Д-р Борислав Цеков с горещ коментар за края на „Европейската мечта“
Онзи ден брюкселски служители с уважително отчаяние прибраха националния байрак на Англия „ Юниън Джак “ от постройка „ Европа “ – седалището на Съвета на Европейския съюз. Знамето на Европейски Съюз беше свалено от английската задача в Брюксел, а в това време по улиците на Лондон радостни тълпи честваха формалния завършек на английското участие в Европейски Съюз, написа Борислав Цеков в коментар за "Труд ".
В европарламента пък ексцентричният „ оракул “ на придвижването за излизане от Европейски Съюз Найджъл Фарадж, който дълги години беше окарикатурен из коридорите на Европейската комисия, тържествено разгласи пред неколцината дремещи по банките евродепутати: „ Ако желаеме търговия, другарство, съдействие, реципрочност, нямаме потребност от Европейска комисия…
Е, това е.
Тръгваме си… без повече финансови вноски, без повече Европейски съд, без повече обща политика в региона на рибарството, без повече покровителстващо говорене, без повече да бъдем тормозени… “.
И прибави – „ без повече Ги Верхофщадт “, визирайки своя отдавнашен конкурент холандския либерал Версхофстад, трансформирал се за мнозина в един от знаците на оядената брюкселска плутокрация, вкоренена десетилетия наред из дебелите килими и тлъстите бюджетни привилегии на институциите на Европейски Съюз.
Неговите съратници размахаха английските флагчета, водещата на съвещанието изключи микрофона и просъска „ приберете “ знамената.
За процедурите в този квази парламентарен орган, националният байрак е разкол, другите възгледи за устройството на съюза – неприемливо светотатство, което се стигматизира като „ евроскептицизъм “, а рецензията към неолибералния модел, на който се основават институционалната структура и политиките на Европейски Съюз – смъртен политически грях.
За разлика от немощна Ирландия, която беше подложена преди години на жесток напън от Европейски Съюз да прегласува референдума, с който жителите отхвърлиха плана за европейска конституция, с цел да се получи „ верен “ резултат, Англия сподели на дело какво значи почитание към демокрацията и към гласа на хората.
Въпреки истеричните опити да бъде тласната към втори референдум за Брекзит и изобщо към гласоподаване „ до дупка “ до момента в който не се получи стремежи от брюкселския хайлайф резултат.
Това не попречи на френския президент Макрон за следващ път да излее ругатни към болшинството от английските жители, които гласоподаваха за Брекзит.
Докато служителите сгъваха „ Юниън Джак “ в Брюксел, в Париж беше публикувано негово видеообръщение, в което се рециклират опорните точки на глобалистката агитация против Брекзит – референдумът бил учреден на неистини и спекулации, които заблудили хората.
Това са финалните акомпанименти на раздялата, която ще има многостранни последствия – процедурни, административни, политически, стопански. Но най-важната и дълбочинна последица от този исторически акт е краят на европейската фантазия, такава каквато я рисуваше Брюксел.
Търсейки прилика със спояващото и вдъхновяващо значение на „ американската фантазия “ като фактор за създаване на американската нация, брюкселци, тоест наднационалният хайлайф, който ръководи Европейски Съюз, години наред внушаваше пластмасовата концепция, че Европа и европейската цивилизация са тъждествени на Европейския съюз.
Че единственият път към разцвет, мир и съдействие на континента е националните страни да отидат в историята и да се роди една европейска свръхдържава, ръководена от Брюксел, в която живеят „ европейци “, а не българи, французи, италианци и прочие националности.
В която националният байрак и националната горделивост са захвърлени в прахоляка на историята, с цел да се вее гордо флагът на Европейски Съюз и да звучи „ Одата на насладата “, да има европейска „ конституция “, обща войска, полиция, прокурор, президент и несъмнено вездесъщата, само че все по този начин неподвластна на жителите Европейска комисия. Този политически план беше безусловно сакрализиран.
ЕС се беше трансформирал не просто в една форма на интернационална интеграция, а в универсалистка рекламация.
Принадлежността към Европейски Съюз и единодушието с политиките на Брюксел – в признак на обществен авторитет и съпричастност към интелектуален и политически мейнстрийм. Напускането на Англия лиши Европейски Съюз от този ореол вечно. Европа към този момент не е равно на Европейски Съюз.
Разгледана в подтекста на протичащия развой на деглобализация, разбиран като превъзмогване на неолибералния модел на глобализация и завръщане на историческата сцена на суверенитета и икономическия шовинизъм в полза на народите, краят на европейската фантазия е логически и неминуем.
Зараждащата се нова геополитическа архитектура на света, центрирана към трите суперсили – Вашингтон, Москва, Пекин с тяхната яростна конкуренция и салда – отрежда на Европейския съюз мястото на районна политическа мощ.
Досега, в изискванията на еднополюсна американска надмощие, евроатлантическият вектор гарантираше на брюкселци и техните ментори от Берлин и Париж, място към масата на световните процеси.
Действащата американска администрация на президента Тръмп обаче ги извади от световната политическа игра.
ЕС, несъмнено, няма да е в менюто, само че ще се „ храни “ някъде настрана. Самото евроатлантическо направление ще придобие доста повече наличие по обичайна линия Вашингтон-Лондон посредством двустранна икономическа договорка, освободена от брюкселските ограничавания.
Отстъплението на неолибералния глобализъм беше подпечатано и с следващ, въпреки и предстоящ триумф на американския президент Доналд Тръмп, чието ръководство даде подтик на огромно разбъркване на пластове в света и в Европа.
Истеричната акция за отстраняването му от власт не посредством избори, а служебно – посредством импийчмънт – претърпя разумния си неуспех.
Рухнаха безславно опитите да се трансформира един предполагаем политически ход на президента – да упражнява напън върху украинските управляващи да проверяват някогашният вицепрезидент Байдън за корупция.
Първо, тъй като не бяха потвърдени. И второ – тъй като даже и да бяха потвърдени, те не съставляват по никакъв метод действия, които американската конституция и конституционна процедура разрешават да бъдат отнесени към плануваните учредения за импийчмънт.
Може някому да не се харесва, че Белия дом употребява политически инструментариум от вида „ ще получите финансова помощ, в случай че разследвате Байдън “, може това да е съображение за тежка опозиционна рецензия, само че не е годно съображение за импийчмънт.
Още по-нелеп пък беше опитът на американската съпротива да дефинира като „ корист с власт “ това, че Тръмп бил желал да се проверява негов политически конкурент.
Има ли по-легитимно деяние на един общественик от това да изиска следствие на корупция на различен властимащ, щом има данни за това?
И в случай че не го стори, това няма ли да е политически чадър над корупцията?
Отговорите на тези реторични въпроси развенчават изцяло несъстоятелната акция по импийчмънта. Тръмп ще бъде изцяло оправдан в четвъртък, а – по думите на американския конституционалист проф. Алън Дершовиц – гласуваният от демократите импийчмънт в долната камара ще се смята за нереален и в историческите летописи няма да се впише, че Тръмп е „ първият в историята, на който е гласуван импийчмънт “, както назидателно сричаха пропагандистите на CNN.
Сагата с нефелния импийчмънт обаче очерта още по-релефно огромния идеологически разлом на нашето време – „ за “ или „ срещу “ неолибералния глобализъм, а не остарелите партийни показа за „ ляво “ и „ дясно “ от ХIX век.
И неслучайно, един от флагманите на неоконсервативната теория в Съединени американски щати Бил Кристол, написа в Туитър: „ Вече всички сме демократи “.
Той е наследник на Ървин Кристол, считан за „ бащата на неоконсервативната теория “, която може да се обобщи по този начин: тотална американска надмощие в света с военна мощ и икономическа мощност под булото на морализаторска задача в името на правата на индивида и демократичните полезности. В симбиоза с неолибералите, неоконсерваторите преобладаваха политиката и на двете американски партии от Рейгън насам.
Победата на Тръмп върна във властта обичайните американски консерватори от никсъновото течение, които се основават на многополюсния свят и икономическия шовинизъм.
Те пратиха неоконите в миманса. Затова още през 2016 година Робърт Каган, който е сътрудник на Кристъл в неоконсервативното издание The Bulwark, а също е и брачен партньор на някогашния помощник-държавен секретар при Обама Виктория Нюлънд (онази с фразата „ Fuck EU” по време на украинския майдан), гневно напусна Републиканската партия, подкрепяйки Хилъри Клинтън. Сега и Бил Кристол отива при демократите.
Брекзит и неуспеха на импийчмънта против Тръмп за следващ път засвидетелстваха, че сме навлезли в „ края на дните “.
Но не в библейския смисъл за свършека на света, а в политическия – живеем в края на дните на едно десетилетно идеологическо и политическо владичество на неолибералния глобализъм. „ Европейската фантазия “ беше част него.
В европарламента пък ексцентричният „ оракул “ на придвижването за излизане от Европейски Съюз Найджъл Фарадж, който дълги години беше окарикатурен из коридорите на Европейската комисия, тържествено разгласи пред неколцината дремещи по банките евродепутати: „ Ако желаеме търговия, другарство, съдействие, реципрочност, нямаме потребност от Европейска комисия…
Е, това е.
Тръгваме си… без повече финансови вноски, без повече Европейски съд, без повече обща политика в региона на рибарството, без повече покровителстващо говорене, без повече да бъдем тормозени… “.
И прибави – „ без повече Ги Верхофщадт “, визирайки своя отдавнашен конкурент холандския либерал Версхофстад, трансформирал се за мнозина в един от знаците на оядената брюкселска плутокрация, вкоренена десетилетия наред из дебелите килими и тлъстите бюджетни привилегии на институциите на Европейски Съюз.
Неговите съратници размахаха английските флагчета, водещата на съвещанието изключи микрофона и просъска „ приберете “ знамената.
За процедурите в този квази парламентарен орган, националният байрак е разкол, другите възгледи за устройството на съюза – неприемливо светотатство, което се стигматизира като „ евроскептицизъм “, а рецензията към неолибералния модел, на който се основават институционалната структура и политиките на Европейски Съюз – смъртен политически грях.
За разлика от немощна Ирландия, която беше подложена преди години на жесток напън от Европейски Съюз да прегласува референдума, с който жителите отхвърлиха плана за европейска конституция, с цел да се получи „ верен “ резултат, Англия сподели на дело какво значи почитание към демокрацията и към гласа на хората.
Въпреки истеричните опити да бъде тласната към втори референдум за Брекзит и изобщо към гласоподаване „ до дупка “ до момента в който не се получи стремежи от брюкселския хайлайф резултат.
Това не попречи на френския президент Макрон за следващ път да излее ругатни към болшинството от английските жители, които гласоподаваха за Брекзит.
Докато служителите сгъваха „ Юниън Джак “ в Брюксел, в Париж беше публикувано негово видеообръщение, в което се рециклират опорните точки на глобалистката агитация против Брекзит – референдумът бил учреден на неистини и спекулации, които заблудили хората.
Това са финалните акомпанименти на раздялата, която ще има многостранни последствия – процедурни, административни, политически, стопански. Но най-важната и дълбочинна последица от този исторически акт е краят на европейската фантазия, такава каквато я рисуваше Брюксел.
Търсейки прилика със спояващото и вдъхновяващо значение на „ американската фантазия “ като фактор за създаване на американската нация, брюкселци, тоест наднационалният хайлайф, който ръководи Европейски Съюз, години наред внушаваше пластмасовата концепция, че Европа и европейската цивилизация са тъждествени на Европейския съюз.
Че единственият път към разцвет, мир и съдействие на континента е националните страни да отидат в историята и да се роди една европейска свръхдържава, ръководена от Брюксел, в която живеят „ европейци “, а не българи, французи, италианци и прочие националности.
В която националният байрак и националната горделивост са захвърлени в прахоляка на историята, с цел да се вее гордо флагът на Европейски Съюз и да звучи „ Одата на насладата “, да има европейска „ конституция “, обща войска, полиция, прокурор, президент и несъмнено вездесъщата, само че все по този начин неподвластна на жителите Европейска комисия. Този политически план беше безусловно сакрализиран.
ЕС се беше трансформирал не просто в една форма на интернационална интеграция, а в универсалистка рекламация.
Принадлежността към Европейски Съюз и единодушието с политиките на Брюксел – в признак на обществен авторитет и съпричастност към интелектуален и политически мейнстрийм. Напускането на Англия лиши Европейски Съюз от този ореол вечно. Европа към този момент не е равно на Европейски Съюз.
Разгледана в подтекста на протичащия развой на деглобализация, разбиран като превъзмогване на неолибералния модел на глобализация и завръщане на историческата сцена на суверенитета и икономическия шовинизъм в полза на народите, краят на европейската фантазия е логически и неминуем.
Зараждащата се нова геополитическа архитектура на света, центрирана към трите суперсили – Вашингтон, Москва, Пекин с тяхната яростна конкуренция и салда – отрежда на Европейския съюз мястото на районна политическа мощ.
Досега, в изискванията на еднополюсна американска надмощие, евроатлантическият вектор гарантираше на брюкселци и техните ментори от Берлин и Париж, място към масата на световните процеси.
Действащата американска администрация на президента Тръмп обаче ги извади от световната политическа игра.
ЕС, несъмнено, няма да е в менюто, само че ще се „ храни “ някъде настрана. Самото евроатлантическо направление ще придобие доста повече наличие по обичайна линия Вашингтон-Лондон посредством двустранна икономическа договорка, освободена от брюкселските ограничавания.
Отстъплението на неолибералния глобализъм беше подпечатано и с следващ, въпреки и предстоящ триумф на американския президент Доналд Тръмп, чието ръководство даде подтик на огромно разбъркване на пластове в света и в Европа.
Истеричната акция за отстраняването му от власт не посредством избори, а служебно – посредством импийчмънт – претърпя разумния си неуспех.
Рухнаха безславно опитите да се трансформира един предполагаем политически ход на президента – да упражнява напън върху украинските управляващи да проверяват някогашният вицепрезидент Байдън за корупция.
Първо, тъй като не бяха потвърдени. И второ – тъй като даже и да бяха потвърдени, те не съставляват по никакъв метод действия, които американската конституция и конституционна процедура разрешават да бъдат отнесени към плануваните учредения за импийчмънт.
Може някому да не се харесва, че Белия дом употребява политически инструментариум от вида „ ще получите финансова помощ, в случай че разследвате Байдън “, може това да е съображение за тежка опозиционна рецензия, само че не е годно съображение за импийчмънт.
Още по-нелеп пък беше опитът на американската съпротива да дефинира като „ корист с власт “ това, че Тръмп бил желал да се проверява негов политически конкурент.
Има ли по-легитимно деяние на един общественик от това да изиска следствие на корупция на различен властимащ, щом има данни за това?
И в случай че не го стори, това няма ли да е политически чадър над корупцията?
Отговорите на тези реторични въпроси развенчават изцяло несъстоятелната акция по импийчмънта. Тръмп ще бъде изцяло оправдан в четвъртък, а – по думите на американския конституционалист проф. Алън Дершовиц – гласуваният от демократите импийчмънт в долната камара ще се смята за нереален и в историческите летописи няма да се впише, че Тръмп е „ първият в историята, на който е гласуван импийчмънт “, както назидателно сричаха пропагандистите на CNN.
Сагата с нефелния импийчмънт обаче очерта още по-релефно огромния идеологически разлом на нашето време – „ за “ или „ срещу “ неолибералния глобализъм, а не остарелите партийни показа за „ ляво “ и „ дясно “ от ХIX век.
И неслучайно, един от флагманите на неоконсервативната теория в Съединени американски щати Бил Кристол, написа в Туитър: „ Вече всички сме демократи “.
Той е наследник на Ървин Кристол, считан за „ бащата на неоконсервативната теория “, която може да се обобщи по този начин: тотална американска надмощие в света с военна мощ и икономическа мощност под булото на морализаторска задача в името на правата на индивида и демократичните полезности. В симбиоза с неолибералите, неоконсерваторите преобладаваха политиката и на двете американски партии от Рейгън насам.
Победата на Тръмп върна във властта обичайните американски консерватори от никсъновото течение, които се основават на многополюсния свят и икономическия шовинизъм.
Те пратиха неоконите в миманса. Затова още през 2016 година Робърт Каган, който е сътрудник на Кристъл в неоконсервативното издание The Bulwark, а също е и брачен партньор на някогашния помощник-държавен секретар при Обама Виктория Нюлънд (онази с фразата „ Fuck EU” по време на украинския майдан), гневно напусна Републиканската партия, подкрепяйки Хилъри Клинтън. Сега и Бил Кристол отива при демократите.
Брекзит и неуспеха на импийчмънта против Тръмп за следващ път засвидетелстваха, че сме навлезли в „ края на дните “.
Но не в библейския смисъл за свършека на света, а в политическия – живеем в края на дните на едно десетилетно идеологическо и политическо владичество на неолибералния глобализъм. „ Европейската фантазия “ беше част него.
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ