Неговият паметник
Няма да е позив за някаква любов – той ще е просто една констатация, че нещо е съществувало
Заобиколени сме от нации, които в никакъв случай не биха изтърпели това, което търпят нашите хора
Идеята за този монумент ще провокира възражения, опозиция и най-много неразбиране – що за номер е това, за какво въобще би трябвало да се прави Негов монумент, на никое място по света няма такова знамение, в нито една страна, дори там, където хората са откровено признателни на Миналото – тъй като единствено то е безсмъртно, въпреки от време на време и да е безутешно, какъвто е явно нашият случай.
Какви и чии комплекси ще се избиват по този метод, какво ще желаеме да кажем с този монумент и на кого ще го кажем – на себе си ли?
Той, несъмнено, го заслужава, заслужава и 100 паметника, никой няма да оспори този факт. При всичките му премеждия това е най-малкото, което му се поставя. И, въпреки всичко, не е ли прекомерно да му издигаме монумент, какво ще си намерения светът за нас? Още повече, че Той към момента е тук – колкото и да не му обръщаме никакво внимание. Особено тогава, когато Той се нуждае единствено от една ласкава думица – от нищо повече, само че ние и за това не се сещаме. Удобно ни е да си фантазираме, че Той е неизтребим – даже и тогава, когато си даваме сметка, че е в края на силите си, едвам устоя всевъзможните издевателства и към момента някак оцелява, даже от време на време се дразним от тази му устойчивост, която като че ли преднамерено навира в очите ни.
И друго: този жест към Него няма ли да наподобява като една крайна и донейде небрежна ласка за разлъка, с която ще го принизим дефинитивно в нещо друго, напълно далечно от това, което е, с цел да не се сещаме въобще повече за него?
И кой ще го направи този монумент, по дяволите, кой ще е толкоз безразсъден, с цел да се захване с тази случка - изключително при тази Негова тайнственост и недостижимост – дотам обезкуражаващи, че като че ли е по-разумно Той самичък да се впише в камъка, в сравнение с ние да се опитваме да го проумяваме и съчиняваме.
И къде ще бъде повдигнат паметникът?
И още въпроси, в които ще затънем – и, по остарял наш бит, най-после ще предпочетем да ги изоставим в тресавището (Андрешковото) – като всяко друго нещо, което носи някакъв риск да разбута мързеливото ни безхаберие.
Заради това неотложно би трябвало да се захванем с паметника - тъй като колкото повече ни изпреварва Времето, толкоз по-неприемлива ще става тази концепция. А най-после ще се окаже и напълно непотребна - и по този начин ще се измъкнем от неудобството да поносим укорителния му гранитен взор.
Толкова монументи се направиха, също и на инцидентни хорица, минали и отпътували в забравата, а за Неговия въобще не се сещаме – даже не схващаме, че той ще бъде гръмоотвода, от който се нуждаем.
След време няма да пропуснем да изхитруваме и с него, както с всичко друго, натрапено ни от Прехода: ще твърдим, че той е израз на някаква, въпреки и вяла, опозиция – забучен в очите на властимащите, които, все пак, ще не престават да не се сещат за Него.
Как ще наподобява Неговият монумент – това е най-трудният въпрос. Как може да бъде изразена неговата благост, толерантност и примирителност?
Заобиколени сме от нации, които в никакъв случай не биха изтърпели това, което търпят нашите хора – по какъв начин може да бъде загатнато това от гранита, от който би трябвало да бъде изтръгнат Той? „ Видях ангел в мрамора и дялах, до момента в който го освободих “ – тези думи на Микеланджело няма да ни свършат работа, най-малко не напълно. А и в нашият случай не става дума за някакво освобождение – героят на нашия монумент е разполагал с задоволително независимост, само че не се е възползвал от нея. И с цел да не бъде премахнат даже загатна за Него, по-добре е да си остане най-малко в прегръдката на камъка – в Неговото състояние опцията да съществува като парче камък не е най-лошия избор. И надали някой ще свърже ориста му със смразяващите думи на Марина Цветаева – „ И за това ме обичайте, задето ще умра “.
Паметникът въобще няма да е позив за някаква любов – той ще е просто една констатация, че нещо е съществувало. Той няма да бъде и апел за отдаване на някаква правдивост – това е глуповата вяра, която даже не заслужава да й обърнем внимание.
В началото на този текст стана дума, че има общества/народи, които са буйно признателни на Миналото – само че и те в последно време си разрешават да го преорават, от време на време много жестоко. Могат, да вземем за пример, нахално да прекръстят романа на Агата Кристи „ Десет малко негърчета “ на „ Десет дребни индианчета “. Но пък от популярния филм на Тарантино „ Джанго без окови “, появил се в разгара на бесовщината, която преоценява Миналото, вечно ще наследим фразата на героя на Самюъл Джаксън, който се гордее с ролята си на черния лакей: „ Белите постоянно ще са повече от нас “.
Много преди тези думи да прозвучат от екрана, близо 40 години по-рано, чух тяхна контра-версия на напълно ненадейно място: бях в Москва, с цел да направя изявление с режисьора Сергей Герасимов за рубриката „ Събеседник по избор “. Кротко вечеряхме в съботната вечер с режисьора Здравко Найденов в ресторанта на хотела ни в Останкино, предградие на Москва, където се намираха студията на съветската телевизия. И внезапно две рускини се сбиха – грубо, напряко безмилостно, летяха чаши и всевъзможни други предмети, в мелето се включиха и част от останалите посетители на заведението. Здравко съумя да ме натика под масата – единствено това оставаше, на другия ден да се явя насинен в ефир баш от Москва, където „ так вольно дышит человек “. Успяха някак да потушат борбата и тогава разбрахме, че двете дами не могли да си поделят някакъв мъж, с който да танцуват. Мъка, която и развитият соц не можеше да компенсира. По това време, в руската империя мъжете към момента бяха доста по-малко от дамите - и по този метод Войната отново подсещаше за себе си.
Здравко се беше загледал в някакъв мъж, който седеше индиферентно на масата си, заобиколен от солидна компания здравеняци - в своя си мутренски оазис, както бихме споделили през днешния ден. Но по това време към момента не подозирахме, че следва да минем и през мутренския парадайс. Онзи видя, че Здравко го следи и му даде знак да отиде при него.
Питал го, какви сме, що сме. Здравко му обяснил и по-късно се осмелил да го пита, що за птица пък е той. Онзи помълчал и сетне рекъл: „ Черен човек “. И допълнил: „ Всички сме черни хора “. В смисъл – оскъдни, даже ненужни, по този начин най-малко разбрахме тогава думите му.
Черни хора постоянно е имало и постоянно ще има – без значение от цвета на кожата им. Чудовищно неуместно е обаче, когато и на Миналото се гледа като на черен човек. Защото то в никакъв случай не си потегля и все се пресяга към нас като към хленчещо дете – както споделяше Джон Банвил. Ние обаче, в невероятната си композиция на хленчещи непослушници, настойчиво се стремим смъртоносно да го унижим. При такава настройка съществено би трябвало да се охранява и Паметника, за който става дума – сигурно ще има задоволително мераклии да бъде погубен, най-много поради Онзи, на който ще бъде отдаден – а Него от ден на ден хора ще се пробват дефинитивно да го загърбят като нещо излишно, без въобще да помислят, с какво ще го заменят.
„ Което е минало, е увод “ – тези думи на Шекспир и през днешния ден към този момент са неразбираеми за мнозина, които въобще не подозират, че, в последна сметка, Миналото постоянно ще откри метод да ти се надсмее.
А, да – в случай че още не сте се сетили, ставаше дума за един Паметник на Народа.
Заобиколени сме от нации, които в никакъв случай не биха изтърпели това, което търпят нашите хора
Идеята за този монумент ще провокира възражения, опозиция и най-много неразбиране – що за номер е това, за какво въобще би трябвало да се прави Негов монумент, на никое място по света няма такова знамение, в нито една страна, дори там, където хората са откровено признателни на Миналото – тъй като единствено то е безсмъртно, въпреки от време на време и да е безутешно, какъвто е явно нашият случай.
Какви и чии комплекси ще се избиват по този метод, какво ще желаеме да кажем с този монумент и на кого ще го кажем – на себе си ли?
Той, несъмнено, го заслужава, заслужава и 100 паметника, никой няма да оспори този факт. При всичките му премеждия това е най-малкото, което му се поставя. И, въпреки всичко, не е ли прекомерно да му издигаме монумент, какво ще си намерения светът за нас? Още повече, че Той към момента е тук – колкото и да не му обръщаме никакво внимание. Особено тогава, когато Той се нуждае единствено от една ласкава думица – от нищо повече, само че ние и за това не се сещаме. Удобно ни е да си фантазираме, че Той е неизтребим – даже и тогава, когато си даваме сметка, че е в края на силите си, едвам устоя всевъзможните издевателства и към момента някак оцелява, даже от време на време се дразним от тази му устойчивост, която като че ли преднамерено навира в очите ни.
И друго: този жест към Него няма ли да наподобява като една крайна и донейде небрежна ласка за разлъка, с която ще го принизим дефинитивно в нещо друго, напълно далечно от това, което е, с цел да не се сещаме въобще повече за него?
И кой ще го направи този монумент, по дяволите, кой ще е толкоз безразсъден, с цел да се захване с тази случка - изключително при тази Негова тайнственост и недостижимост – дотам обезкуражаващи, че като че ли е по-разумно Той самичък да се впише в камъка, в сравнение с ние да се опитваме да го проумяваме и съчиняваме.
И къде ще бъде повдигнат паметникът?
И още въпроси, в които ще затънем – и, по остарял наш бит, най-после ще предпочетем да ги изоставим в тресавището (Андрешковото) – като всяко друго нещо, което носи някакъв риск да разбута мързеливото ни безхаберие.
Заради това неотложно би трябвало да се захванем с паметника - тъй като колкото повече ни изпреварва Времето, толкоз по-неприемлива ще става тази концепция. А най-после ще се окаже и напълно непотребна - и по този начин ще се измъкнем от неудобството да поносим укорителния му гранитен взор.
Толкова монументи се направиха, също и на инцидентни хорица, минали и отпътували в забравата, а за Неговия въобще не се сещаме – даже не схващаме, че той ще бъде гръмоотвода, от който се нуждаем.
След време няма да пропуснем да изхитруваме и с него, както с всичко друго, натрапено ни от Прехода: ще твърдим, че той е израз на някаква, въпреки и вяла, опозиция – забучен в очите на властимащите, които, все пак, ще не престават да не се сещат за Него.
Как ще наподобява Неговият монумент – това е най-трудният въпрос. Как може да бъде изразена неговата благост, толерантност и примирителност?
Заобиколени сме от нации, които в никакъв случай не биха изтърпели това, което търпят нашите хора – по какъв начин може да бъде загатнато това от гранита, от който би трябвало да бъде изтръгнат Той? „ Видях ангел в мрамора и дялах, до момента в който го освободих “ – тези думи на Микеланджело няма да ни свършат работа, най-малко не напълно. А и в нашият случай не става дума за някакво освобождение – героят на нашия монумент е разполагал с задоволително независимост, само че не се е възползвал от нея. И с цел да не бъде премахнат даже загатна за Него, по-добре е да си остане най-малко в прегръдката на камъка – в Неговото състояние опцията да съществува като парче камък не е най-лошия избор. И надали някой ще свърже ориста му със смразяващите думи на Марина Цветаева – „ И за това ме обичайте, задето ще умра “.
Паметникът въобще няма да е позив за някаква любов – той ще е просто една констатация, че нещо е съществувало. Той няма да бъде и апел за отдаване на някаква правдивост – това е глуповата вяра, която даже не заслужава да й обърнем внимание.
В началото на този текст стана дума, че има общества/народи, които са буйно признателни на Миналото – само че и те в последно време си разрешават да го преорават, от време на време много жестоко. Могат, да вземем за пример, нахално да прекръстят романа на Агата Кристи „ Десет малко негърчета “ на „ Десет дребни индианчета “. Но пък от популярния филм на Тарантино „ Джанго без окови “, появил се в разгара на бесовщината, която преоценява Миналото, вечно ще наследим фразата на героя на Самюъл Джаксън, който се гордее с ролята си на черния лакей: „ Белите постоянно ще са повече от нас “.
Много преди тези думи да прозвучат от екрана, близо 40 години по-рано, чух тяхна контра-версия на напълно ненадейно място: бях в Москва, с цел да направя изявление с режисьора Сергей Герасимов за рубриката „ Събеседник по избор “. Кротко вечеряхме в съботната вечер с режисьора Здравко Найденов в ресторанта на хотела ни в Останкино, предградие на Москва, където се намираха студията на съветската телевизия. И внезапно две рускини се сбиха – грубо, напряко безмилостно, летяха чаши и всевъзможни други предмети, в мелето се включиха и част от останалите посетители на заведението. Здравко съумя да ме натика под масата – единствено това оставаше, на другия ден да се явя насинен в ефир баш от Москва, където „ так вольно дышит человек “. Успяха някак да потушат борбата и тогава разбрахме, че двете дами не могли да си поделят някакъв мъж, с който да танцуват. Мъка, която и развитият соц не можеше да компенсира. По това време, в руската империя мъжете към момента бяха доста по-малко от дамите - и по този метод Войната отново подсещаше за себе си.
Здравко се беше загледал в някакъв мъж, който седеше индиферентно на масата си, заобиколен от солидна компания здравеняци - в своя си мутренски оазис, както бихме споделили през днешния ден. Но по това време към момента не подозирахме, че следва да минем и през мутренския парадайс. Онзи видя, че Здравко го следи и му даде знак да отиде при него.
Питал го, какви сме, що сме. Здравко му обяснил и по-късно се осмелил да го пита, що за птица пък е той. Онзи помълчал и сетне рекъл: „ Черен човек “. И допълнил: „ Всички сме черни хора “. В смисъл – оскъдни, даже ненужни, по този начин най-малко разбрахме тогава думите му.
Черни хора постоянно е имало и постоянно ще има – без значение от цвета на кожата им. Чудовищно неуместно е обаче, когато и на Миналото се гледа като на черен човек. Защото то в никакъв случай не си потегля и все се пресяга към нас като към хленчещо дете – както споделяше Джон Банвил. Ние обаче, в невероятната си композиция на хленчещи непослушници, настойчиво се стремим смъртоносно да го унижим. При такава настройка съществено би трябвало да се охранява и Паметника, за който става дума – сигурно ще има задоволително мераклии да бъде погубен, най-много поради Онзи, на който ще бъде отдаден – а Него от ден на ден хора ще се пробват дефинитивно да го загърбят като нещо излишно, без въобще да помислят, с какво ще го заменят.
„ Което е минало, е увод “ – тези думи на Шекспир и през днешния ден към този момент са неразбираеми за мнозина, които въобще не подозират, че, в последна сметка, Миналото постоянно ще откри метод да ти се надсмее.
А, да – в случай че още не сте се сетили, ставаше дума за един Паметник на Народа.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ