В операционната зала думите са излишни, там говори смирението и прецизността
Операционната сестра не е просто помощник – тя е страж на реда и сигурността в залата, споделя Галина Вардева
Тя е един от стълбовете на Клиниката по онкохирургия към КОЦ-Бургас. Човек, чието всекидневие минава сред стерилните принадлежности и огромната отговорност за човешкия живот. Срещаме се с Галина Вардева, с цел да надникнем зад маската и да разберем какво е чувството да си „ дясната ръка “ на хирурга в най-трудните борби.
– Г-жо Вардева, операционната зала за доста хора е стряскащо място. Какво е тя за Вас след толкоз години в специалността?
– За мен залата е място на тишина и висша централизация. Тя е моят втори дом, само че подобен, в който няма място за разпръскване. Когато прекрача прага и стартира подготовката на инструментите, всичко останало изчезва – персонални грижи, отмалялост, външният свят. Там времето тече по различен метод. Операционната зала изисква цялостно примирение пред пациента и голяма дисциплинираност.
– Работата в онкохирургията е измежду най-тежките. Как поддържате този дух в КОЦ-Бургас?
– Онкохирургията не е просто медицина, тя е идея. Тук идват хора с вяра, само че и с доста огромен боязън. Ние, като екип, сме длъжни да бъдем тяхната опора. Да бъдеш операционна сестра в такава клиника значи да си подготвен за дълги часове на крайник, за комплицирани случаи и за обстановки, в които би трябвало да реагираш за секунди. В КОЦ-Бургас сме построили семейство. Когато знаеш, че до теб стои хирург, на който вярваш безусловно, и екип, който диша в един темп, умората отстъпва пред удовлетворението.
– Казват, че положителната сестра планува стъпките на хирурга. Как се реализира този синхрон?
– Това е невидима нишка, която се изплита с години опит. Често с хирурзите не си приказваме – аз знам по движението му или по метода, по който поглежда към раната, кой е идващият инструмент, който ще му е нужен. Моята задача е той да не мисли за техниката, а единствено за интервенцията. Инструментът би трябвало да е в ръката му тъкмо сега, в който му е необходим. Този „ танц “ без думи е сърцето на нашата работа.
– Какво виждат пациентите в очите Ви тъкмо преди упойката?
– Виждат успокоение. Това е най-важното, което мога да им дам в този къс момент. Понякога едно допиране по ръката или убеден взор над маската споделят повече от хиляди пояснения. Искам да знаят, че са в сигурни ръце. Че в тази зала всеки един от нас ще даде всичко от себе си за тях.
– Има ли миг, който Ви кара да се усмихнете след тежък ден?
– Най-хубавият миг е, когато интервенцията завърши сполучливо и видиш сътрудниците си отдъхнали. А по-късно, когато схванеш, че пациентът се възвръща и се прибира при околните си – това е моята „ премия “. Не ми трябват прожектори или благодарности. За мен е задоволително знанието, че съм била потребна и че си правя работата по съвест.
– Какво бихте споделили на младите девойки, които в този момент стартират своя път като медицински сестри?
– Бих им споделила, че тази специалност би трябвало да се работи с обич, другояче бързо ще се откажат. Трябва самообладание, доста четене и мощен темперамент. Но възприятието, че си част от процеса на оздравяването на един човек, е незаменимо. Операционната сестра не е просто помощник – тя е страж на реда и сигурността в залата. За мен медицината не е просто работа, а метод на живот. В КОЦ-Бургас оставяме сърцата си всеки ден, тъй като нашите пациенти го заслужават.
Тя е един от стълбовете на Клиниката по онкохирургия към КОЦ-Бургас. Човек, чието всекидневие минава сред стерилните принадлежности и огромната отговорност за човешкия живот. Срещаме се с Галина Вардева, с цел да надникнем зад маската и да разберем какво е чувството да си „ дясната ръка “ на хирурга в най-трудните борби.
– Г-жо Вардева, операционната зала за доста хора е стряскащо място. Какво е тя за Вас след толкоз години в специалността?
– За мен залата е място на тишина и висша централизация. Тя е моят втори дом, само че подобен, в който няма място за разпръскване. Когато прекрача прага и стартира подготовката на инструментите, всичко останало изчезва – персонални грижи, отмалялост, външният свят. Там времето тече по различен метод. Операционната зала изисква цялостно примирение пред пациента и голяма дисциплинираност.
– Работата в онкохирургията е измежду най-тежките. Как поддържате този дух в КОЦ-Бургас?
– Онкохирургията не е просто медицина, тя е идея. Тук идват хора с вяра, само че и с доста огромен боязън. Ние, като екип, сме длъжни да бъдем тяхната опора. Да бъдеш операционна сестра в такава клиника значи да си подготвен за дълги часове на крайник, за комплицирани случаи и за обстановки, в които би трябвало да реагираш за секунди. В КОЦ-Бургас сме построили семейство. Когато знаеш, че до теб стои хирург, на който вярваш безусловно, и екип, който диша в един темп, умората отстъпва пред удовлетворението.
– Казват, че положителната сестра планува стъпките на хирурга. Как се реализира този синхрон?
– Това е невидима нишка, която се изплита с години опит. Често с хирурзите не си приказваме – аз знам по движението му или по метода, по който поглежда към раната, кой е идващият инструмент, който ще му е нужен. Моята задача е той да не мисли за техниката, а единствено за интервенцията. Инструментът би трябвало да е в ръката му тъкмо сега, в който му е необходим. Този „ танц “ без думи е сърцето на нашата работа.
– Какво виждат пациентите в очите Ви тъкмо преди упойката?
– Виждат успокоение. Това е най-важното, което мога да им дам в този къс момент. Понякога едно допиране по ръката или убеден взор над маската споделят повече от хиляди пояснения. Искам да знаят, че са в сигурни ръце. Че в тази зала всеки един от нас ще даде всичко от себе си за тях.
– Има ли миг, който Ви кара да се усмихнете след тежък ден?
– Най-хубавият миг е, когато интервенцията завърши сполучливо и видиш сътрудниците си отдъхнали. А по-късно, когато схванеш, че пациентът се възвръща и се прибира при околните си – това е моята „ премия “. Не ми трябват прожектори или благодарности. За мен е задоволително знанието, че съм била потребна и че си правя работата по съвест.
– Какво бихте споделили на младите девойки, които в този момент стартират своя път като медицински сестри?
– Бих им споделила, че тази специалност би трябвало да се работи с обич, другояче бързо ще се откажат. Трябва самообладание, доста четене и мощен темперамент. Но възприятието, че си част от процеса на оздравяването на един човек, е незаменимо. Операционната сестра не е просто помощник – тя е страж на реда и сигурността в залата. За мен медицината не е просто работа, а метод на живот. В КОЦ-Бургас оставяме сърцата си всеки ден, тъй като нашите пациенти го заслужават.
Източник: flagman.bg
КОМЕНТАРИ