Очевидната цел на бюджетирането през последните (поне) две години е

Очевидната цел на бюджетирането през последните (поне) две години е ограничението на недостига в границите на 3%, с цел да може България да отговори на критерия за участие в Еврозоната. По-встрани от диалога обаче остава държаният дълг – не по-малко значим детайл от фискалното обмисляне. Средносрочната бюджетна прогноза обаче допуска доста нарастване на дълга; затова ИПИ се стопира по-подробно точно на тази динамичност и преглеждаме методите на приложимост на държания дълг.

Средносрочната бюджетна прогноза, която съпровожда към този момент оттегления план за бюджет за 2026 година допуска удвояване на номиналната стойност на държавния дълг на страната – от 24,2 милиарда евро през 2024 година до 49 милиарда евро през 2028 година Заради упованията за забележителен стопански напредък през същия интервал, нарастването в размера на дълга, отвеян към Брутният вътрешен продукт е с 13,5 пр.п. – от 23,1% до 36,6%. Това последователно заплашва позицията на България като една от страните в Европейски Съюз с най-ниска задлъжнялост. По-важният въпрос е по какъв начин ще бъде употребен дългът. В последна сметка, той е просто част от инструментариума разполагаем на държавното управление, с който то да реализира заложените си цели. Като всеки различен инструмент, дългът не е самичък по себе си добър или неприятен – най-важно е съответното приложение на взетите назаем от бъдещето пари.

Най-ясната „ добра “ приложимост на държавния дълг е когато той финансира антициклична бюджетна позиция – страната взема заеми, с цел да покрива разноските си в интервал на икономическа рецесия, без да с цел да се постанова да покачва налози в миг, в който бизнесът е изправен пред задоволително огромни провокации. Възможни са и целенасочени тласъци за браншове, изключително наранени от съответната рецесия. Много явен образец за такова фискално държание беше коронавирус пандемията, донесла със себе си внезапно нарастване на дълговото задължение в множеството европейски страни. Този вид антициклично харчене (особено с ограниченията за опазване на заетостта) обаче разрешиха най-тежките последици от рецесията да бъдат доста смекчени. Антицикличната приложимост на държавния дълг обаче допуска и деликатно поддържане на фискалния баланс – реализиране на остатъци в годините на стопански напредък и дефицитно, само че в рационална граница харчене в рецесии.

Другата, не по-малко значима приложимост на дълга e самодейното вложение в по-висок стопански напредък. Дълговото финансиране може да се употребява за покриване на спомагателни разноски за вложения – в пътища, пристанища, железопътни връзки и други под. Ако има съответно обмисляне, новата или усъвършенстваната инфраструктура поддържат разширението на икономическата интензивност и покачват конкурентоспособността. Аналогично, страната може да влага свежи средства в подобряването на образованието и уменията както на учениците, по този начин и на работещите, което усъвършенства продуктивността. В същата категория можем да преглеждаме и вложенията във фундаментална просвета и ранните етапи на развиване на нови технологии, за които няма явно пазарна приложение. Поемане на дълг за покриване на сходен вид разноски с дълготрайно положително влияние има капацитет даже да понижи дълговото задължение средносрочно поради по-бързо растящата стопанска система.

Тези два случая най-общо са единствените, в които разширението на държавния дълг в някакъв стеснен интервал от време е целесъобразно. Те обаче не са единствените. Също толкоз допустимо е дълг да се харчи за финансиране на увеличение на настоящото ползване – заплати, дотации, обществени заплащания, безцелни „ вложения “, които не основават капацитет за основаване на повече добавена стойност. Това е сигурен знак, че е налице разминаване сред капацитета на страната да събира доходи и плануваните разноски. Краткосрочно не наподобява да има проблем, защото разликата се покрива с дълг, сметката за който ще пристигна в бъдещето, най-малко до момента в който стопанската система пораства. Всяка рецесия обаче неизбежно води до доста внезапно нарастване на тежестта на дълга, отнесена към размера на стопанската система, Ако в интервалите на напредък дългът се усилва, това съществено лимитира опцията на държавното управление да харчи антициклично. В резултат фискалните индикатори се утежняват внезапно, което основава постоянно неизпълним напън за покачване на налози и растеж на преразпределението, комбиниран със съкращения на обществени придобивки, които да разрешат мъчителна консолидация.

България се намира във втория фискален сюжет. Рязкото заложено покачване на дълга не финансира антикризисни ограничения, тъй като рецесия няма. Не се влага и в основна инфраструктура, където плановете боксуват с години. Не се харчи за възстановяване на обучение или умения – в противен случай, съгласно всички индикатори те се утежняват. Наука и развойна активност, изключително обществено финансирани, отсъстват. Новият дълг се харчи за заплати на раздута администрация, запълване на дупката в пенсионния фонд и друго настоящо ползване. Това, несъмнено, значи, че средносрочно сме обречени само на последователно нарастване на дълговото задължение, а когато пристигна идната рецесия – на мъчителни ограничения и нарастване на налозите. Освен, несъмнено, в случай че не променим фундаментално метода към структуриране на бюджета, по опция през вчерашния ден.