Обзалагаме се, че малцина от вас знаят, че толкова високо

...
Обзалагаме се, че малцина от вас знаят, че толкова високо
Коментари Харесай

Най-страшният наркотик в съвременното общество е стремежът към сигурност - Д-Р ДРОЗДСТОЙ СТОЯНОВ

Обзалагаме се, че малко на брой от вас знаят, че толкоз високо ерудирана и умна персона живее измежду нас.

Академик проф. доктор Дроздстой Стоянов е експерт по психиатрия. Наричан е „ детето знамение ”, тъй като единствено на 15 год. съумява да приключи три междинни образования – Руски дипломатически колеж, Английска гимназия и приблизително общообразователно учебно заведение.

В края на 2013 година става най-младият професор, единствено на 33 години, а през 2015 год. към този момент е и най-младият учен в историята на българската просвета – на 35.

Специализирал е в Университета ва Питсбърг, Съединени американски щати, в Университетите в Оксфорд и Централен Лангшир, Обединеното кралство, както и в Университета в Базел, Швейцария.

Вицепрезидент е на Европейското сдружение за Личност-центрирана медицина, която вкарва и в България.

Протестите са нещо доста здравословно. Това е като вие, примерно, да се ядосате на професионална или персонална обстановка и да отидете да чупите вази. Вашата насъбрана сила я освобождавате, а на околните си или на хората, които по някакъв метод са съдействали за това да се гневите подавате явен сигнал, че по този начин не може. Какво се случва? Тази част от обществото, която е достоверно възмутена дава израз на своето отвращение, а политиците сега доста се преценяват. С доста неща.

Елитът в България предумишлено, умишлено и целеустремено е победен. Като споделям хайлайф, имам поради хора, които са същински разпознаваеми като интелектуалци и актьори и които могат да управляват дневния ред на обществото в негов интерес. Може би последния интервал, в който нашата страна е имала такива представители е сред двете международни войни. Впоследствие, това, което е разгромило нашия интелектуален хайлайф по време на Прехода е миграцията, тъй като създавайки предпоставки за икономическа криза, за хиперинфлация, за дефицит на работни места, за липса на вероятност за кариерно израстване, въвеждайки непрозрачни, манипулативни правила или липса на правила, ти на процедура прогонваш хората, които могат да извършват функционалност на хайлайф.

Премахва се каймакът на обществото, остава единствено утайката. Утайката не предлага опция за избор. Ние сме материал, който няма изключително огромен избор, когато утайката кандидатства за народен представител, тъй като никой от нас не желае да си мърси ръцете. А елитът би бил кадърен да почисти всичко това. Ако го имаше. Ако има хайлайф, той ще застане зад избрана идея и ще застане с цялата тежест на своя престиж. Това е държанието на елита – той отстоява кардинална идея.

Ние водим един живот на дребно – от ремонта на една дупка на асфалта по автомагистралата до ремонта на идната, от ремонта на един закон до приемането на идващия.

Обществото е разграничено не на идеологически принцип, не даже на партиен принцип. Просто е разграничено на вярващи и невярващи. По същия метод, по който е разграничено по тематиката за коронакризата.

Навсякъде по света коронакризата се употребява политически. Това е доста комфортен инструмент – морков и сопа. Танцуване с някаква биологчино значима тема. Не е значимо кой е специалист и какво поучава да бъде подхванато за нейното съответно преодоляване и за минимизиране на вредите за хората, а е значимо дали ти си последовател на несъмнено говорене или съперник на несъмнено говорене.

Онези, които съзират своя смисъл оттатък утрешния ден (давам си сметка, че са малко), не се нуждаят от отговори, а от въпроси. И главният въпрос за тях е: епидемии постоянно са се случвали, има такава и сега. Но какво от това? Какво ни дава това на нас, мислещите хора? Може би ни дава съображение да бъдем живи, да се борим? А може ли човек да остане затворен, в границите на жилището, само че освен него, в границите на една действителност, която последователно се трансферира към телефона, във виртуалния свят, без опцията да пътува в други страни, да среща жива различност? Това ли е светът, за който мечтаеш? Голяма покруса е, че доста, доста малко хора преработват рецесията с тези въпроси. А те са моторите на напредъка – постоянно са били. В единия случай свеждаш своето битие до въпроса по какъв начин да оцелея на следващия ден и отговорът е: заключи се. В другия се питаш: за какво.

Променяме се перверзно. Езикът на всекидневието в случай че и да е бил банален преди този момент, към този момент е насечен от въпроси като: но позитивен ли е другият? Ами, два теста имал, единият позитивен, другият негативен. Този има кашлица, другият няма, третият няма признаци, а пък белият дроб му е повреден на рентгенова графия. Това ли е връзката, която Фицджералд, оживял след испанския грип, е употребявал, с цел да напише „ Великият Гетсби “? Това ли е въпросът, който Хемингуей (лично боледувал от испанския грип след патроните на германците по време на Първата международна война) е поставял пред себе си? Не, този човек е написал „ Старецът и морето “.

Ще ви кажа какво се трансформира от биологичния боязън: индивидът претърпява редукция. Нещо повече, той към този момент е индоктриниран със страхове и биологични експозиции – още от дребен. В момента има едни дечица в градината – и моите също – които към този момент споделят, че в случай че не носят маски, ще се разболеят и ще разболеят госпожата. Имате ли визия какво значи едно дете да бъде обременено от малко с този въпрос и с този боязън?

Има неизмерими последствия, за които съвсем не се приказва, най-много свързани с децата. Смъртта на един или хиляда души, скърбя, че ще го кажа, е несъизмерима с превръщането на и без друго цифровизираните деца в напълно дехуманизирани субекти. Защото те няма да са 1000, а милиони. Човешката нематериалност е основана на живия контакт. И в случай че от рано си индоктриниран в това да го възприемаш като заплаха, това към този момент в действителност наподобява на антиутопия. Който и да е въвел ковид, е талант – толкоз озлобен талант, колкото не може да се роди даже през 1984-та на Оруел. И тук държа да подчертая, че не агитирам конспиративизъм. Говоря за самата социално-политическа интерпретация на тази опасност. Заплахата я има: интерпретацията обаче е от световете на Оруел.

Накратко, променяме се по този начин: редуцираме се до биологични същества, които отстраняват личната си нематериалност. От друга страна за дребните хора като че ли няма основна смяна. Изглежда те по този начин и не напущат своята зона на комфорт. Как да смалиш дребния човек?!

Колкото повече следя какво става, толкоз повече се сещам за Стария завет. Където най-страшното наказване, изпратено в Египет, е невидимо – след скакалци, наводнения и други проявления във физическия свят. Това невидимо наказване е просто бродещата гибел от врата на врата, от която може да се спасиш, в случай че си определен и сложиш червен кръст на вратата. И в този момент е нещо такова: червени кръстове и вирусът не може да пристигна при мен. Само че даже и тогава идва. Половината от моите другари, които са в лечебни заведения, си седяха най-вече у дома.

Има грабителски разказ, деструктивен, мултиплициран до безумство. Новините за ковид отидоха на мястото на тези „ кой кого е наръгал ”. И след това изявление с бабата, съседката, чичото, съседа, по лешоядски метод.

Никой няма да ви заяви какъв брой хора издадоха научни писания, разгласиха стихосбирка. Тези неща апропо ги имаше в „ Работническо дело “ и се запитвам дали не съм се чувствал по-добре. Вярно, дразнеше ме малоумното непрекъснато наличие на Живков, само че в този момент ме нервира водачът му. Въобще, от едно неразбирателство на друго. Ако в новините влезе нещо хубаво, то постоянно е в последните две минути от ефирно време, когато хората си мият чиниите у дома. Докато мръсотията от храната се оттича в канала – ето там е мястото за вести за някакъв теоретичен напредък, за някакво достижение на изкуството. Не, изобщо не ме интересува, че Иванчо е наръгал Драган. Това не е мой проблем, не е ваш проблем. Това е проблем на даденото районно полицейско ръководство.

Този медиен дневен ред довежда до извънредно неподходящо разкриване на човешките инстикти. В персоналната връзка, даже в стеснен кръг, в границите на семейство, домакинство, колектив. Отношенията са изострени така и така под въздействието на изолацията, а след това в това положение на изолираност, те облъчват още повече. Дори когато Йозеф Гьобелс купува „ националния правоприемник “, в случай че погледнете програмата до началото на войната, ще видите, че тя е цялостна със занимателни излъчвания. Фюрерът проповядва към два-три часа на денонощие. А аз в този момент слушам по 24 часа в денонощието кой кого е нападнал; къде и по какъв начин са починали хора от COVID-19. Вместо да се разреди и разнообрази информацията, тя се свежда единствено до едно унищожително наличие. Това е ужасно.

Мисля си, че хората са доста по-податливи на всеобщи индоктринации, в сравнение с те самите са склонни да си мислят. И може би сме единствено стажанти в демокрацията, до момента в който регресираме назад към познати тоталитарни модели.

Политическата уместност е самобитен тоталитаризъм, който е придобил застрашителни измерения. Той се трансформира в световен феномен, в цензура, в възбрана да изразяваш една или друга позиция. Лявото и дясното са умрели някъде в средата на ХХ век, когато доста от десните режими са започналил да употребяват „ лява ” изразителност, в опита си да привлекат към себе си обществена поддръжка. Тя се заменя с технология. Техология по какъв начин да се добера до избран брой гласове от зомбитата, с цел да мога да взема пари, част от които да им дам, че да ме преизберат, а с другата част да си осигуря личното благоденствие. И тази технология е възпроизведена на най-високо допустимо равнище. Тя е комфортна и тя подменя същинския спор с сходни различия на тематика джендър, раса или коронавирус, които различия нямат място в общественото пространство.

Никой не може да оспори половата еднаквост на даден човек и правото му да я показва, само че той не може да я постанова на останалите като норма. Никой не може да оспори правото на цветнокож човек да се развива и да се реализира, само че той не може да го направи за сметка на човек, който е с бял цвят на лицето. И никой не може да оспори, че короната е съществено предизвикателство пред здравните системи.

Няма нещо по-страшно от несвободния човек. От индивида, който мисли за това, да вземем за пример, по какъв начин да остане жив. Хората, които се презапасяваха с артикули при започване на коронакризата не бяха гладни. Те бяха обезверени в устрема си да останат живи, а не в устрема си да живеят живота си по този начин, че да не съжаляват за умирането.

Най-страшният опиат в актуалното общество е стремежът към сигурност. Към облекчаване на потребността от предвидимия утринен ден. По време на социализма тази потребност беше задоволена, долапът беше цялостен с опиат. Сега има дефицит. Хората са абстинентни за сигурност, която се появява с бръсната глава и пагони по малкия екран и сее сигурност. Тази намеса доставя изчезналото звено – квазитоталитарната сигурност. 

Ние би трябвало да възстановим доверието в себе си. В правото си да дефинираме не просто своето битово ежедневие и задоволяването на своите битови потребности. Говоря за доверието в себе си като законотворци и като законодатели на дневния ред на обществото.

Ако знаехме кои сме, нямаше да има смисъл да живеем. Сякаш живеем, с цел да откриваме непрестанно отговора на този въпрос или да го преосмисляме. Най-голямата цел е да успееш да надживееш себе си. Да оставиш такова завещание, човешко и интелектуално, което да има по-дълъг живот в сравнение с твоя живот като физическа единица.

по материали от изявленията на Мая Костадинова и Райко Байчев

Източник: chetilishte.com

СПОДЕЛИ СТАТИЯТА


Промоции

КОМЕНТАРИ
НАПИШИ КОМЕНТАР