40 години след премиерата му българската публика видя легендарното обяснение в любов на Маги Марен към Бекет МAY BЕ -
Онзи ден публиката в препълнената зала на Сатиричен спектакъл „ Алеко Константинов “ видя едно от представленията, белязали актуалния танц – “MAY BE ” на хореографката Маги Марен. Това се случи с помощта на платформата. Дори и човек да не знаеше, че представлението е по текстове на Бекет, щеше незабавно да се досети. Не тъкмо незабавно, само че след първите пет минути, прекарани в тъмното на залата, до момента в който покритите с глина тела на анонимния колективен облик на сцената последователно бъдат осветени.
Понякога нещо остава, живее и е настоящо доста след времето си, въпреки чарът на изпълнителските изкуства да е точно прокобата на мимолетността. Театърът и балетът доста рядко могат да се похвалят с дългогодишен живот. Но не щеш ли има и изключения – подобен е казусът с „ Може би “ – то се играе към този момент 38 години. Колко артисти са се сменили в него? Питам помощника и съидейник на Марен, хореографа Юлис – извънредно отзивчив и приветлив чилиец, пристигнал в Париж през 90-те, с цел да танцува. „ О, стотици, “ смее се той. „ Дори не помним какъв брой са. Аз самият съм танцувал в „ Може би “ над 700 пъти и в никакъв случай не ми е било скучно! “ (Интервюто с Юлис очаквайте скоро, бел. а.)
MAY BE
Хореография: Маги Марен
Оригинална музика: Франц Шуберт, песни от карнавала Бенш (Белгия), Гавин Брайърс
Осветление: Алекзандър Бенето
Костюми: Луиз Марен
Участват: Каи Чоиби, Лазаре Хюе, Лоуиз Мариот, Лиса Мартинес, Лизе Месина, Изабел Мисал, Кати Поло, Роландо Рока, Енио Самарко, Марсело Сепулведа
Копродукция с Дом на изкуствата и културата в Кретей.
Всеки, който е гледал " Квадрат " на Самюел Бекет, няма да се изненада, че той е имал отношение към хореографията. В тази пиеса без думи, която той написва и режисира за западногерманската телевизия през 1981 година четири облечени фигури се разхождат по авансово избрани схеми към квадрат на пода. Дали този опит не е бил просто подигравка на създателя към модерната и повърхностна медия „ телевизия “ и към нейните фенове? Вероятно, само че през днешния ден към този момент няма по какъв начин да го попитаме.
Същата година, 1981, в Анже Маги Марен има премиера. " MAY BE ", в която хъркащи, говорещи в хор, прегърбени и кълчещи се фигури, покрити с брашно/тебешир/глина (да не не помни да попитам Юлис с какво са покрити! И кой е гримьорът? бел.а.) населяват театралното пространство в цялостен синхрон. Спектакълът е първият огромен триумф на младата хореографка Марен.
Родена през 1951 година, Марен учи балет в Тулуза, а по-късно посещава неокласическата школа на Морис Бежар в Брюксел. На 20-годишна възраст попада на пиесата „ Краят на играта “ на Бекет и се влюбва – и до през днешния ден чете и препрочита всичките творби на Бекет.
Маги танцува в балета на Бежар в продължение на три сезона, преди да се посвети на своя вътрешен вопъл. " Знаех, че това не е мястото, където ще разперя криле, само че не желаех след това да скърбя, че не съм танцувала повече ", споделя тя. " Вече бях привлечена от физическия спектакъл: Боб Уилсън, Гротовски. И имах проблеми с телата в танца. Всички те бяха толкоз необикновено мощни, красиви, млади... Имах възприятието, че там няма място за разграничение, а четенето на Бекет акцентира тъкмо тази липса. "
Чета изявлението на Марeн и то съответствува с моето усещане и мисли от нощес. Няма друго изкуство, в което суетата на актьора да е толкоз сведена до най-малко. Балетистите в актуалния танц нормално нямат лица, специфични костюми или функции (извън солистите, само че в този театър солисти нямаше). Огромният, праволинеен и нечовечен труд, който стои зад тяхното творчество се равнява на този на спортиста, единствено че без милионите, които звездите в спорта печелят за напъните и съвършенството си. А и балетът е изкуство. В свят, който се отхвърля от изкуството с такова настървение… балетът, прочут с това, че те оставя с контузии по цялото тяло и изцяло незает на 35… с изключение на тежка физическа работа е и работа с душата. Най-вече с нея. И в случай че артистът, артистът или солистът имат своя звезден момент и имат имена, които от време на време дори греят по афишите на представленията и концертите, които изнасят… то балетистът нормално е част от пулсиращото общо тяло на сцената. Особено в модерния балет. Мислех си го, тя го удостоверява с думите си – тук няма разграничение! Хорът в древногръцките нещастия или груповият облик на Мареновите танцьори нощес – въздействащи и тъжни, като бежанци от ужаса на войната в Украйна, тръгнали - покрити задачите в прахуляк - с дребните си куфари, кой знае накъде… са изцяло идентични, въпреки и разнообразни пред нещастията и парадоксите на живота – изживяван посредством пиеса на Бекет или напряко в днешния ни недъгав свят.
Но по какъв начин Марен дръзва да сътвори своята натрупа за съвременен балет? Тя напуща Бежар през 1977 година, по времето, когато актуалният танц във Франция е към момента в зародиш.
" Наистина трябваше да идеш в някое мазе, с цел да намериш нещо такова ", смее се тя. След поредност от дребни работи, съчетаващи танц и спектакъл, през 1981 година Марен събира храброст да написа на френския издател на Бекет с предложение за театър. Притеснена, Марен идва в едно кафене покрай Монпарнас три часа по-рано.
" Исках първо да го видя и незабавно го разпознах. Беше доста грациозен, предпазлив, само че деликатен. Опитах се да включа в предлагането си към него колкото се може повече текст, тъй като доста се опасявах, че ще ми откаже, само че той незабавно видя и ми сподели да бъда по този начин свободна с думите, както желая да бъда с телата. "
В това кафене преди 41 години Бекет е дал на Марен адреса си, " ако се сблъска с някакви проблеми " ; и в случай че през днешния ден тя съжалява за нещо, то е, че в никакъв случай не се е осмелила да се свърже с него преди гибелта му през 1989 година " Той беше толкоз общителен, а аз бях никой ", споделя тя. Но виртуалният им разговор продължава без спиране. " Препрочитам Бекет от самото начало. Той ме връща към основите, кара ме да се усещам необикновено бодра ".
Тя се вслушва в съвета му и резервира единствено първия ред на " Краят на играта ": " Свършено, свършено е, съвсем свършено, би трябвало да е съвсем свършено. " Музиката – Шуберт и Гавин Брайърс. Актьорите се движат съвсем постоянно дружно – в една от сцените те се превъплъщават в облиците на Лъки и Поцо от „ В очакване на Годо “ и на Хам и Клов от „ Краят на играта “; другаде се появяват като отчуждени, анонимни фигури, като хор на Бекет.
" Има нещо клоунско в неговия комизъм и толкоз мощен темп в писането му – то е доста музикално ", споделя Марен за обичания си драматург.
Бекет по този начин и не гледа " MAY BE ", а представлението е всичко друго, само че не и незабавен триумф. " Съвременният танц го отхвърли, тъй като беше доста театрално, а по това време хората се бореха танцът да бъде в действителност самостоятелен от театъра и музиката ", спомня си Марен. Тя споделя, че по време на турнето в Съединени американски щати през 1983 година феновете напущат залата на тълпи, само че позитивна критика в " Ню Йорк Таймс " оказва помощ да се промени възприемането на " MAY BE " във Франция и слага началото на триумфа, който по-късно продължава да пораства.
После Марен се връща към Бекет в " Рамдам " (1995), " Умвелт " (2004) и най-много в " Cap au Pire " (2006). Когато я питат за какво не е приспособила повече негови творби, тя въздъхва: " Толкова е комплицирано да се получат правата. Сега напряко се опасявам да върша каквото и да било, тъй като когато стартира да работя върху нещо, е мъчно да се откажа от него. "
Подобно на Бекет, Марен се е насочила към минимализма, постигайки неподвижността, която постоянно е очаровала създателя: произведения като Cap au Pire и Nocturnes от 2012 година изцяло отстраняват танца от представленията ѝ. " Той премахваше думите, а аз отстранявам придвижванията ", споделя тя. " Не беше съзнателно, само че в последна сметка се концентрирах върху други неща: текст, осветяване. Всичко изглеждаше подправено, когато започнахме да се движим. "
Реакциите към тези произведения са смесени. Публиката постоянно не ги схваща. " Засягам се, когато публиката не ме схваща, само че най-вече ме боли, когато едно произведение не пътува, когато няма живот ", дава отговор Марен.
Днес, на 71-годишна възраст Марен живее покрай Лион в Рамдам, в някогашна дърводелска работилница, която купува и трансформира в център за изкуства през 90-те години на предишния век. Там тя работи дружно с резиденти от всички сфери на изкуството, в това число образни изкуства и музика.
Искате да знаете повече?
История на компанията на Маги Марен:
От 1980 година до 1990 година, компанията на Маги Марен е подкрепена от екипа на Дома на изкуствата в Кретей, а проучванията си в актуалния танц тя прави с Кристиан Глик, Луна Блумфийлд, Мишел Лекок и със съдействието на Монсерат Казанова. Създадена е натрупа, подсилена от Кати Поло, Франсоаз Лейк, Улисес Алварес, Тереза Куня и доста други.
Марен постоянно желае да работи в натрупа, компания, която през 1985 година ще се трансформира в Националния хореографски център в Кретей и Вал дьо Марн. През 1987 година срещата ѝ с Дени Мариот слага началото на едно дългогодишно съдействие, което отваря полето на опита посредством взаимни въпроси отвън рамката на съответна артистична област.
В края на 90-те Марен се мести на нова територия, създавайки нов Национален хореографски център в Рийе ла Пап, в региона Велет. Работата продължава на доста територии – от студиото, през региона на Ла Велет, до прилежащите градове и градове в други страни. От 2006 година трупата населява към този момент нова постройка – място за живеене и взаимно обитаване, лаборатория за театрални изкуства. От 2015 компанията се мести в Лион.
Трупата написа нещо като манифест:
Нашата лаборатория е предопределена за очите на целия град, с цел да може да се реализира жестът на една обществена поетика. Да сътворяваме и показваме посредством обществени обръщения, от място на място, от град на град, от страна в страна частта от съществуването, която изкуството ни съставлява на хората. И оттатък тези многочислени места ние споделяме средства, принадлежности, опит и дейности. Да се пресичат артистични полета, да се основават, да се поддържат проучвания, да се утвърждават артистични дейности в разнообразни пространства на обществения живот – от учебни заведения до театри, от центрове за изкуство до обществени центрове, от обществени пространства до паркове, от проучвателен центрове до кварталните къщи – като се съживява артистичния жест като поетична мощ за основаване и пресъздаване на светове.
*В публикацията са употребени и материали от формалната страница на трупата и от непознатия щемпел.
Понякога нещо остава, живее и е настоящо доста след времето си, въпреки чарът на изпълнителските изкуства да е точно прокобата на мимолетността. Театърът и балетът доста рядко могат да се похвалят с дългогодишен живот. Но не щеш ли има и изключения – подобен е казусът с „ Може би “ – то се играе към този момент 38 години. Колко артисти са се сменили в него? Питам помощника и съидейник на Марен, хореографа Юлис – извънредно отзивчив и приветлив чилиец, пристигнал в Париж през 90-те, с цел да танцува. „ О, стотици, “ смее се той. „ Дори не помним какъв брой са. Аз самият съм танцувал в „ Може би “ над 700 пъти и в никакъв случай не ми е било скучно! “ (Интервюто с Юлис очаквайте скоро, бел. а.)
MAY BE
Хореография: Маги Марен
Оригинална музика: Франц Шуберт, песни от карнавала Бенш (Белгия), Гавин Брайърс
Осветление: Алекзандър Бенето
Костюми: Луиз Марен
Участват: Каи Чоиби, Лазаре Хюе, Лоуиз Мариот, Лиса Мартинес, Лизе Месина, Изабел Мисал, Кати Поло, Роландо Рока, Енио Самарко, Марсело Сепулведа
Копродукция с Дом на изкуствата и културата в Кретей.
Всеки, който е гледал " Квадрат " на Самюел Бекет, няма да се изненада, че той е имал отношение към хореографията. В тази пиеса без думи, която той написва и режисира за западногерманската телевизия през 1981 година четири облечени фигури се разхождат по авансово избрани схеми към квадрат на пода. Дали този опит не е бил просто подигравка на създателя към модерната и повърхностна медия „ телевизия “ и към нейните фенове? Вероятно, само че през днешния ден към този момент няма по какъв начин да го попитаме.
Същата година, 1981, в Анже Маги Марен има премиера. " MAY BE ", в която хъркащи, говорещи в хор, прегърбени и кълчещи се фигури, покрити с брашно/тебешир/глина (да не не помни да попитам Юлис с какво са покрити! И кой е гримьорът? бел.а.) населяват театралното пространство в цялостен синхрон. Спектакълът е първият огромен триумф на младата хореографка Марен.
Родена през 1951 година, Марен учи балет в Тулуза, а по-късно посещава неокласическата школа на Морис Бежар в Брюксел. На 20-годишна възраст попада на пиесата „ Краят на играта “ на Бекет и се влюбва – и до през днешния ден чете и препрочита всичките творби на Бекет.
Маги танцува в балета на Бежар в продължение на три сезона, преди да се посвети на своя вътрешен вопъл. " Знаех, че това не е мястото, където ще разперя криле, само че не желаех след това да скърбя, че не съм танцувала повече ", споделя тя. " Вече бях привлечена от физическия спектакъл: Боб Уилсън, Гротовски. И имах проблеми с телата в танца. Всички те бяха толкоз необикновено мощни, красиви, млади... Имах възприятието, че там няма място за разграничение, а четенето на Бекет акцентира тъкмо тази липса. "
Чета изявлението на Марeн и то съответствува с моето усещане и мисли от нощес. Няма друго изкуство, в което суетата на актьора да е толкоз сведена до най-малко. Балетистите в актуалния танц нормално нямат лица, специфични костюми или функции (извън солистите, само че в този театър солисти нямаше). Огромният, праволинеен и нечовечен труд, който стои зад тяхното творчество се равнява на този на спортиста, единствено че без милионите, които звездите в спорта печелят за напъните и съвършенството си. А и балетът е изкуство. В свят, който се отхвърля от изкуството с такова настървение… балетът, прочут с това, че те оставя с контузии по цялото тяло и изцяло незает на 35… с изключение на тежка физическа работа е и работа с душата. Най-вече с нея. И в случай че артистът, артистът или солистът имат своя звезден момент и имат имена, които от време на време дори греят по афишите на представленията и концертите, които изнасят… то балетистът нормално е част от пулсиращото общо тяло на сцената. Особено в модерния балет. Мислех си го, тя го удостоверява с думите си – тук няма разграничение! Хорът в древногръцките нещастия или груповият облик на Мареновите танцьори нощес – въздействащи и тъжни, като бежанци от ужаса на войната в Украйна, тръгнали - покрити задачите в прахуляк - с дребните си куфари, кой знае накъде… са изцяло идентични, въпреки и разнообразни пред нещастията и парадоксите на живота – изживяван посредством пиеса на Бекет или напряко в днешния ни недъгав свят.
Но по какъв начин Марен дръзва да сътвори своята натрупа за съвременен балет? Тя напуща Бежар през 1977 година, по времето, когато актуалният танц във Франция е към момента в зародиш.
" Наистина трябваше да идеш в някое мазе, с цел да намериш нещо такова ", смее се тя. След поредност от дребни работи, съчетаващи танц и спектакъл, през 1981 година Марен събира храброст да написа на френския издател на Бекет с предложение за театър. Притеснена, Марен идва в едно кафене покрай Монпарнас три часа по-рано.
" Исках първо да го видя и незабавно го разпознах. Беше доста грациозен, предпазлив, само че деликатен. Опитах се да включа в предлагането си към него колкото се може повече текст, тъй като доста се опасявах, че ще ми откаже, само че той незабавно видя и ми сподели да бъда по този начин свободна с думите, както желая да бъда с телата. "
В това кафене преди 41 години Бекет е дал на Марен адреса си, " ако се сблъска с някакви проблеми " ; и в случай че през днешния ден тя съжалява за нещо, то е, че в никакъв случай не се е осмелила да се свърже с него преди гибелта му през 1989 година " Той беше толкоз общителен, а аз бях никой ", споделя тя. Но виртуалният им разговор продължава без спиране. " Препрочитам Бекет от самото начало. Той ме връща към основите, кара ме да се усещам необикновено бодра ".
Тя се вслушва в съвета му и резервира единствено първия ред на " Краят на играта ": " Свършено, свършено е, съвсем свършено, би трябвало да е съвсем свършено. " Музиката – Шуберт и Гавин Брайърс. Актьорите се движат съвсем постоянно дружно – в една от сцените те се превъплъщават в облиците на Лъки и Поцо от „ В очакване на Годо “ и на Хам и Клов от „ Краят на играта “; другаде се появяват като отчуждени, анонимни фигури, като хор на Бекет.
" Има нещо клоунско в неговия комизъм и толкоз мощен темп в писането му – то е доста музикално ", споделя Марен за обичания си драматург.
Бекет по този начин и не гледа " MAY BE ", а представлението е всичко друго, само че не и незабавен триумф. " Съвременният танц го отхвърли, тъй като беше доста театрално, а по това време хората се бореха танцът да бъде в действителност самостоятелен от театъра и музиката ", спомня си Марен. Тя споделя, че по време на турнето в Съединени американски щати през 1983 година феновете напущат залата на тълпи, само че позитивна критика в " Ню Йорк Таймс " оказва помощ да се промени възприемането на " MAY BE " във Франция и слага началото на триумфа, който по-късно продължава да пораства.
После Марен се връща към Бекет в " Рамдам " (1995), " Умвелт " (2004) и най-много в " Cap au Pire " (2006). Когато я питат за какво не е приспособила повече негови творби, тя въздъхва: " Толкова е комплицирано да се получат правата. Сега напряко се опасявам да върша каквото и да било, тъй като когато стартира да работя върху нещо, е мъчно да се откажа от него. "
Подобно на Бекет, Марен се е насочила към минимализма, постигайки неподвижността, която постоянно е очаровала създателя: произведения като Cap au Pire и Nocturnes от 2012 година изцяло отстраняват танца от представленията ѝ. " Той премахваше думите, а аз отстранявам придвижванията ", споделя тя. " Не беше съзнателно, само че в последна сметка се концентрирах върху други неща: текст, осветяване. Всичко изглеждаше подправено, когато започнахме да се движим. "
Реакциите към тези произведения са смесени. Публиката постоянно не ги схваща. " Засягам се, когато публиката не ме схваща, само че най-вече ме боли, когато едно произведение не пътува, когато няма живот ", дава отговор Марен.
Днес, на 71-годишна възраст Марен живее покрай Лион в Рамдам, в някогашна дърводелска работилница, която купува и трансформира в център за изкуства през 90-те години на предишния век. Там тя работи дружно с резиденти от всички сфери на изкуството, в това число образни изкуства и музика.
Искате да знаете повече?
История на компанията на Маги Марен:
От 1980 година до 1990 година, компанията на Маги Марен е подкрепена от екипа на Дома на изкуствата в Кретей, а проучванията си в актуалния танц тя прави с Кристиан Глик, Луна Блумфийлд, Мишел Лекок и със съдействието на Монсерат Казанова. Създадена е натрупа, подсилена от Кати Поло, Франсоаз Лейк, Улисес Алварес, Тереза Куня и доста други.
Марен постоянно желае да работи в натрупа, компания, която през 1985 година ще се трансформира в Националния хореографски център в Кретей и Вал дьо Марн. През 1987 година срещата ѝ с Дени Мариот слага началото на едно дългогодишно съдействие, което отваря полето на опита посредством взаимни въпроси отвън рамката на съответна артистична област.
В края на 90-те Марен се мести на нова територия, създавайки нов Национален хореографски център в Рийе ла Пап, в региона Велет. Работата продължава на доста територии – от студиото, през региона на Ла Велет, до прилежащите градове и градове в други страни. От 2006 година трупата населява към този момент нова постройка – място за живеене и взаимно обитаване, лаборатория за театрални изкуства. От 2015 компанията се мести в Лион.
Трупата написа нещо като манифест:
Нашата лаборатория е предопределена за очите на целия град, с цел да може да се реализира жестът на една обществена поетика. Да сътворяваме и показваме посредством обществени обръщения, от място на място, от град на град, от страна в страна частта от съществуването, която изкуството ни съставлява на хората. И оттатък тези многочислени места ние споделяме средства, принадлежности, опит и дейности. Да се пресичат артистични полета, да се основават, да се поддържат проучвания, да се утвърждават артистични дейности в разнообразни пространства на обществения живот – от учебни заведения до театри, от центрове за изкуство до обществени центрове, от обществени пространства до паркове, от проучвателен центрове до кварталните къщи – като се съживява артистичния жест като поетична мощ за основаване и пресъздаване на светове.
*В публикацията са употребени и материали от формалната страница на трупата и от непознатия щемпел.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ