Онези, които се чудят защо да помагаме на украинци вместо

Онези, които се чудят за какво да оказваме помощ на украинци вместо на българи, за какво на кучета вместо на пенсионери и за какво на пенсионери вместо на деца, нормално не оказват помощ на никого. 

Факт е, че у нас има такова богато многообразие от нуждаещи се хора, животни, групи и браншове, че българският народ е изправен пред избор на кого по-напред да окаже помощ.

Може би това комплициране е една от аргументите, които стоят в основата на бурното отвращение от предлагането на премиера Кирил Петков към всички. 

Разбира се, не е изключено възмущението да се дължи и на глупостта на по този начин дефинираната оферта.

Благотворителността по хипотеза е филантропична.

Тя не включва присъединяване във военни каузи, без значение че функциите на агресор и жертва във войната са ясно диференцирани. Изпращането на оръжия във война би следвало да е политическо, а не еднолично решение. Заради, нали разбирате, отговорността, която носи със себе си. 

Отговорността, която народът делегира на политическия си хайлайф по време на избори. 

Отговорността, която би трябвало да носят определените народни представители (още един път, народни представители.), с цел да не я носят тези с профилите Милица-Генади Петрови, които дават медицински и психотерапевтични препоръки по Facebook и разгласяват публикации от otizvora.bg за вредата от имунизациите.

В този смисъл апелът на министър-председателя е героичен л/гаф, който ще се помни дълго. И който издава цялостна дезориентация и тревожна алиенация по отношение на хората, които съставлява.

Нека да е ясно обаче: гафът идва от прехвърлянето на отговорността от държавното управление към хората, а не от апела за даряване.

В апелите за даряване няма нищо неприятно, изключително в случай че не са гарнирани с вменяване на възприятие за виновност.

Защото апелът за даряване включва избор. Парите са (бързо и лесно) изчерпаем запас и когато човек има опция и предпочитание да подари, е естествено да приоритизира и да избере на кого да помогне съгласно личните си възгледи и страсти. Разпределението на личните ни заплати е част от демокрацията.

Понякога е задоволително да помогнем на който и да е, с цел да излезем от ступора и да завъртим колелото на положителното. Имаме свободата да променяме света, в който живеем към положително, само че и рестриктивните мерки да го вършим съгласно личните си благоприятни условия. И в този смисъл апелът за даряване на една заплата е много несъответстващ поради обстоятелството, че малко на брой у нас не живеят от заплата до заплата.

Изпращането на оръжия за Украйна би било деяние, подкрепящо концепцията за човешки права и свободи, с помощта на която днешното потомство, което би трябвало да вземе това решение, до неотдавна се беше докосвало до войната единствено през изкуството и разказите на своите баби и дядовци.

Това е решение, за което се изисква държавническа мисъл и решителност, които да бъдат приложени даже да няма публичен консенсус по тематиката. Но не е персонален избор на всеки българин.

Можем да гледаме по какъв начин насилникът удря главата на жертвата си в бордюра и да избягаме, с цел да не набие и нас. Всеки има право на своите страхове. Можем и да се намесим с риск да отнесем някой тупаник, да защитим жертвата и да нахраним възприятието си за правдивост. Може и нещата да тръгнат в неприятна посока. Да се намесим и да бъдем убити, да вземем за пример. Или да не се намесим и отново да бъдем убити. Или след време да станем идната жертва на същото „ були “. Във всяка обстановка на принуждение изходите са повече от един.

Но когато приказваме за война, приказваме за мащаби, надалеч надхвърлящи битовия спор, въпреки и доста сходни в същината си. И отговорността за решението просто няма по какъв начин да бъде трансферирана на раменете на всеки от нас. Нито върху портфейлите ни.

Или както споделя един другар: „ Нищо не чакам и отново съм отчаян, братче “.