Махмуд Даруиш, поетът на победените
О, пазачи! Не се ли уморихте
Да дебнете светлината в солта ни
И в нажежеността на розата в нашата рана
Не се ли уморихте, о пазачи!
Неговите поеми бележат цели генерации. Те са били поставяни на театрална сцена и превърнати в музика от ливанския артист Марсел Халиф. Понякога стиховете му се превръщали в лозунги. Самият той се определял като стихотворец на победените - като " троянски стихотворец ", т.е. като " един от тези, на които е отнето правото даже да предадат личното си проваляне ". Но той отказвал да бъде свеждан до представител на палестинската идея или да подчинява изкуството си на битката за национално избавление. Махмуд Даруиш е по едно и също време пречистен и известен. Думите му възпяват изгнанието, любовта към една земя, любовта към една жена и всекидневните наслади и премеждия.
Публикуваме стихотворението му " Обсада ", написано в Рамала през януари 2002 година Преводът е от френски език.
" Обсада "
Тук, на скатовете на хълмовете, против здрача и канона на времето
Близо до градините с разрушени сенки,
Ние вършим това, което вършат пандизчиите,
Това, което вършат безработните:
Отглеждаме вярата.
* * *
Eдна страна, която се подготвя за зората. Ставаме по-малко умни
Защото чакаме с вяра часа на успеха:
Няма нощ в нашата нощ, блестящо осветена от мощния обстрел.
Враговете ни бдят и възпламеняват за нас светлината
В мрака на мазетата.
* * *
Тук, никакво " аз ".
Тук, Адам си спомня за праха на своята пръст.
* * *
На прага на гибелта той споделя:
Не ми остават повече следи за губене:
Свободен, аз съм напълно покрай моята независимост. Бъдещето е в ръката ми.
Скоро ще проникна в моя живот,
ще се родя свободен, без родители,
И ще избера своето име от буквите от небесна синева…
* * *
Тук, с издигането на дима, по стъпалата на къщата,
Няма време за времето.
Ние вършим като тези, които се издигат към Бог:
Забравяме болката.
* * *
Нищо тук няма ехтене.
Митовете чукат на вратата ни при потребност.
Нищо няма омирово ехтене. Тук един генерал
тършува в търсене на една заспала страна
Под руините на една бъдеща Троя.
* * *
Вие, които се изправяте на праговете, влезте,
Изпийте с нас едно арабско кафе
Ще почувствате, че сте хора като нас
Вие, които се изправяте на праговете на къщите
Излезте от нашите утрини,
Ние ще бъдем спокойни
Да бъдем хора като вас!
* * *
Когато изчезнат самолетите, гълъбите отлитат
Бели бели, те измиват лицето на небето
Със свободни криле, те подхващат още веднъж сиянието и притежанието
На ефира и на играта. По-високо, по-високо те отлитат
Гълъбите, бели бели. Ах, в случай че небето
Беше действително [ми сподели един човек, минавайки сред две бомби]
* * *
Кипарисите зад бойците, защитни минарета
На небето от отмаляването. Зад стоманения плет
Войници пикаят - под защитата на един танк -
И есенната заран приключва златната си разходка в
Една необятна улица, сходно на черква след неделната литургия…
* * *
[Към един убиец] Ако бе съзерцал лицето на жертвата
И помислил, щеше да си спомниш за своята майка в газовата
камера, щеше да се освободиш от разсъдъка на пушката
И щеше да промениш мнението си: не по този начин намираш своята идентичност.
* * *
Обсадата е очакване
Очакване на стълба, наклонена по средата на бурята.
* * *
Сами, ние сме сами чак до утайката
Ако не бяха визитите на дъгите.
* * *
Имаме братя зад този шир.
Добри братя. Те ни обичат. Те ни гледат и плачат.
След това си споделят скрито:
" Ах! Ако тази блокада бе обявена… " Те не приключват изречението си:
" Не ни оставяйте сами, не ни оставяйте ".
* * *
Нашите загуби: сред двама и осмина мъченици всеки ден.
И 10 ранени.
И двайсет къщи.
И петдесет маслинови дръвчета…
Към това се прибавя структурната цепнатина, която
Ще се трансформира в поема, театрална пиеса и незавършено платно.
* * *
Една жена сподели на облака: като моя обичан
Защото облеклата ми са напоени с кръвта му.
* * *
Ако не си дъжд, обич моя
Бъди дърво
Наситено с плодовитост, бъди дърво
Ако не си дърво, обич моя
Бъди камък
Наситен с влага, бъди камък
Ако не си камък, обич моя
Бъди луна
В съня на обичания, бъди луна
[Така говореше една жена на своя наследник при неговото погребение]
* * *
О, пазачи! Не се ли уморихте
Да дебнете светлината в солта ни
И в нажежеността на розата в нашата рана
Не се ли уморихте, о пазачи!
* * *
Малко от това безпределно безусловно синьо
Би било задоволително
Да облекчи товара на времето
И да почисти калта на това място
* * *
На душата се пада да слезе от своето ездитно животно
И да върви с копринените си крайници
Редом до мен, ръка за ръка, като двама другари
Отдавна, които си поделят остарелия самун
И чашата със старинно вино
Ще изминем дружно този път
След това дните ни ще поемат в разнообразни направления:
Аз, оттатък природата, а тя
Тя ще избере да се сгуши в една възвишена канара.
* * *
Ние седнахме надалеч от нашите ориси като птици
Които вият гнездата си във вдлъбнатините на статуите.
Или в камините, или в палатките, които
Бяха издигнати по пътя на принца, тръгнал на лов.
* * *
В моите отломки пораства зелената сянка,
И вълкът дреме върху кожата на моята коза
Той мечтае като мен, като ангел
Животът да е тук… а не там.
* * *
При блокада времето се трансформира в пространство
Вцепенено в своята безкрайност
При блокада пространството се трансформира във време
Което е пропуснало своето през вчерашния ден и своето на следващия ден.
* * *
Този страдалец ме обкръжава всякога, когато изживявам нов ден
И ме пита: Къде беше ти? Върни в речниците
Всички думи, които ми подари
И облекчи сънливците от бученето на ехото.
* * *
Този страдалец ме просветли: не съм търсил оттатък простора
Девствениците на безсмъртието, тъй като обичам живота
На земята, измежду боровете и смокините,
Но не мога да стигна до тях, колкото и да се стремя
С последното нещо, което ми принадлежи: кръвта в тялото на лазура.
* * *
Мъченикът ме предизвести: Не вярвай на виковете им
Вярвай на мен, като татко, когато гледа фотографията ми, плачейки
Как замени функциите ни, сине, и ме изпревари.
Аз първи, аз на първо време!
* * *
Мъченикът ме обкръжава: просто смених мястото си и изтърканите мебели.
Поставих газела в леглото си,
И лунен полумесец на своя пръст,
За да успокоя болката си.
* * *
Обсадата ще продължи, до момента в който ни убеди да изберем покорството, което не вреди,
изцяло свободно!
* * *
Да се съпротивляваш значи: да осигуриш здравето
На сърцето и на тестикулите, и на тона, който мъчно се изкоренява:
На вярата.
* * *
И в това, което остава от зората, аз ходя към моето вън
И в това, което остава от нощта, слушам шума от стъпките на моето желание.
* * *
Поздрав към този, който споделя с мен моята чаша
В плътността на нощта, прииждаща и на двете места:
Поздрав към моя фантом.
* * *
За мен моите другари постоянно готвят празник
За прощаване, успокоително погребение в дъбовата сянка
Епитафия в мрамора на времето
И аз постоянно ги задминавам при погребенията:
Кой е починал… кой?
* * *
Думите, кученце, което хапе бездната
Думите нараняват без следи от кръв.
* * *
Нашите чаши с кафе. Птиците зелените дървета
В синята сянка, слънцето подскача по една стена
сходно на газела
Водата в облаците с неподражаемата форма на това, което ни остава
* * *
От небето. И други неща с прекратени мемоари
Разкриват, че тази заран е мощен искра,
А ние сме гостите на вечността.
Превод от френски: Галя Дачкова
