Росен Йорданов: Заради руски зависимости 150 години сме в състояние на будна кома
Нямаме психическа самостоятелност и близо 150 години сме в положение на будна кома. Именно тъй като генерации българи са израснали в условия които ги принуждаваха да хвърлят големи старания, с цел да компенсират огромните разломи в техните показа и перцепции за живота, разломи сред това, което се образува от тяхното директно наблюдаване и пропагандата, сред това, което те виждаха с очите си и това, което им споделяха да виждат. Това споделя в изявление пред Faktor.bg психологът и анализатор Росен Йорданов.
- Г-н Йорданов, „ Историята ще бъде добра към мен, тъй като аз имам намерение да я напиша! “, казвал Чърчил. Ще се намерят ли у нас държавници със самочувствието и вътрешната мощ да пишат историята? Кой я написа в действителност?
- Този въпрос ненапълно наподобява прост, само че в действителност е сериозен и в някакъв смисъл драматичен в подтекста на нашата история. Отговорът има исторически и психически аспект. Аз по принцип се интересувам доста от исторически книги и документалистика, изключително в последно време, мислил съм за това. По-различни, най-често трагични аргументи, на нас, българите, все някой различен ни написа историята. За другите исторически интервали за този факт можем да се оправдаваме с това, че сме били завладявани за дълго време, от Източната Римска империя, от Османската, само че и през последните близо 150 години ние сме като че ли в положение на будна кома. Уж не сме под непознато господство в политически смисъл, само че това напълно не е по този начин в ментален и психически смисъл. Затова писането на историята е проблем за нас. Именно затова към учебниците по история се оформиха ужасно доста диспути. Битката за историята в действителност е нещо доста повече от борба какво да написа в учебниците, дали да го написа по-меко или по-твърдо, борбата за историята е борбата за мозъка на хората. Битката за историчност и за историческите обстоятелства е доста по-дълбока, в сравнение с пръв взор наподобява, тя надалеч не се лимитира единствено в границите на научния спор.
- Самите държавници като че ли не вършат историята, а тя ги носи по течението си…
- Точно това е казусът, какво ще назоваваме държавници. У нас се развихриха едни разногласия сред фоби и фили, както ги дефинира всеобщото схващане, сред прозападни и проевразийски настроени хора… Това, което се пробвам да кажа е: „ За да имаме държавници, би трябвало да приказваме за независимост”. Аз настоявам, че в действителност нямаме тази психическа самостоятелност и близо 150 години сме в положение на будна кома, точно тъй като генерации българи са израснали в условия които ги принуждаваха да хвърлят големи старания, с цел да компенсират огромните разломи в техните показа и перцепции за живота, разломи сред това, което се образува от тяхното директно наблюдаване (ако вземем близкото минало, съветско-болшевишкия интервал на България) и пропагандата, сред това, което те виждаха с очите си и това, което им споделяха да виждат.
- Мнозина и в този момент изясняват нелепици каква могъща страна сме били по времето на социализма, какви богатства са се леели, а демокрацията унищожила всичко…
- Сега е същото, единствено че по различен метод. Сега им споделят какво да си спомнят, че са виждали. В този смисъл тук борбата за действителността е доста по-сериозна от тази, която се лимитира единствено в историческия аспект. Нищо подобно… Ако стартираме от нашите възрожденци- Раковски, Ботев, Левски, Стамболов, Захари Стоянов... Те е трябвало да създадат един доста сложен избор във времето, в което са живеели, да си отговорят на въпроса: „ Какво е Русия за нас, доброжелателен другар или низък агресор?” Пак споделям, че през тези 150 години ние ментално доста рядко сме били действително самостоятелни, респективно с автономията на зрял народ, който държи ориста си ръцете си. Ние сме народ, който през разнообразни интервали от своята най-нова история е бил редовно принуждаван да не има вяра, че е кадърен на независими актове, да не има вяра в това, че може да реализира своите национални, стратегически цели посредством личната си вътрешна мощ и капацитет, посредством своята воля и качества. Винаги би трябвало да зависи от някого. Всъщност преместването на този спор в плоскостта „ от кого да зависим” образува детския дискурс на разногласието на филите и уплахите. Затова действително доста милеем за тези български будители-държавници, които са успявали да реализират тази относителна и за жалост не доста трайна автономия в мисленето и в дейностите. Стамболов точно по тази причина е отличаван от доста други български министър-председатели.
- Но точно тези държавници са най-жестоко обругавани и свършват най-зле. Стамболов е ослепителен образец за това.
- Точно по този начин е, тъй като те са си разрешили „ лукса” да бъдат патриоти, да виждат истината. Тук желая да направя една доста значима спогодба. Пренасянето на концепцията „ от кого да зависим”, дали да подвластен от Русия, дали да подвластен от Западния свят e съзнателно издирван резултат, тъй като той прави разногласието за истината неузрял и несъизмерим и препятства възобновяване на повреденото национално съзнание и дух. Ако използваме психотерапевтична прилика, нещата могат да се показват като избора, който прави всеки измъчен от душевно разстройство човек – да постави изпитание да се върне към действителността или не. Дали да сме инертни, подвластни от илюзии, под въздействието на халюцинации или на комплекси, дали да продължаваме да бъдем незадоволително ефикасни и незрели, да бъдем ненапълно дезинтегрирани, както бяхме дезинтегрирани много време. И уплашени, несъмнено, от действителността, да имаме вяра, че не можем да реализираме нищо без непозната помощ. Или противоположното, да осъзнаваме проблемите си, да гледаме на живота намерено, да гледаме зряло и отговорно към своите недъзи, да можем да градим живота си върху свободната си воля и персоналните си капацитети. Инфантилизмът, образуван и задълбочаван редовно в груповия разум на нацията, като се тръгне от „ Дядо Иван “, мине се през „ Големия брат “, „ братушките “ и се стигне до „ Великия Путин “, води до взаимозависимост, неприятна и тесногръда преценка, нерешителност и стеснен капацитет. Ние походихме с сходни разбирания и упования към Европейския съюз и по тази причина интеграцията ни протича трудно, а присъединяване ни е непълноценно. Това в действителност не е борба сред положителното и злото.
- Г-н Йорданов, „ Историята ще бъде добра към мен, тъй като аз имам намерение да я напиша! “, казвал Чърчил. Ще се намерят ли у нас държавници със самочувствието и вътрешната мощ да пишат историята? Кой я написа в действителност?
- Този въпрос ненапълно наподобява прост, само че в действителност е сериозен и в някакъв смисъл драматичен в подтекста на нашата история. Отговорът има исторически и психически аспект. Аз по принцип се интересувам доста от исторически книги и документалистика, изключително в последно време, мислил съм за това. По-различни, най-често трагични аргументи, на нас, българите, все някой различен ни написа историята. За другите исторически интервали за този факт можем да се оправдаваме с това, че сме били завладявани за дълго време, от Източната Римска империя, от Османската, само че и през последните близо 150 години ние сме като че ли в положение на будна кома. Уж не сме под непознато господство в политически смисъл, само че това напълно не е по този начин в ментален и психически смисъл. Затова писането на историята е проблем за нас. Именно затова към учебниците по история се оформиха ужасно доста диспути. Битката за историята в действителност е нещо доста повече от борба какво да написа в учебниците, дали да го написа по-меко или по-твърдо, борбата за историята е борбата за мозъка на хората. Битката за историчност и за историческите обстоятелства е доста по-дълбока, в сравнение с пръв взор наподобява, тя надалеч не се лимитира единствено в границите на научния спор.
- Самите държавници като че ли не вършат историята, а тя ги носи по течението си…
- Точно това е казусът, какво ще назоваваме държавници. У нас се развихриха едни разногласия сред фоби и фили, както ги дефинира всеобщото схващане, сред прозападни и проевразийски настроени хора… Това, което се пробвам да кажа е: „ За да имаме държавници, би трябвало да приказваме за независимост”. Аз настоявам, че в действителност нямаме тази психическа самостоятелност и близо 150 години сме в положение на будна кома, точно тъй като генерации българи са израснали в условия които ги принуждаваха да хвърлят големи старания, с цел да компенсират огромните разломи в техните показа и перцепции за живота, разломи сред това, което се образува от тяхното директно наблюдаване (ако вземем близкото минало, съветско-болшевишкия интервал на България) и пропагандата, сред това, което те виждаха с очите си и това, което им споделяха да виждат.
- Мнозина и в този момент изясняват нелепици каква могъща страна сме били по времето на социализма, какви богатства са се леели, а демокрацията унищожила всичко…
- Сега е същото, единствено че по различен метод. Сега им споделят какво да си спомнят, че са виждали. В този смисъл тук борбата за действителността е доста по-сериозна от тази, която се лимитира единствено в историческия аспект. Нищо подобно… Ако стартираме от нашите възрожденци- Раковски, Ботев, Левски, Стамболов, Захари Стоянов... Те е трябвало да създадат един доста сложен избор във времето, в което са живеели, да си отговорят на въпроса: „ Какво е Русия за нас, доброжелателен другар или низък агресор?” Пак споделям, че през тези 150 години ние ментално доста рядко сме били действително самостоятелни, респективно с автономията на зрял народ, който държи ориста си ръцете си. Ние сме народ, който през разнообразни интервали от своята най-нова история е бил редовно принуждаван да не има вяра, че е кадърен на независими актове, да не има вяра в това, че може да реализира своите национални, стратегически цели посредством личната си вътрешна мощ и капацитет, посредством своята воля и качества. Винаги би трябвало да зависи от някого. Всъщност преместването на този спор в плоскостта „ от кого да зависим” образува детския дискурс на разногласието на филите и уплахите. Затова действително доста милеем за тези български будители-държавници, които са успявали да реализират тази относителна и за жалост не доста трайна автономия в мисленето и в дейностите. Стамболов точно по тази причина е отличаван от доста други български министър-председатели.
- Но точно тези държавници са най-жестоко обругавани и свършват най-зле. Стамболов е ослепителен образец за това.
- Точно по този начин е, тъй като те са си разрешили „ лукса” да бъдат патриоти, да виждат истината. Тук желая да направя една доста значима спогодба. Пренасянето на концепцията „ от кого да зависим”, дали да подвластен от Русия, дали да подвластен от Западния свят e съзнателно издирван резултат, тъй като той прави разногласието за истината неузрял и несъизмерим и препятства възобновяване на повреденото национално съзнание и дух. Ако използваме психотерапевтична прилика, нещата могат да се показват като избора, който прави всеки измъчен от душевно разстройство човек – да постави изпитание да се върне към действителността или не. Дали да сме инертни, подвластни от илюзии, под въздействието на халюцинации или на комплекси, дали да продължаваме да бъдем незадоволително ефикасни и незрели, да бъдем ненапълно дезинтегрирани, както бяхме дезинтегрирани много време. И уплашени, несъмнено, от действителността, да имаме вяра, че не можем да реализираме нищо без непозната помощ. Или противоположното, да осъзнаваме проблемите си, да гледаме на живота намерено, да гледаме зряло и отговорно към своите недъзи, да можем да градим живота си върху свободната си воля и персоналните си капацитети. Инфантилизмът, образуван и задълбочаван редовно в груповия разум на нацията, като се тръгне от „ Дядо Иван “, мине се през „ Големия брат “, „ братушките “ и се стигне до „ Великия Путин “, води до взаимозависимост, неприятна и тесногръда преценка, нерешителност и стеснен капацитет. Ние походихме с сходни разбирания и упования към Европейския съюз и по тази причина интеграцията ни протича трудно, а присъединяване ни е непълноценно. Това в действителност не е борба сред положителното и злото.
Източник: novini.bg
КОМЕНТАРИ