Някои срещи са не безусловно с цел да сме дружно, а с цел да се любуваме на това, че сме се намерили въобще.

Преводачите са фини същества. Те държат крепко ръката на смисъла, с цел да не изгубят хубостта на оригинала, до момента в който го превеждат. Забавното е, че всеки от нас е самобитен преводач на съществуването си, тъй като от него зависи по какъв начин ще си преведе това, което животът му сервира.

Всъщност ние съществуваме на толкоз доста места по едно и също време.

Останали сме сред кориците на всяка книга, която сме чели, в съзнанията на всички хора, които сме срещнали, и бродим по територията на градовете, които сме посетили.

Може би ще има несъгласни, само че писането не е нищо друго с изключение на ръководене на фантазии, а сантименталните хора сме доста жестоки. Затова тук мога да разпилявам с думите си до опустошение всичко, което откривам за превеждане.

Признавам си, това трябваше да е история за Амстердам. Този град, който красиво облича сезоните по себе си. Тесните здания с безчет прозорци, контрастни цветове, светлини, плуващи по водата в каналите. Град, претъпкан с разхождащи се двойки, които може да оцениш с шестица. Някои от тях препускат с колелата около нас и в този момент аз оставам във безконечната си пролет.

Без подозрение за хората има разнообразни типове пролет. Моята си ти, седнал на скамейка, въздухът към нас има усет на лалета, а диалогът е единственото, с което се допираме и доплуваме в дълбините си един в различен.

Нямаме потребност от телата си даже. Ние сме талази с еднообразно движение на сътворяване и разтрошаване. Не давим никой различен с изключение на себе си, тъй като желаеме да задържим най-голямата непосредственост, без да се сближаваме повече от нужното. Виждаме се рядко и постоянно е като за първи път. Опитваме се да се забравим, с цел да се срещнем още веднъж, тъй като началото ни е толкоз красиво, че не желаеме да продължаваме по-нататък.

Взаимният ни превод е алтернатива. Загубваме се по средата, с цел да стартираме изначало. И двамата знаем, че когато всички любови си потеглят, ти ще бъдеш този, който е останал.

Думите ни са обятия, патрони, ремонт на душата.

Ние сме странници, изгубени в превода на живота, който среща такива като нас не безусловно с цел да са дружно, а с цел да се любуват на това, че са се намерили въобще.   

Представям си те до мен в онази безконечна пролет в Амстердам. В ера, когато хората са си скъпи единствено с цел да спят един с различен, а не да гълтам прегладнели вижданията за градовете, в които се трансформират, световете, които поместват в себе си и оттатък. Питам се дали можеше да опитаме освен това, дали също си бил там с мен, с цел да вземем мълчешком решение.

Тогава си мисля, че има милиарди паралелни светове, сходни на дреха, покрита с джобове на времето. Там в тях ние сме разклонили своята същина, разлистили сме се във всички вероятни и невъзможни решения, които не сме последвали.

Затова стареем. Част от нашата сила и мощ просто е някъде там. Изоставила ни е със личното ни позволение, с цел да опита това, което съзнанието ни е отхвърлило за действителния живот. Може би се сблъскваме с тези наши отхвърлени облици, последвали най-сладкото, неверното, горчивото или жалкото, в сънищата, спомените, фантазиите си.

Понякога се стряскаш от сънищата си, възбуждаш се от фантазиите си, губиш се в мислите си и не можеш да се познаеш, тъй като тези облици са по-живи от всичко, което фактически оставаме.

 Това, което е в главата ни, държи тялото изправено до края.

Тези, които те трансформират в загубен и открит, постоянно разполагат с „ времеви джоб “ и рано или късно ще се озовеш в неговите граници.

Защото единствено тези, които те трансформират в безпорядък, могат да ти оказват помощ да се подредиш.

Всъщност не знам дали действителността може да преглътне тези думи и мощно се надявам да не прочетеш това, тъй като тогава ще знаеш, че в един от джобовете на времето съзнанието ми е сложило нашите фигурки доста близо една до друга. Хубавото е, че въобще не ме е боязън от това, тъй като ти превеждаш смисъла на думите ми по-добре, в сравнение с аз самата.

Автор: Пам Велидис