Внимание! Чувствително съдържание!
Онзи ден все преваляваше, заваля и когато слязох от таксито и потеглих към изложбата на Гергана Змийчарова в градинката на „ Кристал “ в София. Бях закъсняла малко за откриването. Пролетният дъжд постоянно разсънва прастари митологични показа за космично начало, за небето, оплождащо земята, за единения и разтварящи се същности. Дори градът, толкоз прочут и всекидневен, затрептява на разнообразни честоти. Започнах да преглеждам изложбата и в първия миг не осъзнах нещо, което би трябвало да е явно – тъй като стоях пред надписа Happy End, а точно че съм почнала пътуването си в огромния роман на Гергана наопаки. (Просто взех решение, че щастливият край е самобитно начало). Гергана притича, носеше букет от пролетни цветя, някой преди малко ѝ ги беше подарил, грееща и деликатна: „ Петринел ми сподели, че си тук и че разглеждаш в обратна посока “. Петринел Гочев стоеше в профил, разчувствуван, изумен, замаян, разтресен за следващ, а като че ли за първи път от античната и млада сила и мощ на този гальовен вулкан Гергана, с която плават дружно бурно и безметежно в живота и изкуството към този момент години, само че преди малко беше видял по нов метод в изложбата ѝ. 
И по този начин, откакто самият създател ме насочи, се изправих пред същинското начало на „ Внимание! Чувствително наличие! “. И когато стигнах до щастливия завършек на изложбата, към този момент знаех, че желая най-малко няколко фрагмента от нея да станат част от сензитивното наличие на списание EVA. Защото такова пътешестване към себе си и към другия, в каквото ни въвлича Гергана, в днешния свят, в който постоянно пътуването стига единствено до плитчините на красивата фотография в инстаграм, е демонстрация на храброст, смелост, гений, прочувствени и мисловни дълбини. 28-те фрагмента сензитивно наличие – единства на текстове и фотографии, са част от огромния план на Гергана Змийчарова ЕГО.Определенията, допълващи нейния аз – художничка, фотографка, актриса, писателка, – посредством плана тя разпръсква над града, с цел да станат като оня пролетен дъжд, който валеше в деня на откриването, и да оросят листото, тревата, улицата, косъма от гърба на гъсеницата… Укротяване на егото, което знае предишното, само че не и бъдещето, възвеличаване на егото, отдалечаването му, връщането в неговия подслон, допускането на другия в него, превързването на раните на егото, утешаването му… Прастаро пътешестване, което Емили Дикинсън ще стартира през 19. век с „ Аз никой съм “, а Гергана Змийчарова през 21. век с „ Няма ме “. Две толкоз утвърждаващи отрицания. Идеята на Гергана е да забележим „ Внимание! Чувствително наличие! “ и като книга. Предвкусваме прекарването. 
ИМАМ МЕЧТА
Имам фантазия – да съм нишка от паяжина,
да увисвам някъде
надолу с главата,
до момента в който паякът си очиства кръвта от краката…
Да съм съчка в тревата
и един охлюв да си точи на мене рогата…
Имам фантазия – да съм на дребната въшка
в косата на някой простак
по-малкият брат…
Да съм на кравата гъстите мигли…
…или поне…
един косъм да съм от гърба на гъсеница!
АЗ СЪМ ЛЕТАТЕЛНА МАШИНА
Аз имам ракета вместо глава.
Имам нуклеарен реактор, където
при други знам, че стои сърцето.
Изстрелвам се и се строполясвам.
Ставам, рева, изхвърчам, хвърча...
Понякога се експлодирам – тогава
лежат части от мен разпилени
по всички краища на света.
Имам ракета върху раменете,
имам нуклеарен реактор в гърдите.
Аз съм един от тези
измачкани, прашни чертежи,
забравени на бюрото на Бог.
Чертеж за машина, която... полита.
ЕДИН-ЕДИНСТВЕН
Eдин-единствен
човек ще се осмели
да влезе при теб, когато
си тръшнал вратата на всички...
Един-единствен човек ще мълчи
с разбираща любов, когато крещиш
от безпомощност; ще ти елементарни,
когато си презрян и лицемерен,
и ще се смее (при това искрено)
на най-безвкусните ти смешки.
Само един-единствен човек на света
ще опита с гола ръка
да задържи острието,
което някой различен ти хлъзва сред ребрата в сърцето...
Един-единствен е.
Нахрани го.
Облечи го добре.
Остави го да се наспи.
Благодари му.
И му елементарни,
когато е презрян и лицемерен.
Засмей се откровено на тъпите му смешки.
Напиши му бездарно стихотворение.
С гола ръка дръж острието,
забито в сърцето му,
и го извади.
Погледни го...
Виж го добре!
Един-единствен е: ТИ!!!
ВНИМАНИЕ!!! ЧУВСТВИТЕЛНО СЪДЪРЖАНИЕ!
В смисъл, че не всичко
е чупки и стойки;
филтри и филъри, чипи нослета,
мраморни скули, сочни устета;
два кроасана и роза в леглото,
шест лв. кафето;
екстеншъни и ноктопластика;
кардио и диета,
мигли от тука до Хасково...
Пък и не всичко е
вехта пижама
в сива панелка и с мазна коса;
за събаряне – безконечните три кг,
потни подмишници, косми в носа
и две деца заран в леглото,
а кафето – студено, нали, щото...
В смисъл, че зад миглите и под ноктите
без значение в кой завършек на света;
без значение от часа,
ситуацията,
обектива, ъгъла, обработката,
прикрито в плътта,
под кожата
и под порите,
под подкожната лой,
под космения фоликул,
под всяка потна жлеза,
под ребрата,
дроба, червата...
непроменяемо, даже
изключително да не проличава
добродушно седи
самичко
едно
Чувствително Съдържание...
Знам, че знаете.
Напомням ви единствено:
Внимание!!!
НЕ ЗНАМ КАК
Не знам по какъв начин го правиш, само че имам натрапчиво възприятие,
че умееш, когато се връщаш,
още преди да отвориш вратата,
да си метнал към този момент два мръсни чорапа
(единият – разкъсан на петата)
върху килима и до момента в който си сваляш с едната
ръка непраното яке, някак можеш с другата да изцапаш
седем чаши и три чинии, и още преди да отвориш уста,
с цел да кажеш: „ Прибрах се! “, да забравиш, без да искаш, на всякакви места:
електрожен, празен кашон, права лопата,
пневматичен чук, три бурканчета туш,
дребна купичка с недоядена съветска салата…
Не желая да се заяждам, само че когато те няма,
килимите са изсмукани, бурканът е цялостен с кафе,
всички облекла – изпрани, прострени, прибрани
са в дрешника – сгънати по цветове,
на дивана – издокаран, кокетно подпрени
лежат две възглавници в звук дори с десена му.
Не знам по какъв начин се случва, само че имам натрапчиво възприятие,
че когато те няма, у дома всичко е в ред…
Освен… една жена,
която приглажда с ръка
две невидими гънки върху изгладената завивка
и забърсва с чиста забрадка две капки вода
от празната мивка
и поглежда разсеяно към вратата
и не знае, че прави това, само че в действителност тя чака
момента, когато
с отварянето ѝ това тук
се трансформира
от чиста и спретната къща
в занемарен, неподреден дом,
в който с пневматични чукове за ръце,
със затегнато с френски ключ комплицирано сърце,
с тежки крачки в тежките си ботуши,
помитайки всичко в близост (съвсем без да ще)
сеещ безпорядък, немит и разчорлен,
луксозен
целият Смисъл с гръм и тропот се връща!
МЪЖЕ
Откъде да стартира? От трапчинката на брадичката на моя татко?
От времето, когато лежах, сгушена в него следобяд
и го молех да не умира, а той ми шепнеше: „ Обещавам, че няма! “, до момента в който заспивах?
Или напряко от момента, когато с нарисувани по лицата цветя
слушаме за седемстотин седемдесет и седми път целия саундтрак на „ Коса “?
Или просто да преброя какъв брой пъти го намирах неуцелил ключалката,
задремал с фаса в уста пред вратата, върху изтривалката
и подминат от седем възмутени съседи,
които прочувствено седем дни по-късно ще ме гледат?
Или напряко да обобщя, че татко ми безброен брой пъти
на пияна глава стъпка с кални ботуши,
уцели с нетрезви юмруци и залитайки, без да желае, промуши
детското ми сърце,
тъй че след него всички клети мъже
трябваше да го шият с конци, да го лепят с пластир
и да го мажат с мехлеми,
до момента в който не ги изгонех комплицирани и изтощени
с окървавени ръце…
Или да кажа, че се появи един Мъж,
който просто го взе и го разви
от всички бинтове, отлепи всяка лепенка, скъса всички конци,
залюля го и му запя, и търпеливо реши
да изчака да зараснат всички рани сами,
да спаднат всички отоци…
И тъй като това не се случва за ден или два,
той към този момент петнайсет години го люлее и пее…
И когато го видят седнал по този начин,
прошарен към този момент и към момента подрусващ сърцето ми
ритмично върху коленете си,
всякакви прочели две-три публикации хора
все се намират да ми приказват, че съм си взела „ не мъж, а татко “.
Откъде да стартира, с цел да им отговоря?
Дали от това, че татко ми, който лежи в гроба,
един следобяд ми даде обещание и в действителност не умря?
Или ще е задоволително, в случай че кажа, че моят татко
има трапчинка върху брадичката, по скулите има цветя
и ме прегръща насън и в този момент
и ме научи на амнистия по най-безмилостен метод,
като ми скъса и стъпка, и смачка, и промуши сърцето,
и го захвърли, без да му трепне лицето,
в ръцете…
на Любовта!
НAPPY END
Едноседмична препирня
с край прост до обезсърчение –
двама души си гледат екраните
през един килим разстояние…
Аз пиша посредствени стихове,
ти несъмнено пишеш на някоя –
мъжете нали сте такива:
все гоните всички влакове.
Мълчанието е оглушително.
Честно, към този момент не се търпи!
Да вземем да счупим нещо?
Малко да покрещим?
Да вземем да се посбием,
някой да прокърви…
Или да се позамеряме
с непрани гащи и клюки?
В разгара да стане ясно
(някъде в два през нощта),
че никой от нас не помни
от какво стартира това;
че ти не си писал на никоя
(така най-малко настояваш)
и дори стихотворението –
абе, не е положително, но… става.
И по този начин, откакто самият създател ме насочи, се изправих пред същинското начало на „ Внимание! Чувствително наличие! “. И когато стигнах до щастливия завършек на изложбата, към този момент знаех, че желая най-малко няколко фрагмента от нея да станат част от сензитивното наличие на списание EVA. Защото такова пътешестване към себе си и към другия, в каквото ни въвлича Гергана, в днешния свят, в който постоянно пътуването стига единствено до плитчините на красивата фотография в инстаграм, е демонстрация на храброст, смелост, гений, прочувствени и мисловни дълбини. 28-те фрагмента сензитивно наличие – единства на текстове и фотографии, са част от огромния план на Гергана Змийчарова ЕГО.Определенията, допълващи нейния аз – художничка, фотографка, актриса, писателка, – посредством плана тя разпръсква над града, с цел да станат като оня пролетен дъжд, който валеше в деня на откриването, и да оросят листото, тревата, улицата, косъма от гърба на гъсеницата… Укротяване на егото, което знае предишното, само че не и бъдещето, възвеличаване на егото, отдалечаването му, връщането в неговия подслон, допускането на другия в него, превързването на раните на егото, утешаването му… Прастаро пътешестване, което Емили Дикинсън ще стартира през 19. век с „ Аз никой съм “, а Гергана Змийчарова през 21. век с „ Няма ме “. Две толкоз утвърждаващи отрицания. Идеята на Гергана е да забележим „ Внимание! Чувствително наличие! “ и като книга. Предвкусваме прекарването. ИМАМ МЕЧТА Имам фантазия – да съм нишка от паяжина,
да увисвам някъде
надолу с главата,
до момента в който паякът си очиства кръвта от краката…
Да съм съчка в тревата
и един охлюв да си точи на мене рогата…
Имам фантазия – да съм на дребната въшка
в косата на някой простак
по-малкият брат…
Да съм на кравата гъстите мигли…
…или поне…
един косъм да съм от гърба на гъсеница!
АЗ СЪМ ЛЕТАТЕЛНА МАШИНА Аз имам ракета вместо глава.
Имам нуклеарен реактор, където
при други знам, че стои сърцето.
Изстрелвам се и се строполясвам.
Ставам, рева, изхвърчам, хвърча...
Понякога се експлодирам – тогава
лежат части от мен разпилени
по всички краища на света.
Имам ракета върху раменете,
имам нуклеарен реактор в гърдите.
Аз съм един от тези
измачкани, прашни чертежи,
забравени на бюрото на Бог.
Чертеж за машина, която... полита.
ЕДИН-ЕДИНСТВЕН Eдин-единствен
човек ще се осмели
да влезе при теб, когато
си тръшнал вратата на всички...
Един-единствен човек ще мълчи
с разбираща любов, когато крещиш
от безпомощност; ще ти елементарни,
когато си презрян и лицемерен,
и ще се смее (при това искрено)
на най-безвкусните ти смешки.
Само един-единствен човек на света
ще опита с гола ръка
да задържи острието,
което някой различен ти хлъзва сред ребрата в сърцето...
Един-единствен е.
Нахрани го.
Облечи го добре.
Остави го да се наспи.
Благодари му.
И му елементарни,
когато е презрян и лицемерен.
Засмей се откровено на тъпите му смешки.
Напиши му бездарно стихотворение.
С гола ръка дръж острието,
забито в сърцето му,
и го извади.
Погледни го...
Виж го добре!
Един-единствен е: ТИ!!!
ВНИМАНИЕ!!! ЧУВСТВИТЕЛНО СЪДЪРЖАНИЕ! В смисъл, че не всичко
е чупки и стойки;
филтри и филъри, чипи нослета,
мраморни скули, сочни устета;
два кроасана и роза в леглото,
шест лв. кафето;
екстеншъни и ноктопластика;
кардио и диета,
мигли от тука до Хасково...
Пък и не всичко е
вехта пижама
в сива панелка и с мазна коса;
за събаряне – безконечните три кг,
потни подмишници, косми в носа
и две деца заран в леглото,
а кафето – студено, нали, щото...
В смисъл, че зад миглите и под ноктите
без значение в кой завършек на света;
без значение от часа,
ситуацията,
обектива, ъгъла, обработката,
прикрито в плътта,
под кожата
и под порите,
под подкожната лой,
под космения фоликул,
под всяка потна жлеза,
под ребрата,
дроба, червата...
непроменяемо, даже
изключително да не проличава
добродушно седи
самичко
едно
Чувствително Съдържание...
Знам, че знаете.
Напомням ви единствено:
Внимание!!!
НЕ ЗНАМ КАК Не знам по какъв начин го правиш, само че имам натрапчиво възприятие,
че умееш, когато се връщаш,
още преди да отвориш вратата,
да си метнал към този момент два мръсни чорапа
(единият – разкъсан на петата)
върху килима и до момента в който си сваляш с едната
ръка непраното яке, някак можеш с другата да изцапаш
седем чаши и три чинии, и още преди да отвориш уста,
с цел да кажеш: „ Прибрах се! “, да забравиш, без да искаш, на всякакви места:
електрожен, празен кашон, права лопата,
пневматичен чук, три бурканчета туш,
дребна купичка с недоядена съветска салата…
Не желая да се заяждам, само че когато те няма,
килимите са изсмукани, бурканът е цялостен с кафе,
всички облекла – изпрани, прострени, прибрани
са в дрешника – сгънати по цветове,
на дивана – издокаран, кокетно подпрени
лежат две възглавници в звук дори с десена му.
Не знам по какъв начин се случва, само че имам натрапчиво възприятие,
че когато те няма, у дома всичко е в ред…
Освен… една жена,
която приглажда с ръка
две невидими гънки върху изгладената завивка
и забърсва с чиста забрадка две капки вода
от празната мивка
и поглежда разсеяно към вратата
и не знае, че прави това, само че в действителност тя чака
момента, когато
с отварянето ѝ това тук
се трансформира
от чиста и спретната къща
в занемарен, неподреден дом,
в който с пневматични чукове за ръце,
със затегнато с френски ключ комплицирано сърце,
с тежки крачки в тежките си ботуши,
помитайки всичко в близост (съвсем без да ще)
сеещ безпорядък, немит и разчорлен,
луксозен
целият Смисъл с гръм и тропот се връща!
МЪЖЕ Откъде да стартира? От трапчинката на брадичката на моя татко?
От времето, когато лежах, сгушена в него следобяд
и го молех да не умира, а той ми шепнеше: „ Обещавам, че няма! “, до момента в който заспивах?
Или напряко от момента, когато с нарисувани по лицата цветя
слушаме за седемстотин седемдесет и седми път целия саундтрак на „ Коса “?
Или просто да преброя какъв брой пъти го намирах неуцелил ключалката,
задремал с фаса в уста пред вратата, върху изтривалката
и подминат от седем възмутени съседи,
които прочувствено седем дни по-късно ще ме гледат?
Или напряко да обобщя, че татко ми безброен брой пъти
на пияна глава стъпка с кални ботуши,
уцели с нетрезви юмруци и залитайки, без да желае, промуши
детското ми сърце,
тъй че след него всички клети мъже
трябваше да го шият с конци, да го лепят с пластир
и да го мажат с мехлеми,
до момента в който не ги изгонех комплицирани и изтощени
с окървавени ръце…
Или да кажа, че се появи един Мъж,
който просто го взе и го разви
от всички бинтове, отлепи всяка лепенка, скъса всички конци,
залюля го и му запя, и търпеливо реши
да изчака да зараснат всички рани сами,
да спаднат всички отоци…
И тъй като това не се случва за ден или два,
той към този момент петнайсет години го люлее и пее…
И когато го видят седнал по този начин,
прошарен към този момент и към момента подрусващ сърцето ми
ритмично върху коленете си,
всякакви прочели две-три публикации хора
все се намират да ми приказват, че съм си взела „ не мъж, а татко “.
Откъде да стартира, с цел да им отговоря?
Дали от това, че татко ми, който лежи в гроба,
един следобяд ми даде обещание и в действителност не умря?
Или ще е задоволително, в случай че кажа, че моят татко
има трапчинка върху брадичката, по скулите има цветя
и ме прегръща насън и в този момент
и ме научи на амнистия по най-безмилостен метод,
като ми скъса и стъпка, и смачка, и промуши сърцето,
и го захвърли, без да му трепне лицето,
в ръцете…
на Любовта!
НAPPY END Едноседмична препирня
с край прост до обезсърчение –
двама души си гледат екраните
през един килим разстояние…
Аз пиша посредствени стихове,
ти несъмнено пишеш на някоя –
мъжете нали сте такива:
все гоните всички влакове.
Мълчанието е оглушително.
Честно, към този момент не се търпи!
Да вземем да счупим нещо?
Малко да покрещим?
Да вземем да се посбием,
някой да прокърви…
Или да се позамеряме
с непрани гащи и клюки?
В разгара да стане ясно
(някъде в два през нощта),
че никой от нас не помни
от какво стартира това;
че ти не си писал на никоя
(така най-малко настояваш)
и дори стихотворението –
абе, не е положително, но… става.
Източник: eva.bg
КОМЕНТАРИ