Мариус Куркински: Естественият подбор в изкуството е безпощаден
Очакванията към него постоянно са огромни. Като от среща със свръхчовек и извънземна мощ, която има връзка и с театъра, само че и с Бог. Той се смее и смехът е първият и най-чист филтър, през който минават думите му. Думи, които вършат омотания от комплекси свят малко по-поносим, диалогичен и даже баснословен. Думи, изстрадани с жаждата да търсиш смисъл даже, когато той е неосъществим.
За Мариус Куркински времето като че ли е спряло – само че не, с цел да не може да мери годините, функциите и постановките, а с цел да опази светът на съвършения спектакъл. За да не може да размие границите сред театралното и божественото, сред черното и бялото, сред горе и долу, сред през вчерашния ден и през днешния ден...
Кой е последният филм, на който е плакал? Кой собствен сън би режисирал? Кой, какво и по какъв начин го въодушевява? Тъжен човек ли е? На кого за финален път е подарил цвете? Какво чете преди да заспи? Кое е неговото персонално Евангелие? Какво написа в своя дневник? Въпросите могат да бъдат още по-лични и дълбаещи душата. Грях е да дълбаеш душа, разкъсвана от подозренията, които всеки от нас би трябвало да има – с цел да върви напред. Така, както и самият Мариус е поел – напред към предишното, без „ задни “ мисли за бъдещето и с ясността, с която единствено той може да види някои проявления на божественото към нас.
Малцина са като него – съумяват да стигнат и да приказват с Бог посредством всекидневнието, което при Мариус се назовава спектакъл. И тъй като съвсем постоянно естественият асортимент в изкуството е безмилостен.
Снимка: Даниел Димитров
Мариус Куркински – за „ Засукан свят “ и „ Двубой “, за обожанието и подражанието, за естествения асортимент в изкуството, за следпремиерната меланхолия и/или еуфория, за „ взаимната човещина “ сред актьорите и публиката, за какво факторът време не е годен за човешката душа, за срещата с Лили Иванова и присъединяване в клипа на Боро Първи, за извинението и прошката, и за същинския смях.
Г-н Куркински, „ Засукан свят “ към този момент е на огромен екран. Какъв е Вашият персонален апел с този филм, който може да се дефинира като вълшебен натурализъм?
- Да. Аз също по този начин го дефинирам – като вълшебен натурализъм. Моят персонален апел е ние, българите, да се обърнем към загатна за нашия минал 20-и век. И да си напомним съответно хората, които обичаме, и които ни липсват от там. Това са нашите родители, нашите баби, нашите дядовци, нашите прадядовци.
Моят персонален апел е за това – да се върнем там, да се върнем при тях, при загатна за това по какъв начин те живееха, освен това какво са ни разказвали, освен това какъв брой неща са претърпели – какъв брой войни, какъв брой смени на властта. И какъв брой съхранени бяха в старините си и непокътнати като хора. Това на мен ми се вижда напряко необяснимо.
Аз, да вземем за пример, помня моите предшественици. Те имаха една извънредно сериозна, мъдра и почтена напреднала възраст, която, за жалост, след това от прехода беше покварена. Те се трансфораха в пенсионери, които би трябвало да бъдат погубени. Това е доста персонално мое прекарване. Искам да направя съответен спомен за моя дядо, за моя татко и за мен.
Във кино лентата играя три възрасти – младост, зрялост и напреднала възраст. Себе си виждам в младостта, в зрелостта виждам облика на татко ми, и в старостта – дядо ми. От тях тримата върша за себе си – като артист – един живописен облик. Разбирате, че това е нещо доста съкровено. Самият Хайтов доста желае да си спомняме предишното и достолепието на тези хора.
Заглавието „ Засукан свят “ е казано преди доста години, тъй че нищо ново под слънцето. Светът постоянно ще бъде подобен, значимо е вътре в нас да стартира това разсукване и развързване в нашите души...
Вашата среща с Хайтов до момента беше на сцената, в театъра, с „ Черното пиле “, със „ Сътресение “. Вече имаме Хайтов на кино. Успяхте ли да пречупите неговата мъдрост през камерата по този начин, че да стигне до феновете по метода, по който Вие искахте?
- Това значи да кажа дали съм съумял да направя добър филм... Самооценката е значимо нещо... Спрямо замисъла ми на кино лентата, който беше стартират със сценариста Емил Бонев през, за жалост, далечната към този момент 2015 година... Мисля, че замисълът е изпълнен съвсем на 75 %, което не е малко. Но това го споделям аз като режисьор. Зрителите могат да решат друго. Най-важна е оценката на феновете. Може би след година ще стане ясно какво се е случило с този филм.
Толкова ли продължава процесът на узряване за един филм?
- Мисля, че да. За един филм ще стане ясно дали той ще бъде запомнен или не. Може и да не съм прав. Може да са нужни повече години... Но по тази причина, че съм в този момент жив и, в случай че Бог ми даде живот и здраве да преживея тази година, за мен ще бъде задоволително да схвана какво е станало с кино лентата.
„ Целият Мариус е едно голямо око – директно от гръдния панер. Око на тайновидец, напрягащо се да стане око на свидетел “. Думите са на Касиел Ноа Ашер от декември 2011 година Коя беше повода това око да се обърне към Вазов, който пък е свидетел на едно друго време?
- Това е един от българските будители. Аз обичам българските будители. Много се пробвах да диря модерни създатели, само че всичко ми се вижда прекомерно нападателно. Всичко по новините и в интернет сякаш е по забавно от това да накараш и в театралния салон българинът да гледа още веднъж българското си съвремие.
Искам хората да се връщат обратно във времето и да се види, че факторът време не е толкоз годен за човешката душа. И че през 1891 година България е била в същите исблъсъци, и то доста скоро след Освобождението, и след тази мощ на Възраждането. Много скоро по-късно се появява злокобната корупция, за която приказваме и през днешния ден, издевателството на народа, издевателството върху елементарния човек, насилието върху неговия труд и върху неговата чест... Всичко това Вазов го разказва в „ Двубой “. И ужасът е, че доста скоро той написа „ Новото гробище на Сливница “, където споделя „ Българийо, за тебе те умряха “... Скоро, за същите българи, той написва една толкоз ужасяваща и напряко обиждаща и осмиваща ги пиеса... Как по този начин толкоз бързо се пречупват нещата? Къде е отишло всичко това свещено отношение към живота, освен към родината?...
Снимка: Божидар Марков, Народен спектакъл Снимка: Божидар Марков, Народен спектакъл Снимка: Божидар Марков, Народен спектакъл Снимка: Божидар Марков, Народен спектакъл Снимка: Божидар Марков, Народен спектакъл Снимка: Божидар Марков, Народен спектакъл Снимка: Божидар Марков, Народен спектакъл Снимка: Божидар Марков, Народен спектакъл Снимка: Божидар Марков, Народен спектакъл Снимка: Божидар Марков, Народен спектакъл Снимка: Божидар Марков, Народен спектакъл Снимка: Божидар Марков, Народен спектакъл Снимка: Божидар Марков, Народен спектакъл Снимка: Божидар Марков, Народен спектакъл Снимка: Божидар Марков, Народен спектакъл Снимка: Божидар Марков, Народен спектакъл
Затова отидох там, тъй като все едно четях актуален текст, само че написан преди толкоз години. А това е доста прекрасен урок за фена. Той си споделя: „ Възможно ли е ние толкоз да не се променяме? “... Това стряскане и този потрес, който е наложителен в изкуството – той оказва помощ.
Това е, което оказва помощ в изкуството – шокът, че човечеството е същото и че ние сме същите неблагодарници.
Освен това, пиесата е добра. Исках да покажа какъв брой добър създател е Вазов, и то в разнообразни стилове.
Аня Пенчева е единствената актриса, взела участие в същото зрелище, сложено в Народния спектакъл от режисьора Николай Ламбрев през 1999 година С нея работите за първи път дружно. Тя показа, че за нея е чест да има в биографията си театър, режисиран от Вас.
- Много ѝ благодаря за тези думи. Това е легенда в българското кино и спектакъл. Избрах я, тъй като тя доста подхожда за тази роля и за решението, което имах. Освен това, желаех да работя единствено с трупата на Народния спектакъл, без външни артисти.
Когато работя с актьори, това е един развой, който аз не знам с какво съм го заслужил... Защото аз откривам всички тези хора и ставам с тях доста непосредствен –по един другарски метод, само че не в персонален проект. На мен това ми е неразрешено още от ВИТИЗ и преди този момент – в никакъв случай да не се смесва персоналния живот с работата.
Ние станахме доста близки, повече от другари. Обиквам ги и те остават вечно в сърцето ми...
Снимка: Даниел Димитров
Останах доста сюрпризиран от професионализма и от характера на Аня Пенчева, от нейния тренинг на артист. Малко са артистите с подобен тренинг и с такова име. Аз просто доста я заобичах. Повече от това какво да кажа... Освен че прави доста сериозна работа в представлението. Тя и Албена Колева са единствените дами с толкоз опит в театъра, всички други са доста по-млади. И в този момент, като приказвам за тях, се вълнувам, и се веселя, че това възприятие е останало в мен, и че не ми е закоравяло в сърцето във връзка с театъра...
В спектакъла има значително млади артисти. Аз персонално съм впечатлен от играта на Павел Иванов като Драгалевски и Ирина Митева като Амалия.
- Павел сякаш съумя да избухне същински и да стигне до актьорско дуенде в ролята си, и да направи облик. Не играе себе си, а сътвори различен човек, друго създание. Ирина Митева също е модерно мислещ човек. Тя доста предлага, доста мисли и виждам, че в действителност гори в работата... Но не желая единствено да ги лаская, а да акцентирам професионални качества и да възпламенявам пристрастеността в младите артисти – да не униват, а да си правят работата както би трябвало.
Актьорите Ви обожават. Опитвате ли се да ги предпазвате от това да Ви подражават, обожавайки Ви – като артист, режисьор и персона?
- Много хора са ми казвали, още като млад режисьор, че актьорите ме имитират. Ами кого да имитират? Някой различен режисьор ли? Те не имитират мен...
Аз съм фанатик в театъра, няма какво да го укривам. Подготвям се доста за пиесите си, виждам авансово облиците и предлагам доста съществени решения и режисьорски разбор, който неизбежно е мой. Това съм аз като човек. И изпълнявайки го, те няма по какъв начин да не попият моята мисъл. Което в тази ситуация за мен е белег за добре свършена работа.
Аз към този момент се веселя, когато излизам от театъра и пущам по едно ухо какво приказват хората. Радвам се, когато схвана, че хората виждат част от мен в актьорите. Това значи, че те са положителни артисти и са внимавали в работата си. Аз съм едно разпознаваемо мислене в българския спектакъл и изкуство. И мисля, че това няма да попречи на никого. Няма да навреди на характера на който и да било. Защото, видя ли, че стане патологично, ще го приключа принудително.
Докато гледах „ Двубой “, си мислех по какъв начин сценографията предизвика Вашите креативен търсения?
- Това е доста значимо. Аз в никакъв случай не оставям сценографа да пристигна и да каже: „ Ето това е сценографията “. Защото по този начин не се работи. Режисьорът и сценографът би трябвало да работят доста преди сценографът да предложи своето решение. Режисьорът би трябвало да даде задания на сценографа, дружно да мислят за материята на спектакъла, за отношението на материята към текста, да открият най-подходящата среда, да открият най-подходящия въздух за текста, да няма непотребна материя, ненужно струпване, непотребна тежест.
С Никола Тороманов работим дружно близо 20 години. Преди да се случи окончателното решение, ние прекарваме извънредно доста часове дружно –
отхвърляме, отхвърляме, отхвърляме и стигаме до в действителност най-чистото решение. В случая то е едно театрално пространство, със своите направления, по които актьорите би трябвало да вървят.
Любен Гройс има един доста прекрасен израз – фон с образование. Това е доста скъпо и споделя всичко.
Неизбежна ли е следпремиерната меланхолия?
- Преди време за мен беше неизбежна, защото доста се вълнувах. Сега се вълнувам не по-малко, само че за първи път си разрешавам и да играя, и то тежки спектакли – и „ Мариус 50 “, и „ Черното пиле “. От 2001 до 2006 година, когато поставях, аз не играех. Никога не съм съчетавал двете неща. Вече ми се постанова бързо излизане от нездравата еуфория. Вече тренингът ми изисква малко повече грубост, малко по-голяма сбитост и по-малко разглезеност в тази посока.
Кога за финален път имахте следпремиерна еуфория?
- (Смее се – бел. а.) Естествено, след „ Двубой “. Ние репетирахме в обстановка на коронавирус и всичко беше доста строго – с маски, разграничени и съвсем не се познавахме. Тъй като аз не познавах актьорите, не бях работил с тях.
Когато се смъкнаха маските, когато пристигна осветлението, когато към този момент имаше аудитория, нещата някак си избухнаха и всички видяха, че представлението се е получило. И доста му се зарадвахме.
Снимка: Даниел Димитров
Освен това, на датата на третото премиерно зрелище, на Пламен Димов (Един от актьорите в „ Двубой “ – бел. а.) му се роди наследник. Нямаше по какъв начин да не се изпадне в една безспорна лудница, наслада и признателност.
Като си приказваме за еуфория, доста ми се желае да Ви върна към 1991-92 година. Мая Новоселска е Жулиета, Вие сте Ромео, а Кръстьо Лафазанов – дойката. Ще съм удовлетворен да ми разкажете какъвто и да е спомен от този незабравим интервал...
- (Смее се – бел. а.) Теди Москов е един доста огромен български режисьор. Той е ера в българския спектакъл. Аз бях гледал неговото зрелище „ Фантасмагории “, когато бях в първи курс. Във втори курс той ме предложения да играя Ромео в „ Ромео и Жулиета “, което за мен беше нещо извънредно. Той направи в действителност удивително зрелище. То беше като клип за ренесанса, както единствено той може да го направи. Малко жестоко ще прозвучи, само че бащата на Жулиета беше фонтан, майката беше статуята на Дали с чекмеджетата и от тях вадеше заповеди и четеше какво би трябвало да направи.
Всяко решение беше тедимосковско, и то доста положително. Кръстьо беше удивителен като дойката, Мая беше невероятна, а аз бях доста млад и не можех да се впиша толкоз в тяхната талантливост, тъй като те са гениални актьори. Като че ли не бях на тяхното равнище... Но съм доста признателен на Теди Москов за всичко, което е направил за мен, и доста го обичам.
През 2013 година говорите за кланове на бездарници в театъра. Бездарници може би постоянно ще има, само че докога те ще диктуват нещата и в изкуството?
- Не съм бил в положително положение, с цел да си разреша да приказвам такива неща. Държа да кажа, че в този момент се срамя от това изявление.
Тогава репетирах „ Сънят на смешния човек “ на Достоевски. Да, в реда на нещата е да съм бил в това положение. Знаете, при Достоевски всичко е едно тотално изобличаване на индивида. Това зрелище беше скок в черна пропаст. И може би по тази причина съм разсъждавал по този начин... Не може да се приказва по този начин за сътрудници, тъй като актьорите към този момент са по на себе си, и се усещат по кое време стават и по кое време – не.
Човек не трябва да се мисли за надарен. Това е грехота.
Това да се дава път на бездарници или на лъжци, или на едни и същи хора, примерно, в политиката, има ли връзка със състрадателността на българина, за която говорите.
- В театъра, както във всяка една институция в България, се случва да се дава път на хора, на които не трябва да им се дава път. Аз това го виждам. Но сцената и изкуството са безпощадни към тези хора. И няма какво да се приказва. То просто не се получава. Просто публиката споделя „ Не! “. А когато публиката каже „ Не! “, в случай че ще и професор по не знам какво да пристигна да каже „ Да! “, няма по какъв начин да станат нещата.
Снимка: Даниел Димитров
На хората им омръзва чалгата в театъра. И тя изчезва. Така че естественият асортимент в изкуството е безмилостен.
Казвате, че е доста зареждащо, когато се получи „ взаимна човещина “ сред актьорите и публиката. И в живота ли е по този начин, в случай че приказваме за „ театъра на живота “.
- Аз заобикалям да приказвам за театъра на живота, тъй като деля нещата. Когато изляза от театъра, към този момент няма спектакъл. Всичко друго към този момент е природата, сътворението... Няма спектакъл.
Избягвам лицемерието, доколкото мога, и заобикалям да се преструвам, въпреки че несъмнено го върша. А театърът на живота е по-скоро болежка и е наказване да го има, и да си заставен да участваш в него. За страдание, на доста хора в модерна България им се постанова. Това значи, че служиш на суетата. Трябва да се борим против това.
https://btvnovinite.bg/galleries/valentin-ganev-stradame-ot-nedostig-na-emocionalna-kultura-snimki-video.html
Макар че може в театъра на живота да има нещо забавно – в случай че е прекрасен този спектакъл и в случай че е сред хора, които се обичат. Не знам... Това в този момент ми хрумна... (Усмихва се – бел. а.). Да не сме пък чак толкоз в действителността и в живота, да си сътворяваме малко облици, да си сътворяваме малко режисьорски решения един на различен (Смее се – бел. а.). Важното е да има хубава сценография и добър създател, и да са положителни актьорите...
Освен непредвиден мартенски сняг, какво друго може да Ви оправи настроението?
- (Смее се – бел. а.) Явно, знаете, че доста обичам сняг. Настроението може да ми оправи и един подобен въпрос като предния, на който постоянно съм си мислил, че има един отговор. И, ето, че по време на изявление откривам, че отговорът е различен...
„ Там дето ветрове веят, сребърни клони люлеят “. Какво съумя да Ви върне към музиката? Кой вятър донесе това ентусиазъм и разклати тези шест строфи?
- Това си е връщане в музиката, тъй като Боро е доста мъдро момче и текстовете му не са инцидентни. Той ме върна в музиката. Това за ветровете си го пееше дядо ми. Аз предложих на Боро този текст. Идеята е както с кино лентата – да не забравяме предците си, освен в молитвите си, само че и в живота.
Знак защо е това съдействие с Боро Първи?
- Знак би трябвало да се търси. Знак за съгласие, за приемливост към другия
и за това да приемаш другия, изключително, в случай че харесваш какво прави.
А не е ли и знак за връщане към музиката?
- Все още не, тъй като прекомерно малко е осъществяването ми вътре. Той ме кара да продължа напред и аз ще го направя, живот и здраве. Но към момента желая да намеря стила. Още съм прекомерно в „ Мариус 50 “, а там се раздирам измежду всички интервали от живота си, безусловно става шизофрения....
Предишното Ви присъединяване в клип на различен е реализатор е в „ Ти не си за мен “ (2012) на Лили Иванова. За мен това е феноменално съдействие – сред имена, които всички обичат...
- Аз също доста обичам Лили. Не може Лили Иванова да те предложения в клип и ти да кажеш „ Не! “. За мен беше доста забавно какво ще се получи, тъй като до този миг аз я познавах единствено като реализатор и експерт. След това станахме към този момент и другари. Това е един от хората, които идват на моите представления...
Тя се занимава с това да върви, да гледа младежите. Ходи на спектакъл.
След това споделя отношение. Ето това е актьорът. Това движи хората.
Това е положителното. Това е човешкото отношение...
По-късно, особено за нейния концерт в „ Арена Армеец “, записах едно стихотворение на Мартин Карбовски, което съгласно мен се получи още по-добре. Така би трябвало да се отнасят артистите и хората един към различен.
След като гледа 100-тното зрелище на „ Дамата с кученцето “, Крикор Азарян Ви споделя: „ Не се старай непременно да те схващат. Остави някаква загадка в себе си, която да не стига до публиката “. Има ли още секрети, които да стават за разбулване?
- Това е доста огромен съвет и аз го пробвах още на идващото зрелище. И малко се прибрах. Започнах да си спестявам малко силата, малко повече да я затулям... Усетих, че като го правиш, стартира изострянето на търсенето и от другата страна. И това е потребно. Публиката стартира повече да те търси. Започва повече да желае да вниква. Но за тази цел би трябвало да си я докарал до това положение. Така че това е рисков миг. Ако напълно решиш да скриеш всичко от публиката, тя просто няма да се занимава с теб. Нещата би трябвало да са на ръба – да дадеш доста, с цел да остане някаква загадка...
Но съветът на Коко пристигна доста в точния момент, тъй като аз бях тръгнал в действителност да се раздирам на сцената. Което може да бъде отблъскващо...
Помните живота си по представления. Понякога имал ли сте възприятието, че това е единствено едно зрелище или че се случват прекалено много представления по едно и също и време?
- Не. Не е едно зрелище. Имам спомен за всяко настрана зрелище, за всеки обособен театър като решение. Не е едно творбата, а са обособени художествени творби. Не може да бъде един общ безпорядък и страст. Трябва да бъде настрана, реализирано художествено произведение. Това желае публиката, а не някаква несигурност, която да представяш за спектакъл.
„ Аз се дръзвам ей по този начин, все едно е тик. Няма нещо, което да ми е същинско смешно “. Винаги настръхвам, когато се сетя за тези Ваши думи от 2015 година Бихте ли траял изречението...
-...освен, когато виждам филм на Чаплин.
Скоро ми се случи да се върна към него. Бях го позабравил. Бях не запомнил какво е огромният комедиант, който да не те натоварва с нещастието, която неизбежно носи със себе си. Но те кара, когато го гледаш, да избухнеш в смях. И този смях е сърдечен, а не коремен. То е наслада от съществуването. Ето това е Чаплин. Това е смехът. Нищо друго не е смях, с изключение на Чаплин. Всичко друго е в действителност тикове и кривене на физиономии от беззащитност.
Последният ми въпрос е обвързван с прекарване от в действителност далечната 1993 година Тогава играехте в така наречен Младежки клуб на НДК. Представлението стартира, само че на 20-ата минута залата внезапно потъна в мрак. Никой не знаеше какво се случва. След известно време осветлението се „ върна “ и Вие с „ театралния “ си глас казахте, че би трябвало да започнете изначало. За публиката тези повторени 20 минути бяха същински бонус. След спектакъла аз пристигнах при Вас и получих подпис, на който пишеше: „ С опрощение за гафа, Даниел “.
- Хубав подпис. (Смее се – бел. а.) Надявам се, гафа да не е било представлението...
Не, несъмнено... Но да приключим с това – по кое време последно се извинихте за гаф?
- Правя го с артисти, в случай че съм объркал задача в представлението и го видя по-късно. Извинявам се за това. В момента се пробвам да го върша и в персоналните си връзки, където съм правил гафове. Но то не е опрощение, а по-скоро желая амнистия... Вече това е по-важното, сякаш. Прошката.
Снимка: Даниел Димитров
Е, в случай че залея някого с вода или ударя, без да желая, несъмнено, че ще се извиня. Защото това е гаф. Но в този момент по-скоро не е време за опрощение, а за искане на амнистия – и от човек, и от Господ. Но те стават по разнообразни способи – единият е в живота, а другият – в църквата, където си има строги закони по какъв начин би трябвало да се случи – посредством свещеника, който те води.
За Мариус Куркински времето като че ли е спряло – само че не, с цел да не може да мери годините, функциите и постановките, а с цел да опази светът на съвършения спектакъл. За да не може да размие границите сред театралното и божественото, сред черното и бялото, сред горе и долу, сред през вчерашния ден и през днешния ден...
Кой е последният филм, на който е плакал? Кой собствен сън би режисирал? Кой, какво и по какъв начин го въодушевява? Тъжен човек ли е? На кого за финален път е подарил цвете? Какво чете преди да заспи? Кое е неговото персонално Евангелие? Какво написа в своя дневник? Въпросите могат да бъдат още по-лични и дълбаещи душата. Грях е да дълбаеш душа, разкъсвана от подозренията, които всеки от нас би трябвало да има – с цел да върви напред. Така, както и самият Мариус е поел – напред към предишното, без „ задни “ мисли за бъдещето и с ясността, с която единствено той може да види някои проявления на божественото към нас.
Малцина са като него – съумяват да стигнат и да приказват с Бог посредством всекидневнието, което при Мариус се назовава спектакъл. И тъй като съвсем постоянно естественият асортимент в изкуството е безмилостен.
Снимка: Даниел Димитров
Мариус Куркински – за „ Засукан свят “ и „ Двубой “, за обожанието и подражанието, за естествения асортимент в изкуството, за следпремиерната меланхолия и/или еуфория, за „ взаимната човещина “ сред актьорите и публиката, за какво факторът време не е годен за човешката душа, за срещата с Лили Иванова и присъединяване в клипа на Боро Първи, за извинението и прошката, и за същинския смях.
Г-н Куркински, „ Засукан свят “ към този момент е на огромен екран. Какъв е Вашият персонален апел с този филм, който може да се дефинира като вълшебен натурализъм?
- Да. Аз също по този начин го дефинирам – като вълшебен натурализъм. Моят персонален апел е ние, българите, да се обърнем към загатна за нашия минал 20-и век. И да си напомним съответно хората, които обичаме, и които ни липсват от там. Това са нашите родители, нашите баби, нашите дядовци, нашите прадядовци.
Моят персонален апел е за това – да се върнем там, да се върнем при тях, при загатна за това по какъв начин те живееха, освен това какво са ни разказвали, освен това какъв брой неща са претърпели – какъв брой войни, какъв брой смени на властта. И какъв брой съхранени бяха в старините си и непокътнати като хора. Това на мен ми се вижда напряко необяснимо.
Аз, да вземем за пример, помня моите предшественици. Те имаха една извънредно сериозна, мъдра и почтена напреднала възраст, която, за жалост, след това от прехода беше покварена. Те се трансфораха в пенсионери, които би трябвало да бъдат погубени. Това е доста персонално мое прекарване. Искам да направя съответен спомен за моя дядо, за моя татко и за мен.
Във кино лентата играя три възрасти – младост, зрялост и напреднала възраст. Себе си виждам в младостта, в зрелостта виждам облика на татко ми, и в старостта – дядо ми. От тях тримата върша за себе си – като артист – един живописен облик. Разбирате, че това е нещо доста съкровено. Самият Хайтов доста желае да си спомняме предишното и достолепието на тези хора.
Заглавието „ Засукан свят “ е казано преди доста години, тъй че нищо ново под слънцето. Светът постоянно ще бъде подобен, значимо е вътре в нас да стартира това разсукване и развързване в нашите души...
Вашата среща с Хайтов до момента беше на сцената, в театъра, с „ Черното пиле “, със „ Сътресение “. Вече имаме Хайтов на кино. Успяхте ли да пречупите неговата мъдрост през камерата по този начин, че да стигне до феновете по метода, по който Вие искахте?
- Това значи да кажа дали съм съумял да направя добър филм... Самооценката е значимо нещо... Спрямо замисъла ми на кино лентата, който беше стартират със сценариста Емил Бонев през, за жалост, далечната към този момент 2015 година... Мисля, че замисълът е изпълнен съвсем на 75 %, което не е малко. Но това го споделям аз като режисьор. Зрителите могат да решат друго. Най-важна е оценката на феновете. Може би след година ще стане ясно какво се е случило с този филм.
Толкова ли продължава процесът на узряване за един филм?
- Мисля, че да. За един филм ще стане ясно дали той ще бъде запомнен или не. Може и да не съм прав. Може да са нужни повече години... Но по тази причина, че съм в този момент жив и, в случай че Бог ми даде живот и здраве да преживея тази година, за мен ще бъде задоволително да схвана какво е станало с кино лентата.
„ Целият Мариус е едно голямо око – директно от гръдния панер. Око на тайновидец, напрягащо се да стане око на свидетел “. Думите са на Касиел Ноа Ашер от декември 2011 година Коя беше повода това око да се обърне към Вазов, който пък е свидетел на едно друго време?
- Това е един от българските будители. Аз обичам българските будители. Много се пробвах да диря модерни създатели, само че всичко ми се вижда прекомерно нападателно. Всичко по новините и в интернет сякаш е по забавно от това да накараш и в театралния салон българинът да гледа още веднъж българското си съвремие.
Искам хората да се връщат обратно във времето и да се види, че факторът време не е толкоз годен за човешката душа. И че през 1891 година България е била в същите исблъсъци, и то доста скоро след Освобождението, и след тази мощ на Възраждането. Много скоро по-късно се появява злокобната корупция, за която приказваме и през днешния ден, издевателството на народа, издевателството върху елементарния човек, насилието върху неговия труд и върху неговата чест... Всичко това Вазов го разказва в „ Двубой “. И ужасът е, че доста скоро той написа „ Новото гробище на Сливница “, където споделя „ Българийо, за тебе те умряха “... Скоро, за същите българи, той написва една толкоз ужасяваща и напряко обиждаща и осмиваща ги пиеса... Как по този начин толкоз бързо се пречупват нещата? Къде е отишло всичко това свещено отношение към живота, освен към родината?...
Снимка: Божидар Марков, Народен спектакъл Снимка: Божидар Марков, Народен спектакъл Снимка: Божидар Марков, Народен спектакъл Снимка: Божидар Марков, Народен спектакъл Снимка: Божидар Марков, Народен спектакъл Снимка: Божидар Марков, Народен спектакъл Снимка: Божидар Марков, Народен спектакъл Снимка: Божидар Марков, Народен спектакъл Снимка: Божидар Марков, Народен спектакъл Снимка: Божидар Марков, Народен спектакъл Снимка: Божидар Марков, Народен спектакъл Снимка: Божидар Марков, Народен спектакъл Снимка: Божидар Марков, Народен спектакъл Снимка: Божидар Марков, Народен спектакъл Снимка: Божидар Марков, Народен спектакъл Снимка: Божидар Марков, Народен спектакъл
Затова отидох там, тъй като все едно четях актуален текст, само че написан преди толкоз години. А това е доста прекрасен урок за фена. Той си споделя: „ Възможно ли е ние толкоз да не се променяме? “... Това стряскане и този потрес, който е наложителен в изкуството – той оказва помощ.
Това е, което оказва помощ в изкуството – шокът, че човечеството е същото и че ние сме същите неблагодарници.
Освен това, пиесата е добра. Исках да покажа какъв брой добър създател е Вазов, и то в разнообразни стилове.
Аня Пенчева е единствената актриса, взела участие в същото зрелище, сложено в Народния спектакъл от режисьора Николай Ламбрев през 1999 година С нея работите за първи път дружно. Тя показа, че за нея е чест да има в биографията си театър, режисиран от Вас.
- Много ѝ благодаря за тези думи. Това е легенда в българското кино и спектакъл. Избрах я, тъй като тя доста подхожда за тази роля и за решението, което имах. Освен това, желаех да работя единствено с трупата на Народния спектакъл, без външни артисти.
Когато работя с актьори, това е един развой, който аз не знам с какво съм го заслужил... Защото аз откривам всички тези хора и ставам с тях доста непосредствен –по един другарски метод, само че не в персонален проект. На мен това ми е неразрешено още от ВИТИЗ и преди този момент – в никакъв случай да не се смесва персоналния живот с работата.
Ние станахме доста близки, повече от другари. Обиквам ги и те остават вечно в сърцето ми...
Снимка: Даниел Димитров
Останах доста сюрпризиран от професионализма и от характера на Аня Пенчева, от нейния тренинг на артист. Малко са артистите с подобен тренинг и с такова име. Аз просто доста я заобичах. Повече от това какво да кажа... Освен че прави доста сериозна работа в представлението. Тя и Албена Колева са единствените дами с толкоз опит в театъра, всички други са доста по-млади. И в този момент, като приказвам за тях, се вълнувам, и се веселя, че това възприятие е останало в мен, и че не ми е закоравяло в сърцето във връзка с театъра...
В спектакъла има значително млади артисти. Аз персонално съм впечатлен от играта на Павел Иванов като Драгалевски и Ирина Митева като Амалия.
- Павел сякаш съумя да избухне същински и да стигне до актьорско дуенде в ролята си, и да направи облик. Не играе себе си, а сътвори различен човек, друго създание. Ирина Митева също е модерно мислещ човек. Тя доста предлага, доста мисли и виждам, че в действителност гори в работата... Но не желая единствено да ги лаская, а да акцентирам професионални качества и да възпламенявам пристрастеността в младите артисти – да не униват, а да си правят работата както би трябвало.
Актьорите Ви обожават. Опитвате ли се да ги предпазвате от това да Ви подражават, обожавайки Ви – като артист, режисьор и персона?
- Много хора са ми казвали, още като млад режисьор, че актьорите ме имитират. Ами кого да имитират? Някой различен режисьор ли? Те не имитират мен...
Аз съм фанатик в театъра, няма какво да го укривам. Подготвям се доста за пиесите си, виждам авансово облиците и предлагам доста съществени решения и режисьорски разбор, който неизбежно е мой. Това съм аз като човек. И изпълнявайки го, те няма по какъв начин да не попият моята мисъл. Което в тази ситуация за мен е белег за добре свършена работа.
Аз към този момент се веселя, когато излизам от театъра и пущам по едно ухо какво приказват хората. Радвам се, когато схвана, че хората виждат част от мен в актьорите. Това значи, че те са положителни артисти и са внимавали в работата си. Аз съм едно разпознаваемо мислене в българския спектакъл и изкуство. И мисля, че това няма да попречи на никого. Няма да навреди на характера на който и да било. Защото, видя ли, че стане патологично, ще го приключа принудително.
Докато гледах „ Двубой “, си мислех по какъв начин сценографията предизвика Вашите креативен търсения?
- Това е доста значимо. Аз в никакъв случай не оставям сценографа да пристигна и да каже: „ Ето това е сценографията “. Защото по този начин не се работи. Режисьорът и сценографът би трябвало да работят доста преди сценографът да предложи своето решение. Режисьорът би трябвало да даде задания на сценографа, дружно да мислят за материята на спектакъла, за отношението на материята към текста, да открият най-подходящата среда, да открият най-подходящия въздух за текста, да няма непотребна материя, ненужно струпване, непотребна тежест.
С Никола Тороманов работим дружно близо 20 години. Преди да се случи окончателното решение, ние прекарваме извънредно доста часове дружно –
отхвърляме, отхвърляме, отхвърляме и стигаме до в действителност най-чистото решение. В случая то е едно театрално пространство, със своите направления, по които актьорите би трябвало да вървят.
Любен Гройс има един доста прекрасен израз – фон с образование. Това е доста скъпо и споделя всичко.
Неизбежна ли е следпремиерната меланхолия?
- Преди време за мен беше неизбежна, защото доста се вълнувах. Сега се вълнувам не по-малко, само че за първи път си разрешавам и да играя, и то тежки спектакли – и „ Мариус 50 “, и „ Черното пиле “. От 2001 до 2006 година, когато поставях, аз не играех. Никога не съм съчетавал двете неща. Вече ми се постанова бързо излизане от нездравата еуфория. Вече тренингът ми изисква малко повече грубост, малко по-голяма сбитост и по-малко разглезеност в тази посока.
Кога за финален път имахте следпремиерна еуфория?
- (Смее се – бел. а.) Естествено, след „ Двубой “. Ние репетирахме в обстановка на коронавирус и всичко беше доста строго – с маски, разграничени и съвсем не се познавахме. Тъй като аз не познавах актьорите, не бях работил с тях.
Когато се смъкнаха маските, когато пристигна осветлението, когато към този момент имаше аудитория, нещата някак си избухнаха и всички видяха, че представлението се е получило. И доста му се зарадвахме.
Снимка: Даниел Димитров
Освен това, на датата на третото премиерно зрелище, на Пламен Димов (Един от актьорите в „ Двубой “ – бел. а.) му се роди наследник. Нямаше по какъв начин да не се изпадне в една безспорна лудница, наслада и признателност.
Като си приказваме за еуфория, доста ми се желае да Ви върна към 1991-92 година. Мая Новоселска е Жулиета, Вие сте Ромео, а Кръстьо Лафазанов – дойката. Ще съм удовлетворен да ми разкажете какъвто и да е спомен от този незабравим интервал...
- (Смее се – бел. а.) Теди Москов е един доста огромен български режисьор. Той е ера в българския спектакъл. Аз бях гледал неговото зрелище „ Фантасмагории “, когато бях в първи курс. Във втори курс той ме предложения да играя Ромео в „ Ромео и Жулиета “, което за мен беше нещо извънредно. Той направи в действителност удивително зрелище. То беше като клип за ренесанса, както единствено той може да го направи. Малко жестоко ще прозвучи, само че бащата на Жулиета беше фонтан, майката беше статуята на Дали с чекмеджетата и от тях вадеше заповеди и четеше какво би трябвало да направи.
Всяко решение беше тедимосковско, и то доста положително. Кръстьо беше удивителен като дойката, Мая беше невероятна, а аз бях доста млад и не можех да се впиша толкоз в тяхната талантливост, тъй като те са гениални актьори. Като че ли не бях на тяхното равнище... Но съм доста признателен на Теди Москов за всичко, което е направил за мен, и доста го обичам.
През 2013 година говорите за кланове на бездарници в театъра. Бездарници може би постоянно ще има, само че докога те ще диктуват нещата и в изкуството?
- Не съм бил в положително положение, с цел да си разреша да приказвам такива неща. Държа да кажа, че в този момент се срамя от това изявление.
Тогава репетирах „ Сънят на смешния човек “ на Достоевски. Да, в реда на нещата е да съм бил в това положение. Знаете, при Достоевски всичко е едно тотално изобличаване на индивида. Това зрелище беше скок в черна пропаст. И може би по тази причина съм разсъждавал по този начин... Не може да се приказва по този начин за сътрудници, тъй като актьорите към този момент са по на себе си, и се усещат по кое време стават и по кое време – не.
Човек не трябва да се мисли за надарен. Това е грехота.
Това да се дава път на бездарници или на лъжци, или на едни и същи хора, примерно, в политиката, има ли връзка със състрадателността на българина, за която говорите.
- В театъра, както във всяка една институция в България, се случва да се дава път на хора, на които не трябва да им се дава път. Аз това го виждам. Но сцената и изкуството са безпощадни към тези хора. И няма какво да се приказва. То просто не се получава. Просто публиката споделя „ Не! “. А когато публиката каже „ Не! “, в случай че ще и професор по не знам какво да пристигна да каже „ Да! “, няма по какъв начин да станат нещата.
Снимка: Даниел Димитров
На хората им омръзва чалгата в театъра. И тя изчезва. Така че естественият асортимент в изкуството е безмилостен.
Казвате, че е доста зареждащо, когато се получи „ взаимна човещина “ сред актьорите и публиката. И в живота ли е по този начин, в случай че приказваме за „ театъра на живота “.
- Аз заобикалям да приказвам за театъра на живота, тъй като деля нещата. Когато изляза от театъра, към този момент няма спектакъл. Всичко друго към този момент е природата, сътворението... Няма спектакъл.
Избягвам лицемерието, доколкото мога, и заобикалям да се преструвам, въпреки че несъмнено го върша. А театърът на живота е по-скоро болежка и е наказване да го има, и да си заставен да участваш в него. За страдание, на доста хора в модерна България им се постанова. Това значи, че служиш на суетата. Трябва да се борим против това.
https://btvnovinite.bg/galleries/valentin-ganev-stradame-ot-nedostig-na-emocionalna-kultura-snimki-video.html
Макар че може в театъра на живота да има нещо забавно – в случай че е прекрасен този спектакъл и в случай че е сред хора, които се обичат. Не знам... Това в този момент ми хрумна... (Усмихва се – бел. а.). Да не сме пък чак толкоз в действителността и в живота, да си сътворяваме малко облици, да си сътворяваме малко режисьорски решения един на различен (Смее се – бел. а.). Важното е да има хубава сценография и добър създател, и да са положителни актьорите...
Освен непредвиден мартенски сняг, какво друго може да Ви оправи настроението?
- (Смее се – бел. а.) Явно, знаете, че доста обичам сняг. Настроението може да ми оправи и един подобен въпрос като предния, на който постоянно съм си мислил, че има един отговор. И, ето, че по време на изявление откривам, че отговорът е различен...
„ Там дето ветрове веят, сребърни клони люлеят “. Какво съумя да Ви върне към музиката? Кой вятър донесе това ентусиазъм и разклати тези шест строфи?
- Това си е връщане в музиката, тъй като Боро е доста мъдро момче и текстовете му не са инцидентни. Той ме върна в музиката. Това за ветровете си го пееше дядо ми. Аз предложих на Боро този текст. Идеята е както с кино лентата – да не забравяме предците си, освен в молитвите си, само че и в живота.
Знак защо е това съдействие с Боро Първи?
- Знак би трябвало да се търси. Знак за съгласие, за приемливост към другия
и за това да приемаш другия, изключително, в случай че харесваш какво прави.
А не е ли и знак за връщане към музиката?
- Все още не, тъй като прекомерно малко е осъществяването ми вътре. Той ме кара да продължа напред и аз ще го направя, живот и здраве. Но към момента желая да намеря стила. Още съм прекомерно в „ Мариус 50 “, а там се раздирам измежду всички интервали от живота си, безусловно става шизофрения....
Предишното Ви присъединяване в клип на различен е реализатор е в „ Ти не си за мен “ (2012) на Лили Иванова. За мен това е феноменално съдействие – сред имена, които всички обичат...
- Аз също доста обичам Лили. Не може Лили Иванова да те предложения в клип и ти да кажеш „ Не! “. За мен беше доста забавно какво ще се получи, тъй като до този миг аз я познавах единствено като реализатор и експерт. След това станахме към този момент и другари. Това е един от хората, които идват на моите представления...
Тя се занимава с това да върви, да гледа младежите. Ходи на спектакъл.
След това споделя отношение. Ето това е актьорът. Това движи хората.
Това е положителното. Това е човешкото отношение...
По-късно, особено за нейния концерт в „ Арена Армеец “, записах едно стихотворение на Мартин Карбовски, което съгласно мен се получи още по-добре. Така би трябвало да се отнасят артистите и хората един към различен.
След като гледа 100-тното зрелище на „ Дамата с кученцето “, Крикор Азарян Ви споделя: „ Не се старай непременно да те схващат. Остави някаква загадка в себе си, която да не стига до публиката “. Има ли още секрети, които да стават за разбулване?
- Това е доста огромен съвет и аз го пробвах още на идващото зрелище. И малко се прибрах. Започнах да си спестявам малко силата, малко повече да я затулям... Усетих, че като го правиш, стартира изострянето на търсенето и от другата страна. И това е потребно. Публиката стартира повече да те търси. Започва повече да желае да вниква. Но за тази цел би трябвало да си я докарал до това положение. Така че това е рисков миг. Ако напълно решиш да скриеш всичко от публиката, тя просто няма да се занимава с теб. Нещата би трябвало да са на ръба – да дадеш доста, с цел да остане някаква загадка...
Но съветът на Коко пристигна доста в точния момент, тъй като аз бях тръгнал в действителност да се раздирам на сцената. Което може да бъде отблъскващо...
Помните живота си по представления. Понякога имал ли сте възприятието, че това е единствено едно зрелище или че се случват прекалено много представления по едно и също и време?
- Не. Не е едно зрелище. Имам спомен за всяко настрана зрелище, за всеки обособен театър като решение. Не е едно творбата, а са обособени художествени творби. Не може да бъде един общ безпорядък и страст. Трябва да бъде настрана, реализирано художествено произведение. Това желае публиката, а не някаква несигурност, която да представяш за спектакъл.
„ Аз се дръзвам ей по този начин, все едно е тик. Няма нещо, което да ми е същинско смешно “. Винаги настръхвам, когато се сетя за тези Ваши думи от 2015 година Бихте ли траял изречението...
-...освен, когато виждам филм на Чаплин.
Скоро ми се случи да се върна към него. Бях го позабравил. Бях не запомнил какво е огромният комедиант, който да не те натоварва с нещастието, която неизбежно носи със себе си. Но те кара, когато го гледаш, да избухнеш в смях. И този смях е сърдечен, а не коремен. То е наслада от съществуването. Ето това е Чаплин. Това е смехът. Нищо друго не е смях, с изключение на Чаплин. Всичко друго е в действителност тикове и кривене на физиономии от беззащитност.
Последният ми въпрос е обвързван с прекарване от в действителност далечната 1993 година Тогава играехте в така наречен Младежки клуб на НДК. Представлението стартира, само че на 20-ата минута залата внезапно потъна в мрак. Никой не знаеше какво се случва. След известно време осветлението се „ върна “ и Вие с „ театралния “ си глас казахте, че би трябвало да започнете изначало. За публиката тези повторени 20 минути бяха същински бонус. След спектакъла аз пристигнах при Вас и получих подпис, на който пишеше: „ С опрощение за гафа, Даниел “.
- Хубав подпис. (Смее се – бел. а.) Надявам се, гафа да не е било представлението...
Не, несъмнено... Но да приключим с това – по кое време последно се извинихте за гаф?
- Правя го с артисти, в случай че съм объркал задача в представлението и го видя по-късно. Извинявам се за това. В момента се пробвам да го върша и в персоналните си връзки, където съм правил гафове. Но то не е опрощение, а по-скоро желая амнистия... Вече това е по-важното, сякаш. Прошката.
Снимка: Даниел Димитров
Е, в случай че залея някого с вода или ударя, без да желая, несъмнено, че ще се извиня. Защото това е гаф. Но в този момент по-скоро не е време за опрощение, а за искане на амнистия – и от човек, и от Господ. Но те стават по разнообразни способи – единият е в живота, а другият – в църквата, където си има строги закони по какъв начин би трябвало да се случи – посредством свещеника, който те води.
Източник: btvnovinite.bg
КОМЕНТАРИ