Волът
„ Обаянието на Ботева пораства всеки ден у нас: неговият дух живее в душите на младежта, славата на незабравимия артист и воин, живял така бурно и починал така романтически, е предходна и зад рамките на България, като е засенила имената на деятели в действителност доста по-заслужили на Българското възобновление. Само ореола на поета, свързан с оня на геройската гибел за отечеството, дават тоя забележителен чоп. “
Тия редове са взети из описанието на моето поклонение на върхът Волът през 1900 година.
Аз и в този момент се бълвам несъзнателно към тия мемоари за една героическа ера – ох, по какъв начин са те скъпи в днешните скръбни дни на отчаяние и мрак!
*На 1876 година в края на май и при започване на юни емиграцията в Букурещ беше доста разчувствана за участта на Ботевата чета и на самия Ботев, минали с парахода „ Радецки “ на българския бряг при Козлодуй и потънали незнайно де в България. Знаеше се единствено това, което бе се случило в парахода „ Радецки “, един самоуверен, добре намислен и добре изпълнен проект. Всички бяхме във екстаз, детайлностите за дързостния и като че ли взет от някоя легенда героизъм се предаваха с удоволствие от уста на уста, с всевъзможни пресиления, като че самият героизъм имаше потребност от тях, с цел да се възвиси във въображението ни ликът на героя. Под усещането на това събитие аз написах стихотворението си „ Тих бял Дунав се вълнува “, скоро станало изключително известно, нагласено в ария. В кафенета, по улици в бирарии, дето се срещахме, единствено това се говореше, единствено с Ботев диалозите захващаха и свършваха. За въстанието, Априлското въстание в България, се знаеше към този момент от бежанците, че е потушено и угаснало безславно. Ала какво стана с Ботев, никой още не знаеше. Но славата му растеше. Между емигрантите беше и Стамболов, неотдавна дошел в Букурещ след несполучливия му опит да подигне въстание в Стара Загора, една година по-рано. Той се чувствуваше в този момент неудобно, громката популярност на Ботева дразнеше неприятно изключително честолюбивия юноша. Помня, че една вечер в една градина, дето се пиеше бира и някои дори закачаха Стамболова, че гуляе тук, когато Ботев, другарят му по концепция, се бори с турците, Стамболов се навъси и не се удържа да изкаже думите, които доста ме изненадаха: „ Ботев е един глупец! “, и изпи яростно чашата си.
*Най-после узнахме повече нещо за Ботев. Един от четниците му, Христо Иванов от Сопот, завърнал се от похода, ни разправи, че Ботев е бил погубен в един пердах при Веслец, във врачанските лозя, дето хиляди башибозуци и черкези притиснали четата. Голямо отчаяние и тъга! Пръв път чутото име „ Веслец “ се обви във въображението ни с плащът на трагично великолепие. Аз написах стихотворението „ Веслец “, влезнало в сбирката ми „ Тъгите на България “, в което предавах на веслецкия пердах размерите на едно Ватерло!
Само по-после обаче се разбра, че при Веслец никакво стълкновение не е имало, там Ботевата тайфа просто пренощувала! Но заблуждението, в което ни вкара Христо Иванов, остави следи: аз възпях „ Веслец “, а около мене, чак на 1880 година, комисията, назначена Да кръсти софийските улици, назова една от тях „ Веслец “ незаслужена чест на едни врачански лозя!
*Едвам Захарий Стоянов по-после в биографията си на Ботева ни описа, че пердах е ставал при Милин камък, а Ботев след няколко дни е паднал в багра при Волът, в пущинаците на Врачанския балкан.
В книгата си Захарий Стоянов, около очертаването Ботевата нравствена персона и описанието на самия пердах при Волът, е прибавил и портрета на Ботева. Там героят е изобразен като един хубав момък, франт с грижливо подстригана брада и с аристократическото лице на един Байрон. Аз се бях виждал с Ботева в Галац, а след това в Букурещ, преди заминуването му за България. Не, той не беше подобен. Барачест, едролик, с рошава огромна черна брада и с дълга коса на съветски нихилист, с внезапни, неправилни черти на лицето, със сини жили на сляпото око, с малко наклонен наляво нос, исполин с атлетическа снага и необятно развити гърди, с малко изпулени очи, със самоуверен и разкрачест ход. Могъщ, величествен, заповеден, само че не хубавец (аз давам единствено физическия му лик). Който види генерала Ботева, ще има много точна визия за брата му героя.
*Не са чели всички книгата на Захарий Стоянов и още по-малко са ония, които са посетили мъчително наличния връх Волът. Моето пътешестване до него съм към този момент описал другаде в детайли („ Пъстър свят “), та тука ще дам няколко бегли бележки. Изкачих се с лидера си, водейки коня си, през извънредно наежен с хаотически скалаци скат, на изток от Враца. След дълго скитничество из планински пущинаци, пристигнах до един валог. От дъното му видях Волът – връх също посят с остри сиви канари, които се спущаха като вкаменени великани и по ската му. Аз се углъбих в мисли за това, що се бе случило при тия скали на 1876 година, и въображението ми, възбудено. Работеше... До коя канара е паднал с окървавено чело Ботев – никой от оживелите му приятели не е можал да обади това на З. Стоянов. Балканската котловина, дето мечтаех дълго време, беше тиха и починала. Един избухлив чучур, шуртящ в огромно дървено корито, дето се пои добитъка. От тоя балкански чучур са пили евентуално и изморените от нощното скитничество през урви и скали бунтовници. Може би и самичък Ботев е пил. Напразно питах мълчанието де е гроба му. Или пък трупът е бил изеден от вълците? Ботев има ориста, както и славата на Петьофи – няма гроб. Но сегиз-тогиз ветрецът като подухваше и залюляваше листата на глогините и разцъфтелите шипки, що растяха в подножието на Вола, мене ми се чинеше, че чувам в шума им отговора на моето запитване де е починал героят – тия думи на самия Ботев: „ Той не умира! “
1 юни 1920 год.
Иван Вазов, " Волът " (Спомени и видения по случай годишнината на Ботевата гибел, 2 юни)
Тия редове са взети из описанието на моето поклонение на върхът Волът през 1900 година.
Аз и в този момент се бълвам несъзнателно към тия мемоари за една героическа ера – ох, по какъв начин са те скъпи в днешните скръбни дни на отчаяние и мрак!
*На 1876 година в края на май и при започване на юни емиграцията в Букурещ беше доста разчувствана за участта на Ботевата чета и на самия Ботев, минали с парахода „ Радецки “ на българския бряг при Козлодуй и потънали незнайно де в България. Знаеше се единствено това, което бе се случило в парахода „ Радецки “, един самоуверен, добре намислен и добре изпълнен проект. Всички бяхме във екстаз, детайлностите за дързостния и като че ли взет от някоя легенда героизъм се предаваха с удоволствие от уста на уста, с всевъзможни пресиления, като че самият героизъм имаше потребност от тях, с цел да се възвиси във въображението ни ликът на героя. Под усещането на това събитие аз написах стихотворението си „ Тих бял Дунав се вълнува “, скоро станало изключително известно, нагласено в ария. В кафенета, по улици в бирарии, дето се срещахме, единствено това се говореше, единствено с Ботев диалозите захващаха и свършваха. За въстанието, Априлското въстание в България, се знаеше към този момент от бежанците, че е потушено и угаснало безславно. Ала какво стана с Ботев, никой още не знаеше. Но славата му растеше. Между емигрантите беше и Стамболов, неотдавна дошел в Букурещ след несполучливия му опит да подигне въстание в Стара Загора, една година по-рано. Той се чувствуваше в този момент неудобно, громката популярност на Ботева дразнеше неприятно изключително честолюбивия юноша. Помня, че една вечер в една градина, дето се пиеше бира и някои дори закачаха Стамболова, че гуляе тук, когато Ботев, другарят му по концепция, се бори с турците, Стамболов се навъси и не се удържа да изкаже думите, които доста ме изненадаха: „ Ботев е един глупец! “, и изпи яростно чашата си.
*Най-после узнахме повече нещо за Ботев. Един от четниците му, Христо Иванов от Сопот, завърнал се от похода, ни разправи, че Ботев е бил погубен в един пердах при Веслец, във врачанските лозя, дето хиляди башибозуци и черкези притиснали четата. Голямо отчаяние и тъга! Пръв път чутото име „ Веслец “ се обви във въображението ни с плащът на трагично великолепие. Аз написах стихотворението „ Веслец “, влезнало в сбирката ми „ Тъгите на България “, в което предавах на веслецкия пердах размерите на едно Ватерло!
Само по-после обаче се разбра, че при Веслец никакво стълкновение не е имало, там Ботевата тайфа просто пренощувала! Но заблуждението, в което ни вкара Христо Иванов, остави следи: аз възпях „ Веслец “, а около мене, чак на 1880 година, комисията, назначена Да кръсти софийските улици, назова една от тях „ Веслец “ незаслужена чест на едни врачански лозя!
*Едвам Захарий Стоянов по-после в биографията си на Ботева ни описа, че пердах е ставал при Милин камък, а Ботев след няколко дни е паднал в багра при Волът, в пущинаците на Врачанския балкан.
В книгата си Захарий Стоянов, около очертаването Ботевата нравствена персона и описанието на самия пердах при Волът, е прибавил и портрета на Ботева. Там героят е изобразен като един хубав момък, франт с грижливо подстригана брада и с аристократическото лице на един Байрон. Аз се бях виждал с Ботева в Галац, а след това в Букурещ, преди заминуването му за България. Не, той не беше подобен. Барачест, едролик, с рошава огромна черна брада и с дълга коса на съветски нихилист, с внезапни, неправилни черти на лицето, със сини жили на сляпото око, с малко наклонен наляво нос, исполин с атлетическа снага и необятно развити гърди, с малко изпулени очи, със самоуверен и разкрачест ход. Могъщ, величествен, заповеден, само че не хубавец (аз давам единствено физическия му лик). Който види генерала Ботева, ще има много точна визия за брата му героя.
*Не са чели всички книгата на Захарий Стоянов и още по-малко са ония, които са посетили мъчително наличния връх Волът. Моето пътешестване до него съм към този момент описал другаде в детайли („ Пъстър свят “), та тука ще дам няколко бегли бележки. Изкачих се с лидера си, водейки коня си, през извънредно наежен с хаотически скалаци скат, на изток от Враца. След дълго скитничество из планински пущинаци, пристигнах до един валог. От дъното му видях Волът – връх също посят с остри сиви канари, които се спущаха като вкаменени великани и по ската му. Аз се углъбих в мисли за това, що се бе случило при тия скали на 1876 година, и въображението ми, възбудено. Работеше... До коя канара е паднал с окървавено чело Ботев – никой от оживелите му приятели не е можал да обади това на З. Стоянов. Балканската котловина, дето мечтаех дълго време, беше тиха и починала. Един избухлив чучур, шуртящ в огромно дървено корито, дето се пои добитъка. От тоя балкански чучур са пили евентуално и изморените от нощното скитничество през урви и скали бунтовници. Може би и самичък Ботев е пил. Напразно питах мълчанието де е гроба му. Или пък трупът е бил изеден от вълците? Ботев има ориста, както и славата на Петьофи – няма гроб. Но сегиз-тогиз ветрецът като подухваше и залюляваше листата на глогините и разцъфтелите шипки, що растяха в подножието на Вола, мене ми се чинеше, че чувам в шума им отговора на моето запитване де е починал героят – тия думи на самия Ботев: „ Той не умира! “
1 юни 1920 год.
Иван Вазов, " Волът " (Спомени и видения по случай годишнината на Ботевата гибел, 2 юни)
Източник: spisanie8.bg
КОМЕНТАРИ