Живот по гръцки
Обичана от мнозина, Гърция притегля с красивата си природа, кристално чиста морска вода и вкусна храна. Но едно е да пийваш узо на плажа през лятото, а напълно друго – да заживееш там.
С помощта на Питър Барбър, който от години живее в Гърция и напълно се е потопил в гръцкия метод на живот, ще преоткрием изцяло нашата съседка! Питър с лекост ни придвижва там и ни среща с омайващи и малко познати местенца, с комичната страна на локалната администрация и с ексцентрични персонажи. Докато първоначално се приспособява към новото си всекидневие и напълно непознатия за него нрав и език, създателят ни разкрива с топлота, почитание и доста комизъм гръцките обичаи и просвета. Интимният му взор над всичко гръцко ще ни напомни или ще пробуди любовта ни към близката, само че все по този начин екзотична и примамлива Гърция.
Питър Барбър е англичанин, женен за гъркиня. Разпределя живота си сред Англия и Гърция; обича да пътува. Романът му „ Живот по гръцки “ е достигнал номер 1 за най-продавани книги в Amazon Charts. Носител е и на литературни награди, измежду които Global Book Awards.
Представяме ви фрагмент от " Живот по гръцки ", Питър Барбър, издателство " Ера ".
***
Алекс е израснала в Глифада, морски курорт в югозападния завършек на Атина, и откакто сполучливо устоях теста за избраник, и аз отидох да пребивавам там. Семейството ѝ беше построило къщата през петдесетте години на ХХ век, когато Глифада към момента бил рибарско населено място с черни пътища. Към две хилядната година, когато аз се появих на сцената, мястото се беше разраснало в оживено предградие на Атина, средище за развлечение на столицата, а цените на земята се равняват на тези в по-добрите елементи на Лондон. Къщата си останала непроменена, само че очевидно беше виждала и по-добри дни.
В Гърция фамилията е по-важно от всичко друго, по тази причина е извънредно щерка да напусне фамилния дом. По-нормално е фамилията да раздели парцела или даже да построи още един етаж. Някои огромни фамилии строят четири-пет етажа с течение на годините, с цел да има място за всички. Семейният дом на Алекс имаше единствено две равнища, родителите ѝ, Деби и Зисис, живееха на приземния етаж, а Алекс на горния. Тази договореност работеше до известна степен, теоретично всеки имаше свое пространство и усамотение, само че на процедура никой не зачиташе това и продължаваха да живеят като едно огромно семейство.
Когато станахме гаджета, Алекс живееше сама в Глифада. Баща ѝ, шеф във компания за круизни пътувания, беше на корабоплаване, а майка ѝ краткотрайно живееше в Англия, с цел да се грижи за родственици. Алекс работеше като козметичен терапевт и имаше салон на горния етаж на къщата. Тъй като родителите ѝ ги нямаше, долното равнище беше безлюдно, чакаше завръщането им.
Алекс трансформира в своя задача желанието ми да ме запознае с същинската Гърция още в самото начало на връзката ни. Бях посещавал страната и преди, само че на отмора, по тази причина съм виждал единствено пясъчни плажове, приветливи хотели и екскурзоводи, които ни водеха в старинни таверни, а гвоздеят на вечерта беше чупене на чинии. Алекс беше твърдо решена да поправи тази повърхностна визия, освен това бързо.
В първия ми следобяд тя ми сподели къщата в Глифада, заведе ме в стаята ми и ме остави да разопаковам багажа си. Изкъпах се, преоблякох се и се появих обновен. Алекс ме чакаше, издокарана за вечерта. Изглеждаше превъзходно с блуза с надълбоко изрязано деколте, къса кожена пола и високи до коленете ботуши, ухаеше на парфюм. Щяхме да вървим в бар с музика онлайн.
Слязохме от таксито покрай доковете на Пирея, пристанищният регион на Атина. По спокойната вода танцуваха светлините на закотвените кораби, въздухът миришеше леко на дизелови изпарения и от тъмна уличка наоколо се разнасяше ритмична музика. Алекс ме поведе към звука.
– Ще има ли чупене на чинии?
– Съмнявам се – отговори тя. – Ние в Гърция не вършим това.
Влязохме в клуба. Вътре беше даже по-тъмно, в сравнение с в уличката. Поех си мирис и белите ми дробове се извършиха с цигарен пушек. Проправихме си път през препълненото помещение. Нямаше маси или столове, хората стояха прави на групи и пиеха алкохол до дървения бар, който се простираше около едната стена. Музикалната група беше ситуирана до отсрещната стена и се състоеше от космат мъж, седнал на високо столче, който въодушевено удряше комплект барабани, свирач на бузуки подръпваше струните на искрящо белия инструмент, малък на растеж китарист, и един по-възрастен вид, който надуваше кларинет. Звукът се усилваше с големи тонколони, ситуирани на всеки ъгъл, което правеше диалозите невъзможни, тъй че се сляхме с тълпата и общувахме с мимики и жестове с ръце.
На дребния дансинг дами се въртяха в кръг спираловидно в темп с музиката, само че това не беше танцуване в диско жанр, а нещо доста по-организирано и репетирано, подсещаше кючек, само че още по-еротично. Взехме си напитки и Алекс отиде на дансинга. Това беше най-секси нещото, което съм виждал. Тя подражаваше на ритмичното пердашене на барабаните с добре заучени придвижвания, същинско гръцко танцуване, и гледката беше невероятна. Не приличаше на стила „ Зорба “, който съм виждал, където хората се подреждат в редица с ръце върху раменете на другия. Но очевидно тук танцуваха точно по този начин. Мъжете, които стояха в профил, постепенно се придвижиха напред и се включиха в танца. Някои посочваха утвърждението си, като коленичат пред танцуваща жена и пляскат с ръце в темп с музиката, с цел да я насърчат. Други оставаха прави, хващаха ръката на една от танцьорките и я подвигаха, с цел да ѝ разрешат да се завърти, преди да продължи с нейните придвижвания.
Въпреки че този клуб се намираше в някак западнала и съмнителна част на Пирея и изглеждаше мрачен и застрашителен, усещането ми беше друго. На вратата нямаше охранители, не бяха нужни. Жените се усещаха в сигурност и мъжете не се надпреварваха, а и не беше належащо, да се потвърждават. Те не задяваха дамите, всички бяха пристигнали да се забавляват.
В края на вечерта ушите ми заглъхнаха. И двамата бяхме гладни, по тази причина Алекс предложи да отидем в един ресторант за морска храна на пристанището наоколо. Апетитният аромат на риба на скара и горещи въглища погали обонянието ми, преди да завием зад ъгъла и да забележим блестящо осветения ресторант. Масата заемаше цялата дължина на заведението. Пейките от двете ѝ страни бяха цялостни с клиенти, които белеха скариди и чупеха черупки на раци с дребни чукчета. Нямаше покривки. Масите бяха застлани с вестници, върху които имаше насъбрани купчини прясно сварени миди. Това беше най-хубавата храна с пръсти и не се изискваха учтиви обноски за хранене. Намираш си място на пейката, взимаш скарида, хвърляш люспите на пода и ядеш. Когато някоя купчина свърши, сервитьорът навива вестника, поставя различен и изсипва от горната страна прясна купчина морски блага.
Още по темата
С помощта на Питър Барбър, който от години живее в Гърция и напълно се е потопил в гръцкия метод на живот, ще преоткрием изцяло нашата съседка! Питър с лекост ни придвижва там и ни среща с омайващи и малко познати местенца, с комичната страна на локалната администрация и с ексцентрични персонажи. Докато първоначално се приспособява към новото си всекидневие и напълно непознатия за него нрав и език, създателят ни разкрива с топлота, почитание и доста комизъм гръцките обичаи и просвета. Интимният му взор над всичко гръцко ще ни напомни или ще пробуди любовта ни към близката, само че все по този начин екзотична и примамлива Гърция.
Питър Барбър е англичанин, женен за гъркиня. Разпределя живота си сред Англия и Гърция; обича да пътува. Романът му „ Живот по гръцки “ е достигнал номер 1 за най-продавани книги в Amazon Charts. Носител е и на литературни награди, измежду които Global Book Awards.
Представяме ви фрагмент от " Живот по гръцки ", Питър Барбър, издателство " Ера ".
***
Алекс е израснала в Глифада, морски курорт в югозападния завършек на Атина, и откакто сполучливо устоях теста за избраник, и аз отидох да пребивавам там. Семейството ѝ беше построило къщата през петдесетте години на ХХ век, когато Глифада към момента бил рибарско населено място с черни пътища. Към две хилядната година, когато аз се появих на сцената, мястото се беше разраснало в оживено предградие на Атина, средище за развлечение на столицата, а цените на земята се равняват на тези в по-добрите елементи на Лондон. Къщата си останала непроменена, само че очевидно беше виждала и по-добри дни.
В Гърция фамилията е по-важно от всичко друго, по тази причина е извънредно щерка да напусне фамилния дом. По-нормално е фамилията да раздели парцела или даже да построи още един етаж. Някои огромни фамилии строят четири-пет етажа с течение на годините, с цел да има място за всички. Семейният дом на Алекс имаше единствено две равнища, родителите ѝ, Деби и Зисис, живееха на приземния етаж, а Алекс на горния. Тази договореност работеше до известна степен, теоретично всеки имаше свое пространство и усамотение, само че на процедура никой не зачиташе това и продължаваха да живеят като едно огромно семейство.
Когато станахме гаджета, Алекс живееше сама в Глифада. Баща ѝ, шеф във компания за круизни пътувания, беше на корабоплаване, а майка ѝ краткотрайно живееше в Англия, с цел да се грижи за родственици. Алекс работеше като козметичен терапевт и имаше салон на горния етаж на къщата. Тъй като родителите ѝ ги нямаше, долното равнище беше безлюдно, чакаше завръщането им.
Алекс трансформира в своя задача желанието ми да ме запознае с същинската Гърция още в самото начало на връзката ни. Бях посещавал страната и преди, само че на отмора, по тази причина съм виждал единствено пясъчни плажове, приветливи хотели и екскурзоводи, които ни водеха в старинни таверни, а гвоздеят на вечерта беше чупене на чинии. Алекс беше твърдо решена да поправи тази повърхностна визия, освен това бързо.
В първия ми следобяд тя ми сподели къщата в Глифада, заведе ме в стаята ми и ме остави да разопаковам багажа си. Изкъпах се, преоблякох се и се появих обновен. Алекс ме чакаше, издокарана за вечерта. Изглеждаше превъзходно с блуза с надълбоко изрязано деколте, къса кожена пола и високи до коленете ботуши, ухаеше на парфюм. Щяхме да вървим в бар с музика онлайн.
Слязохме от таксито покрай доковете на Пирея, пристанищният регион на Атина. По спокойната вода танцуваха светлините на закотвените кораби, въздухът миришеше леко на дизелови изпарения и от тъмна уличка наоколо се разнасяше ритмична музика. Алекс ме поведе към звука.
– Ще има ли чупене на чинии?
– Съмнявам се – отговори тя. – Ние в Гърция не вършим това.
Влязохме в клуба. Вътре беше даже по-тъмно, в сравнение с в уличката. Поех си мирис и белите ми дробове се извършиха с цигарен пушек. Проправихме си път през препълненото помещение. Нямаше маси или столове, хората стояха прави на групи и пиеха алкохол до дървения бар, който се простираше около едната стена. Музикалната група беше ситуирана до отсрещната стена и се състоеше от космат мъж, седнал на високо столче, който въодушевено удряше комплект барабани, свирач на бузуки подръпваше струните на искрящо белия инструмент, малък на растеж китарист, и един по-възрастен вид, който надуваше кларинет. Звукът се усилваше с големи тонколони, ситуирани на всеки ъгъл, което правеше диалозите невъзможни, тъй че се сляхме с тълпата и общувахме с мимики и жестове с ръце.
На дребния дансинг дами се въртяха в кръг спираловидно в темп с музиката, само че това не беше танцуване в диско жанр, а нещо доста по-организирано и репетирано, подсещаше кючек, само че още по-еротично. Взехме си напитки и Алекс отиде на дансинга. Това беше най-секси нещото, което съм виждал. Тя подражаваше на ритмичното пердашене на барабаните с добре заучени придвижвания, същинско гръцко танцуване, и гледката беше невероятна. Не приличаше на стила „ Зорба “, който съм виждал, където хората се подреждат в редица с ръце върху раменете на другия. Но очевидно тук танцуваха точно по този начин. Мъжете, които стояха в профил, постепенно се придвижиха напред и се включиха в танца. Някои посочваха утвърждението си, като коленичат пред танцуваща жена и пляскат с ръце в темп с музиката, с цел да я насърчат. Други оставаха прави, хващаха ръката на една от танцьорките и я подвигаха, с цел да ѝ разрешат да се завърти, преди да продължи с нейните придвижвания.
Въпреки че този клуб се намираше в някак западнала и съмнителна част на Пирея и изглеждаше мрачен и застрашителен, усещането ми беше друго. На вратата нямаше охранители, не бяха нужни. Жените се усещаха в сигурност и мъжете не се надпреварваха, а и не беше належащо, да се потвърждават. Те не задяваха дамите, всички бяха пристигнали да се забавляват.
В края на вечерта ушите ми заглъхнаха. И двамата бяхме гладни, по тази причина Алекс предложи да отидем в един ресторант за морска храна на пристанището наоколо. Апетитният аромат на риба на скара и горещи въглища погали обонянието ми, преди да завием зад ъгъла и да забележим блестящо осветения ресторант. Масата заемаше цялата дължина на заведението. Пейките от двете ѝ страни бяха цялостни с клиенти, които белеха скариди и чупеха черупки на раци с дребни чукчета. Нямаше покривки. Масите бяха застлани с вестници, върху които имаше насъбрани купчини прясно сварени миди. Това беше най-хубавата храна с пръсти и не се изискваха учтиви обноски за хранене. Намираш си място на пейката, взимаш скарида, хвърляш люспите на пода и ядеш. Когато някоя купчина свърши, сервитьорът навива вестника, поставя различен и изсипва от горната страна прясна купчина морски блага.
Още по темата
Източник: clubz.bg
КОМЕНТАРИ