The Guardian с голяма статия за българския проект на Венецианското биенале - „Съседите“
Общото сред всички жилищни пространства на оживелите е, че в тях постоянно има парченце от лагера, споделят създателите на инсталацията в Българския павилион във Венеция пред авторитетния английски вестник
Българският павилион ме притегли тематиката, с която взе участие във Венецианското биенале. Темата за лагерите е нова за нас, споделя журналистката от „ Гардиън “ (The Guardian) Кейт Конъли, която особено посети България, с цел да написа за плана на Лилия Топузова, Красимира Буцева, Джулиян Шекерян и куратора Васил Владимиров – „ Съседите “.
„ Когато Петко Огойски е освободен от ГУЛАГ на комунистическа България през 1953 година, той построява шестетажна паметна кула в родното си село Чепинци. Ядосан от неналичието на държавно самопризнание за страданието, което той и хиляди други са претърпели, Огойски, който е лежал в пандиза за писане на стихотворения, сравняващи руските управници със Сатаната, го напълва с артефакти, миришещи на задържане и ограничения “, по този начин стартира материалът в третия по величина английски вестник с тираж от близо 200 000 екземпляра.
Материалът е озаглавен „ Направи си самичък пространства от памет: Признанието на художника към пандизчиите от българския Гулаг “ (DIY spaces of remembrance: Artist’s tribute to Bulgaria’s gulag prisoners) и е резултат от двата дни прекарани с креативния екип на плана. Те посетиха мястото на някогашния лагер Ловеч, сега изоставено поле. Заедно с тях Кейт Конъли събира камъни и шубраци за инсталацията на художниците.
Зедно откриха вилата на някогашния комендант на лагера – Газдов. Тя интервюира Елза Джерманова, дъщерята на неотдавна умрялата лагеристка Цветана Джерманова и оживелия от лагера в Белене Сабри Искандер. Срещна се с комисарят на българския павилион Надежда Джакова, заместник-министъра на културата Амелия Гешева и министъра на околната среда в оставка Юлиан Попов. Присъства и полемика „ Съседите “ от Белене до Венеция: драматургия на контузията “ в Софийския университет.
„ Общото сред всички жилищни пространства на оживелите е, че в тях постоянно има парченце от лагера “, споделя за авторитетното издание Лилия Топоузова, българо-канадски академик, която е прекарала последните две десетилетия в събиране на гласовете на някогашни пандизчии, посещавайки стотици „ национални музеи “ в домове нагоре и надолу по страната, в това число и този на умрелия през 2019 година Огойски.
Амелия Гешева, заместник-министър на културата на България казва за изданието, че като цяло страната би трябвало да се гордее с павилиона. „ Това е най-големият сходен план по тази тематика, който в миналото сме имали. Съседите съставляват всички тези истории, които до момента не са били разказвани. “ Правителствена самодейност, споделя тя, скоро ще даде на Белене, на река Дунав, статут на национално завещание. Досега не е непокътнат нито един от 40-те някогашни комплекса вид ГУЛАГ. Вместо това множеството са оставени на плевелите или в някои случаи преустроени като затвор с висока степен на сигурност, полицейско стрелбище или място за криминалистика на произшествия.
Изданието разяснява, че инсталацията се приема като от дълго време просрочен акт на опозиция на новото потомство против забравата и акцентира, че Топузова е била единствено на 10 години при рухването на комунизма, а нейните сътрудници Красимира Буцева и Джулиян Шекерян не са били родени.
За Сабри Искендер, правозащитник, изпратен през 80-те години на предишния век в най-големия някогашен лагер Белене, инсталацията би трябвало да донесе дълго чакано самопризнание за него и другите, макар че броят на оживелите понижава. „ Това не компенсира неналичието на правдивост, само че способства ненапълно най-малко за информирането на българите и целия свят за нашата история “, споделя той в изявлението с Кейт Конъли.
Вестникът споделя за спонтанни мемориали, сложени от оживели в каменна кариера мястото на лагера Ловеч в Северна централна България. Единствената индикация за това, което в миналото е било считано за най-суровия трудов лагер, са миниатюрна керамична черква са сложени пластмасови бутилки от ракия и свещи в чест на жертвите.
„ Надяваме се, че „ Съседите “, които се сглобяват в промишлен склад в София, ще имат живот и след биеналето, защото множеството българи няма да съумеят да го видят във Венеция “, споделя авторката на публикацията. Според Лилия Топузова Биеналето би трябвало да е единствено отправната точка на този диалог. Тя чака с неспокойствие деня, когато музеите „ направи си самичък “ и премахването на мълчанието на жертвите към този момент няма да са нужни. „ Надявам се, че в последна сметка ще успеем да излезем от тези стаи, защото спомените ще станат част от общественото пространство. “
Цялата публикация може да прочетете ТУК
Фотографии: Любов Череш
