„Бартълби“ – четири ъгъла, много посоки, едно чудо
Няма актьор без аналог, само че има такива, които по изключително хубав и сантиментален метод са съумели да надживеят аналоговото мислене за изкуство. И да се запазят като хрумвания и хармония, без да остават в предходния век. „ Бартълби “ на Марий Росен е допустимо най-свежият режисьорски прочит в една игра на отблясъци, светлини, сенки и нюанси, и един актьор-чудо...
През 1853 година „ Бартълби, писарят “ на Хърман Мелвил излиза за първи път анонимно, без огромен триумф. Години след гибелта му, писателят е приет за един от класиците на американската литература и реализира международна популярност с „ Моби Дик “.
Днес историята за Бартълби се счита за един от най-хубавите разкази в международната литература. Тя е за юрист от „ Уолстрийт “, който наема нов писар за адвокатската фирма си. След като той в началото преписва голямо количество документи, без пояснение стопира и отхвърля да прави повече каквато и да било активност. На всички молби, отправени към него, дава отговор с фразата „ Бих предпочел да не го върша “.
Снимка: Петя Денева
Събитията са показани от юриста, при който Бартълби служи за последно. „ Той приказва с комизъм, самоирония и добрина, само че колкото по-навътре в историята навлиза, толкоз по-мрачно и ужасно става. И към този момент не можеш да се върнеш назад. Следваш разказвача, а той последователно се трансформира в необяснимия обект на своя роман. Накрая, двамата стават едно – по този начин, както човек е обединен със своята сянка “, разяснява Марий Росен.
... а чудото е Александър Митрев. Плътна и ангажираща игра. Хамелеонски превъплъщения – с игра на гласа и тялото измежду фон единствено от светлини и сенки. Сливане със сцената. Потапяне в облика. Магнетизъм. В неговото, на пръв взор самотно актьорско наличие, е съсредоточена цялата сила и мощ на този текст, на това зрелище, на тази смахната, по един доста приветлив метод, идея за правене на спектакъл.
Режисьорското въображение ликува, само че с предварителното чувство за резултата от удоволствието да правиш нещо, което споделяш без никакви запаси.
Снимка: Петя Денева
„ Бартълби “ предизвика – поради привидната отдалеченост и мястото на всеки от героите в цялостния мащаб, поради отдалечеността на епохата, поради шанса да си представяш толкоз доста хора, обстановки и гледки, написани от един създател, интерпретирани от един режисьор и пресъздадени от един артист.
„ Бартълби “ изравя част от корените на изолацията, депресията, персоналната мотивация, самопознанието, приемствеността и всичко това, което през днешния ден е част от всекидневието на работещия човек. Критиката, с право, стига доста по-далеч в обожествяването на този текст, само че, както споделя Бартълби, аз „ бих предпочел да не го върша “. Защото това би трябвало да остане право на всяка самостоятелно консумираща изкуството персона.
Музиката в „ Бартълби “ е на Милен Апостолов, а мястото, където се играе представлението е, новият център за модерни изкуства “Топлоцентрала”.
Снимка: Даниел Димитров
Марий Росен – за пътя към „ Бартълби “, за чудото Александър Митрев, за играта, светлината и пространството, за въпросите и отговорите, които текстът на Мелвил сервира и за четирите ъгъла...
Прави усещане, че през годините като режисьор в никакъв случай не избирате инцидентни местоположения на Вашите представления. Мястото за „ Бартълби “ е „ Топлоцентрала “, за какво?
- Реално, това е първото такова пространство, което ми дава опцията да опитвам с дребен човек в огромно пространство. Това е огромен подарък за един самостоятелен план. Повечето пространства, които се поставят на самостоятелния спектакъл, нормално са по-минималистични, по-затворени и с не подобен мащаб. Тук има мащаб и това ми беше належащо.
И от това се получава спектакъл на пространството или просто има пространство за спектакъл?
- Това е просто пространство за спектакъл. Това зрелище можем да го изиграем и в други пространства, които имат въздух, мащаб и индивидът наподобява по-малък и самичък в това празно пространство.
Можете да го изиграете на всички места, само че решаваща роля в този моноспектакъл има светлината. Оттук идва и идващия ми „ въпрос “ – това е просто светлина в театъра или вършиме спектакъл на светлината?
- В случая, светлината е доста мощен сътрудник. И, както се вижда, ние се опитваме да го вкараме в деяние... Необходимо е време, с цел да станем съдружници. Той работи като рисуващо пространства, само че и като рисуващо човешки положения.
Снимка: Петя Денева
В този смисъл, светлината си сменя функционалностите в представлението и го следва като конструкция. Служител е светлината в този случай.
Може ли да се каже, че светлината може да бъде дом на една пиеса?
- Да, евентуално. В този случай, не съм мислил да бъде дом. По-скоро се появява по друг метод и трансформира актьора, и това по какъв начин той комуникира със личния си вътрешен свят. Защото това е монопредставление и надлежно – той проектира света вън от себе си. И светлината оказва помощ за тези проекции.
Има ли къс път към „ Бартълби “?
- За мен нямаше къс път към „ Бартълби “. Моят път към него продължава. Надявам се да имам шанса да стигна до точката, която в моето въображение е точката на среща сред мен, „ Бартълби “, Александър Митрев и Мелвил. Всички ние се събираме в една точка...
А дали тази среща би могла да се случи и за публиката, изключително, в случай че пристигна неподготвена за този театър?
- Ние доста разчитаме на описа, на разказването на история. Ако успеем да разкажем историята задоволително увлекателно, без да има пробойни – темпоритмични и светлинни, гафове... Тоест, в случай че успеем да хванем индивида за носа/слушателя/зрителя, всеки неизкушен от Мелвил, от мен или от Александър Митрев или от „ Топлоцентрала “, бихме могли да го замесен в нашия дом...
Казвате, че този текст към момента е мистерия за Вас...
- Всеки човешки разум търси отговор. Затова и напъните са в тази посока. Тъй като аз катастрофирах във всичките си отговори – само не катастрофирах във въпроса – там и останах. Реших, че там е моята вярна точка.
Убеден съм, че всеки човек ще се опита да разбере, да оправдае или да откри причина за държанието на Бартълби. За да може умерено да заспи (Усмихва се – бел. а.). Защото другояче става едно отказване на света. Едно изрично, нерационално, безразсъдно отказване на всяка активност в света. И това обезсмисля самото битие на индивида.
Не всеки добър артист може да изиграе тази роля, с всичките условия, които поставяте като режисьор. Вие обаче имате едно знамение – Александър Митрев...
- Той е знамение. Слава Богу. Аз нямаше да направя това зрелище без него. Оказа се, че ние редом сме развили една и съща обсесия към този текст. И когато срещнахме тези си обсесии един с различен, разбрахме, че неизбежно нашата среща ще продължи с зрелище.
Снимка: Даниел Димитров
Без него това зрелище го няма. Няма ме мен. Няма го Мелвил. Четири ъгъла има това зрелище – Мелвил, самата история на Мелвил, Александър Митрев и моето непретенциозно присъединяване.
През 1853 година „ Бартълби, писарят “ на Хърман Мелвил излиза за първи път анонимно, без огромен триумф. Години след гибелта му, писателят е приет за един от класиците на американската литература и реализира международна популярност с „ Моби Дик “.
Днес историята за Бартълби се счита за един от най-хубавите разкази в международната литература. Тя е за юрист от „ Уолстрийт “, който наема нов писар за адвокатската фирма си. След като той в началото преписва голямо количество документи, без пояснение стопира и отхвърля да прави повече каквато и да било активност. На всички молби, отправени към него, дава отговор с фразата „ Бих предпочел да не го върша “.
Снимка: Петя Денева
Събитията са показани от юриста, при който Бартълби служи за последно. „ Той приказва с комизъм, самоирония и добрина, само че колкото по-навътре в историята навлиза, толкоз по-мрачно и ужасно става. И към този момент не можеш да се върнеш назад. Следваш разказвача, а той последователно се трансформира в необяснимия обект на своя роман. Накрая, двамата стават едно – по този начин, както човек е обединен със своята сянка “, разяснява Марий Росен.
... а чудото е Александър Митрев. Плътна и ангажираща игра. Хамелеонски превъплъщения – с игра на гласа и тялото измежду фон единствено от светлини и сенки. Сливане със сцената. Потапяне в облика. Магнетизъм. В неговото, на пръв взор самотно актьорско наличие, е съсредоточена цялата сила и мощ на този текст, на това зрелище, на тази смахната, по един доста приветлив метод, идея за правене на спектакъл.
Режисьорското въображение ликува, само че с предварителното чувство за резултата от удоволствието да правиш нещо, което споделяш без никакви запаси.
Снимка: Петя Денева
„ Бартълби “ предизвика – поради привидната отдалеченост и мястото на всеки от героите в цялостния мащаб, поради отдалечеността на епохата, поради шанса да си представяш толкоз доста хора, обстановки и гледки, написани от един създател, интерпретирани от един режисьор и пресъздадени от един артист.
„ Бартълби “ изравя част от корените на изолацията, депресията, персоналната мотивация, самопознанието, приемствеността и всичко това, което през днешния ден е част от всекидневието на работещия човек. Критиката, с право, стига доста по-далеч в обожествяването на този текст, само че, както споделя Бартълби, аз „ бих предпочел да не го върша “. Защото това би трябвало да остане право на всяка самостоятелно консумираща изкуството персона.
Музиката в „ Бартълби “ е на Милен Апостолов, а мястото, където се играе представлението е, новият център за модерни изкуства “Топлоцентрала”.
Снимка: Даниел Димитров
Марий Росен – за пътя към „ Бартълби “, за чудото Александър Митрев, за играта, светлината и пространството, за въпросите и отговорите, които текстът на Мелвил сервира и за четирите ъгъла...
Прави усещане, че през годините като режисьор в никакъв случай не избирате инцидентни местоположения на Вашите представления. Мястото за „ Бартълби “ е „ Топлоцентрала “, за какво?
- Реално, това е първото такова пространство, което ми дава опцията да опитвам с дребен човек в огромно пространство. Това е огромен подарък за един самостоятелен план. Повечето пространства, които се поставят на самостоятелния спектакъл, нормално са по-минималистични, по-затворени и с не подобен мащаб. Тук има мащаб и това ми беше належащо.
И от това се получава спектакъл на пространството или просто има пространство за спектакъл?
- Това е просто пространство за спектакъл. Това зрелище можем да го изиграем и в други пространства, които имат въздух, мащаб и индивидът наподобява по-малък и самичък в това празно пространство.
Можете да го изиграете на всички места, само че решаваща роля в този моноспектакъл има светлината. Оттук идва и идващия ми „ въпрос “ – това е просто светлина в театъра или вършиме спектакъл на светлината?
- В случая, светлината е доста мощен сътрудник. И, както се вижда, ние се опитваме да го вкараме в деяние... Необходимо е време, с цел да станем съдружници. Той работи като рисуващо пространства, само че и като рисуващо човешки положения.
Снимка: Петя Денева
В този смисъл, светлината си сменя функционалностите в представлението и го следва като конструкция. Служител е светлината в този случай.
Може ли да се каже, че светлината може да бъде дом на една пиеса?
- Да, евентуално. В този случай, не съм мислил да бъде дом. По-скоро се появява по друг метод и трансформира актьора, и това по какъв начин той комуникира със личния си вътрешен свят. Защото това е монопредставление и надлежно – той проектира света вън от себе си. И светлината оказва помощ за тези проекции.
Има ли къс път към „ Бартълби “?
- За мен нямаше къс път към „ Бартълби “. Моят път към него продължава. Надявам се да имам шанса да стигна до точката, която в моето въображение е точката на среща сред мен, „ Бартълби “, Александър Митрев и Мелвил. Всички ние се събираме в една точка...
А дали тази среща би могла да се случи и за публиката, изключително, в случай че пристигна неподготвена за този театър?
- Ние доста разчитаме на описа, на разказването на история. Ако успеем да разкажем историята задоволително увлекателно, без да има пробойни – темпоритмични и светлинни, гафове... Тоест, в случай че успеем да хванем индивида за носа/слушателя/зрителя, всеки неизкушен от Мелвил, от мен или от Александър Митрев или от „ Топлоцентрала “, бихме могли да го замесен в нашия дом...
Казвате, че този текст към момента е мистерия за Вас...
- Всеки човешки разум търси отговор. Затова и напъните са в тази посока. Тъй като аз катастрофирах във всичките си отговори – само не катастрофирах във въпроса – там и останах. Реших, че там е моята вярна точка.
Убеден съм, че всеки човек ще се опита да разбере, да оправдае или да откри причина за държанието на Бартълби. За да може умерено да заспи (Усмихва се – бел. а.). Защото другояче става едно отказване на света. Едно изрично, нерационално, безразсъдно отказване на всяка активност в света. И това обезсмисля самото битие на индивида.
Не всеки добър артист може да изиграе тази роля, с всичките условия, които поставяте като режисьор. Вие обаче имате едно знамение – Александър Митрев...
- Той е знамение. Слава Богу. Аз нямаше да направя това зрелище без него. Оказа се, че ние редом сме развили една и съща обсесия към този текст. И когато срещнахме тези си обсесии един с различен, разбрахме, че неизбежно нашата среща ще продължи с зрелище.
Снимка: Даниел Димитров
Без него това зрелище го няма. Няма ме мен. Няма го Мелвил. Четири ъгъла има това зрелище – Мелвил, самата история на Мелвил, Александър Митрев и моето непретенциозно присъединяване.
Източник: btvnovinite.bg
КОМЕНТАРИ