Най-накрая намерих сили да ти кажа „Сбогом“
Обичах те.
И любовта ми беше безумна. И мощна.
Но все пак не беше задоволителна и за двама ни.
Не беше задоволителна, с цел да компенсира студенината ти.
Вярвах, че в никакъв случай няма да се уморя да ти я давам.
И ти давах любовта си. Търпението си. Нежността си.
Докато сушата в теб не пресуши сърцето ми.
Исках да участваш в любовта ни.
Исках да се научиш да даваш.
Искаш да се научиш да обичаш.
И не разбирах, че ти към този момент даваше. И обичаше.
Себе си.
Толкова доста, че в сърцето ти нямаше място за нас.
За мен.
Осъзнах, че не бях нищо за теб.
Не. Това не е правилно.
Бях ти комфортна.
Приемах пасивността ти и се надявах.
Вярвах.
Чаках.
Някой ден да ме оцениш. Да ме поискаш. Да ме съхраниш.
Но този ден не пристигна.
Ти не пристигна.
Не и същински. Не и със сърцето си. Не и с душата си.
Остана затворен в себе си. Остави и мен, затворена в самотата ми.
Докато не разбрах, до момента в който не одобрих, до момента в който не осъзнах, че нямаше да ме спасиш.
Трябваше сама да спася себе си.
И ето, най-сетне открих сили да ти кажа „ Сбогом “.
За да посрещна живота си.
Вдъхновено от мрежата… и живота
