо ", тя седна на леглото ми в детската ми стая и аз натиснах касетофона и тя мисли, че нещо съм си записала по какъв начин изсвирвам, тъй като по това време към този момент бях в музикалното учебно заведение. Изведнъж обаче вместо пиано, аз пея " Аида ". И то не за друго, ами тъй като майка ми по това време учеше " Аида ".
– А реакцията на майка Ви каква беше?
– Тя се разплака и сподели: " Добре, чадо, апелирам ти се, единствено ще ми обещаеш, че в този момент ще чакаш ". Това е, ясно е, че е това. Аз към този момент имах един много мутирал глас, много подготвен. Но въпреки всичко е било прекомерно рано. И аз ужким дадох обещание, че ще очаквам, само че единствено чаках да излязат от къщи и почвах да пея.
– Какъв е най-хубавият съвет, който Вашата майка Ви е давала за операта за пеенето в операта или чисто прагматичен?
– Никога не го е изричала, не е имало този по този начин да го назовем идеализиран диалог, в който майка ми ми е казвала нещо съкровено, преди да си отиде. За страдание, не мога да кажа едно изречение, само че това, което майка ми ми остави, е нейната ангелска благотворителност. Тя е една величина на духа, една благотворителност на духа, която е и тя самата в действителност със своя личен образец. Единственото, което мога да върша, е да се пробвам да ѝ имитирам.
– Трябвало е да пеете 3 дни след нейната гибел. Как се пее със свито сърце?
– Въобще не желая да си припомням тези дни, това е един същински непоносим, тежък, ужасяващ интервал от живота ми. Слава богу, в същото време се появи първото ми дете и то ме избави. Всъщност с помощта на нея и с помощта на невероятната стожерска личност на моя мъж, бил до мене постоянно, даже тогава когато не го усещах, че е там. Някак си се съхраних и съумях да изляза, аз не се съхраних, само че оцелях. Аз съм израснала с възприятието за нейната липса. Тя към този момент не пътуваше по това време, аз имах преди малко роденото малко създание, което, за жалост, не я помни, а тя го гледаше с такава наслада, и някакси си представях, че оттук насетне ще имаме този прекрасен интервал и това хубаво време, в което тя ще бъде до мен и ще ми помогне, ще бъдем просто дружно и ще мога да я имам напълно. Тя си отиде и аз го претърпях доста мъчно и тежко.
– Да поговорим за различен човек, който Ви е безпределно безценен – Найо Тицин, нашия сътрудник и Ваш брачен партньор. Приятели сте от първи клас. Наистина ли? Това е цяла безкрайност.
– Да. Найо и аз сме…на мен ми е мъчно да приказвам за него, все едно приказвам за себе си. Някак си ние сме се трансформирали в част един от различен, изрично сме се врасли.
– Кога другарството прерасна в обич?
– В девети клас. Той беше лятото в Италия и се върна оттова с родителите си. Найо внезапно беше момче, беше различен, не беше това бебе и аз го сънувах една нощ. Сънувах, че сме в някакъв трен и се целуваме. На сутринта толкоз бях ужасена от цялата тази история.
– Защо ужасена?
– Защото той ми е като брат, ние сме израснали, внезапно това беше такова неправилно нещо. Точно все едно имаше парченце инцестност в цялата работа.
– Вие сте били съседи, другарска компания с Хилда Казасян.
– Ние ходихме дружно на учебно заведение, дружно се връщахме, дружно бягахме. Ние пушехме, той не пушеше, в никакъв случай не пропуши. Много хубаво и радостно сме живели, напълно обикновено. И внезапно, вместо да играем на „ Монополи”, той ме целуна и това беше шокиращо. Оттогава започнах да го виждам с други очи.
– Кой на кого за първи път сподели " Обичам те "?
– Това не помня. И двамата сме си споделили сигурно, тъй като и двамата бяхме доста влюбени. Всички тези неща са се случвали естествено. Нямам тези идеализирани мемоари, по какъв начин пада на колене и...
– Нямаше такова предложение, с пръстен...
– Има пръстен, то е едно прелестно пръстенче с дребни камъчета. Всичко беше по този начин, както би трябвало, само че не по този начин публично и идеално като по филмите. Беше: " Абе аре да се оженим ". Ние живеехме към този момент 3 години дружно, когато взехме решение в действителност да се оженим и то беше естествено.
– Родителите Ви чакаха ли го?
– Да, ние бяхме на 25-26 години и в действителност биологичният часовник стартира да чука и аз разбрах, че не мога да очаквам, той е доста по-търпелив и дебелоглав и може да чака. Аз също така имах доста явен проект – оженваме се, аз незабавно забременявам, детето се ражда, всичко беше изчислено. Господ обаче от горната страна сподели: " Моето момиче, здравей ", почакахме известно време, не стана по този начин бързо, както си го представях аз, обаче като стана, беше дълго чакано. Година и половина по-късно към този момент имаше бебе.
– Кой беше най-безметежният, най-безоблачният, най-щастливият интервал от брака Ви с Найо?
– Нашите кумове Коко и Хилда ни подариха едни медальончета и на тях написа по този начин: " Обичам те повече от през вчерашния ден и по-малко от на следващия ден ". С Найо любовта постоянно си стои там. Точно откакто се оженихме започнаха същински човешки нещастия от вида на заболявания, гибел и така нататък, които доста ни помрачиха тези първи няколко години от брака, които трябваше да са най-веселите и безметежните. Имаше по-късно един интервал обаче, в който някак си нещатра започнаха да се съживяват и аз самата да се възкресявам.
– Някога поставяли ли сте кариерата преди фамилията?
– Не. Никога. Това не е елементарно, не е явно и не става от единствено себе си, изисква избрани старания. И аз тъй като съм видяла доста нещастни хора, които са живели единствено за този гений, единствено за тази заложба, единствено за тази сцена или за това писане, или за това изобразяване, в никакъв случай то не е задоволително. Колкото и да е огромно, в един миг или то свършва, или даже да не свършва, остава една голяма част от душата, която остава празна.
– Липсвате ли на вашите дъщери?
– Със сигурност им липсвам. Няма предмет, няма физическо тяло, което да мразя повече от предмета куфар. И децата също. И децата поради това за тази специалност и за тази работа не желаят да чуят. От друга страна, е малко тъпо, тъй като Сара има същински гений, има глас, ужасно е музикална, има вродена техника на експедитивност.
– Сравнете Париж и София като градове, в които живеете.
Париж за мен постоянно ще остане един непознат град, в който аз вървя, обаче по-късно си потеглям, и си отивам вкъщи. Самият град Париж в никакъв случай няма да стане за мен вкъщи, до момента в който София е вкъщи. Тук мога да Ви кажа на всеки ъгъл и на всяко място къде съм се целунала с Найо или някое друго гадже, къде съм се спънала и съм паднала като дете, това е моят живот, моят свят. Моята прочувствена памет се съхранява в този град.
– Александрина, българската политика в никакъв случай не ти е била безразлична. Както Вие споделят: Аз съм обсесирано политическо създание. За никого не е загадка – Вие сте десен гласоподавател, един от учредителите на ДСБ. Това от една страна. И в това време ДСБ е една от дребните, може би десетина десни български партии на политическия небосвод. Това накъсване, тази неспособност на десните партии да бъдат едно, разрушава ли сърцето Ви като гласоподавател?
– Истината е, че и страната България, и градът София се развиват. Някакви неща се случват и се трансформират, макар цялата тази сган, която е българският политически хайлайф, т.е. хората, жителите, гласоподавателите, това, което сме ние, съумяваме някакси да дърпаме тази страна и този град напред единствено с помощта на себе си и макар онази сган.
– Защо смятате, че политическият ни хайлайф е сган?
– Абсолютна сган. Защото този „ елит” 30 години не съумява да обезпечи първото нещо, което политическата класа е длъжна да обезпечи на своите гласоподаватели. Това значи правдивост. Ако с нас се случи неправда, ние сме оставени сами на себе си. Ние не живеем с възприятието, че сме предпазени от страната, в която живеем.
– Прав ли е Вежди Рашидов, който преди няколко дни сподели, че елитът на България е отвън рамките на България. Тук тези, които сме останалите не ставаме за клин за зеле?
– За страдание, има доста хора, които щеше да е хубаво да са тук, а не са. Това е реалност. Като приказваме за това, че българинът, който е останал тук, не става за клин за зеле, това изрично не е правилно, тъй като с цел да се случва нещо въобще в тази страна, то е точно с помощта на този човек. То не е с помощта на Бойко Борисов или съответния министър-председател, който сега ръководи страната.
България през днешния ден е едно доста по-хубаво място за живеене, в сравнение с беше през 73-та година, това го споделям, тъй като помня. Хайде 73-та не помня, само че 78-а помня. Помня по какъв начин ни пускаха тоалетна хартия, да не приказваме за банани и такива неща. Сега България е едно доста по-добро място за живеене, само че то е с помощта на всеки един от нас, на жителите на тази страна, които седят и я дърпат и съумяват да я случат макар нейните политици, а нейните политици – да, изрично не стават за клин за зеле, нито един от тези хора.
– Вслушвате ли се във вътрешния си глас, даже във физическия, в гласа, който носите като гений?
– Аз и да желая, и да не желая, той ме принуждава, макар че от време на време не чувам задоволително интуицията си. Аз съм много разумен човек и от време на време страда интуицията ми, тъй като постоянно греша, когато не чувам нея, а чувам разсъдъка си.
– А губили ли сте гласа си?
– Слава Богу, не съм, с изключение на като съм била болна 3-4 пъти от някакви страхотни вируси, настинки, и съм правила ларингит. Това са били най-кошмарните и страшни дни в живота ми. Това е извънредно, тъй като гласът ти дава такава мощ, той е част от физическото ти чувство за себе си. За мен това е все едно да ти отрежат ръка.
– Работите доста и имате три номинации за " Грами ". Коя е най-голямата премия след толкоз доста труд?
– Че не преставам 30 години. Тази година ще станат 30 години на сцената и в тези години и след тези съвсем 70 функции съм още тук и още ми е забавно. Това ми е премията.
– Най-голямата горделивост?
–Най-голямата горделивост са ми децата.
– За какво мечтаете?
– Сега бленувам тези 2 представления на 8-и и 10-и да минат, този дебют да се реализира по този начин, както си го представям и по този начин както го бленувам. И съм доста съм щастлива, че има и трети театър на 20 декември. Мечтая си тези няколко представления да минат хубаво и сполучливо и да прекараме една хубава Коледа в София. Искам просто нещата да са естествени и да сме здрави.
– Благодарим за това изявление.
Източник: btvnovinite.bg
КОМЕНТАРИ